Arcane Lore

Вкъщи няма интернет — спрял съм нашия достъп, за да не го плащам излишно, докато сме в Троян. Ползвах свободна точка на съсед, най-вероятно. Но днес не работи. Отивам до СУ по работа — в двора няма безжичен. Просолвутата “мрежа” на университета всъщност май е само вътрешна кабелна и ограничена безжична. Сложили са тук-там киоски и това е. Безжичен достъп няма. Няма начин човек да иде със своята си машинка и да достъпи университетски учебни ресурси, какво да говорим пък за достъп до външния уеб.

Да не говорим, че то кой всъщност ползва уеб-киоски? В днешни дни, и то в България? Ами никой — и показателно е, че половината от киоските в СУ не работели. Инцидентно сигурно се налага на някого, ако няма начин да се върже по друг начин, а и сигурно тези киоски са с крайно орязан достъп, по стар познат властови принцип.

Сядам във второ кафене и след като ми донасят поръчката, момчето ми казва с извинение, че в момента нямат връзка, да имам предвид. Страхотно. Да не би гръм да е ударил целия софийски център? И защо хората не пускат свободен достъп през безжичните си рутери?

Някой ще им “открадне” нещо? Няма как, освен ако нарочно не са пуснали навън нещо от машините си, ама едва ли.

Някой ще върши нещо “неправилно” и после ще ги обвинят тях? Може и така да си мислят, ако слушат полицейщините в публичността, истериите по “пиратство”, авторси права, “ограбване” и тем подобни.

Някой ще им използва трафика и ще им го “изхаби” или ще им забави връзката? Ако човек е на фиксиран трафик на месец, донякъде е оправдано, но масово се използва достъп с неограничен трафик. А връзката какво толкова ще я забави моят достъп до месинджър, малко поща и малко уеб? Изобщо някой от “заключващите” има ли представа колко нищожно малко трафик е това?

Да, ако закача да тегля торенти, може и да им забавя връзката и да им заема сесиите. Но никой не казва да ми дават пълен достъп до канала си. Съвсем лесно се настройват рутерите да ограничават такива неща. Поне по-читавите рутери — а като гледам оставените по подразбиране служебни идентификатори на точките, масово става дума за достатъчно “яки” рутери.

Наскоро четох за една много добра инициатива — проектът OpenNET, представен от krassyo. Идеята е точно това, което аз наричам “правилно” — отваряте си рутерите за свободен достъп, като разумно ограничавате трафика на свързващите се, за да няма никакви грижи за “открадване”, “задръстване” и “забавяне” и поставяте идентификатор “OpenNET”, за да знаят хората, че съвсем официално това е свободна точка и да я ползват.

Масово и в заведенията с лепенки на витрините “Wi-Fi” достъпът е с парола или ако не е, то е отчайващо бавен. Срещал съм и орязан зверски с прокси, което често през уеб те подсеща и предупреждава, че ползавш еди-какво си от еди-коя си фирма или кафене. Защо? За да е сигурно, че връзката ще се ползва само от клиенти? Добре, и защо? Какво ми пречи да си взема едно кафе и да го ближа два часа, както ще правя сега? Много по-добре и за мен, и за заведението ще е, ако достъпът е свободен и мога да си свърша работата на близката пейка в парка. И после така и така, когато ожаднея или огладнея, ще вляза да си взема нещо. Нещо повече — ако знам, че там има свободен достъп, ще ходя по-често на въпросната пейка и съответно по-често ще сядам в кафенето — най-малкото ще ми е все пред очите, а от това по-добра реклама здраве му кажи.

Грешката е в това, че интернет-достъпът се мисли като добавка, като лукс към нещо друго — в случая пиенето на кафе. А за все повече хора е точно обратното — кафето е добавка към порцията интернет. Докато не разберат това фирмаджиите, няма да прокопсат. Докато не разберат това и професорите, училищата им няма да прокопсат. Защото днес не учебникът на еди-кого си е по-важен, а търсенето на ресурси по специалността в уеб — второстепенно, а е точно обратното. Учебниците и статиите на отделни локални академични “явления” са само допълнение към големите научни изследвания в областта, достъпни в мрежата. Докато не разберат това и отделните потребители на домашен интернет, няма да прокопсат — защото когато отидат някъде и видят, че наоколо всички точки са заключени, това значи, че много други хора са с тяхното ограничено мислене.

Google и другите големи в бизнеса с уеб-търсенето Yahoo и Microsoft (Live) обявиха официалната си подкрепа за т.нар. “canonical URLs”. Това са такива адреси, които са маркирани за идентичност и позволяват до голяма степен да се намали дублираното съдържание. Да, знам — мъгляво и неточно казано е, но не искам да изпадам в подробности. Основното е, че 1) наистина един от големите проблеми на смисловата свързаност на мрежата е точно дублирането и 2) “големите” си дават вид, че си плюят на ръцете да се справят с този проблем.

Това само по себе си е голяма новина. Дали ще отреже спам-сайтовете с бръснач? Дали ще позволи най-накрая проектите за semantic web да минат в най-лявата бърза лента? Не зная. Даже се съмнявам, защото за такава промяна трябва canonical urls да са наистина масови. Нещо повече, дори да е проблем да ги нямаш в сайта си. Малко съм черноглед, защото това изобщо не е първият технически опит за удържане смисловата цялост на уеб-а. Или на Интернет изобщо, не само на уеб. Например и днес има SPF-записи в пощенските сървъри, но ползват ли се масово? Да, преди време същите тези Google включиха в пощенската си услуга Sender Policy Framework. И какво от това? Спамът си продължава, а е-пощата продължава да е едновременно най-уязвимата и най-ползваната услуга. Хората говорят за прехвърляне на тази комуникация към XMPP от години, но няма резултат, защото в XMPP спамът може да се контролира. А спамът е един от най-маститите интернет-бизнеси, включително и у нас. Нещо повече — в уеб може би това е най-сладкият и гарантиран приход.

Интересното в това е, че клиентът винаги може да премахне спама от полезрението си (поне в достатъчна степен), но продължава да има много пари в цялото това занимание… Всъщност точно тези “големи играчи” нямат голяма полза от спирането на спама. То е като с вирусите и антивирусните програми. Има начини да няма вируси, но каква печалба имат тогава антивирусните фирми? Да казваме директно, че точно те в повечето случаи провокират писането или дори пишат въпросните вируси е в обсега на недоказуемите конспиративни теории. И все пак…

Но може би за пореден път получаваме косвено доказателство, че Google се е превърнал в недосегаем монополист в основния му бизнес, рекламите. Никой не се заблуждава, че Google е услуга за поща или онлайн-календар, да речем. И търсачката, която е най-използваемият им продукт (за някои е и единственият), е в някакъв смисъл само инструмент за генериране на печалби от рекламите.

Въпросното доказателство е въвеждането на две неща — canonical urls и профилираните реклами. Два хода, случили се доста скоро един след друг, които показват, че Google може да си позволи да работи срещу “класическия” спам. Но в името на един нов вид спам, спамът, който може пък и да ни харесва, който може дори да ни е и полезен — таргетираната реклама.

Някой ще каже “и какво от това, нали не сме против рекламите, а само против спам-а”. Всъщност е въпрос на гледна точка. Спам-ът е вид реклама. Вярно, наложил се е като нежелана реклама. А и на практика всичките видове явни реклами, включително целият спам и цялата система с контекстни реклами могат да бъдат спирани, отрязвани и неполучавани от клиента.

Но не е ли малко странно, че за свързаността на масовия уеб се работи най-вече през реклами? След като дублирането на съдържание и спамът са неща, които не могат пряко да попречат на смисъла в уеб, макар и да са тежък удар върху категоризирането, не е ли странно, че точно тези проблеми се атакуват? Много по-ценно за автоматичното категоризиране на съдържанието би било, например, работа по проблема със счупените и изтекли линкове, т.нар. “link rot”. За това работят на практика само archive.org и някои от сайтовете за социални отметки (напр. Furl). Е, там няма толкова парички от реклами, колкото в търсачките. Които винаги се ползват и където лесно се смесва търсено съдържание с платени реклами. Особено ако са “таргетирани” и лека-полека ни се харесват.

Canonical URLs са хубаво нещо иначе. Да видим и дали ще се внедрят достатъчно масово в близките години, че да има ефект и някакъв смисъл от тях.

Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…

Докторантурата

Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…

Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.

Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.

Бебо

Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.

Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).

Време

Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.

Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета”, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.

Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)

От доста време обмислям работното си развитие, това, на което някои хора му казват “професионално” и градят кариери с него и трупат препоръки и CV-та. Аз не гледам чак така вманиачено на нещата, обичам да мисля простите неща просто. Сложни неща за мислене си имам достатъчно, все пак философията ми е специалност.

Дълго време вече разходите ни вкъщи застрашават приходите, и то на моменти сериозно. Тази година, от началото на януари, работех за една фирма като отдалечен програмист на PHP/MySQL. Не ми се говорят подробности, защото в блога си запазвам приятен тон, но си знам, че на два пъти вкъщи останахме на червено, и то точно заради неуредици от страна на работодателя. Мога дълго да говоря за това, че в България отдалечено не може да се работи, поне не компютърно програмиране и администриране, и то не защото няма хора, а защото фирмите ни са отчайващи. Тук се работи в офис — да те вижда шефът, да те вижда мениджърът, да те вижда и чистачката, да си в ъгъла приведен над екрана и да се “вижда”, че работиш. Ако някой изобщо се навие да вземе хора отдалечено, то или 1) организацията е никаква и накрая мениджърът те изкарва тебе виновен, или 2) изискванията са нарочно направени в пъти по-високи от тези за офисната работа и когато не ги покриеш, пак мениджърът те изкарва тебе виновен.

Разбира се, никого не обвинявам конкретно — ако човек има някакви проблеми с работата си, значи не е помислил достатъчно, преди да си сложи подписа под договора. Аз поне за себе си знам — вече никакви работения отдалечено, освен за хора и фирми, за които съм 100% убеден, че могат да работят отдалечено с мен.

Друго ми е на сърцето, това с отдалечената работа беше лирично отклонение. Допих си кафето, няма вече, спокойно ;)

Дилемата ми днес е дали да започна няколкото вече проекта, които се обмислят и “зреят” от доста време или да разчитам изцяло на един постоянен, но все пак нисичък доход, който ще получавам след нова година.

Плюсовете на проектите — много искам да поема по първия път, защото ще е много интересно, ще е свързано тематично и с въпросния постоянен доход (за това ще разказвам по-нататък тия дни, още ми е рано) и най-вече може да е по-доходоносно. А само който има малко дете ще ме разбере, като казвам, че с малко пари просто винаги се остава на червено в края на месеца.

Минусите им — става дума все за уеб-услуги, а кой у нас толкова използва родни уеб-услуги… Така де, самият аз даже избягвам. А за да се печели от една такава услуга трябва някак да се достигне критична маса, иначе сайтът не се развива, запада и накрая е по-добре да се закрие. За българските мащаби това означава, че или трябва проектът да е успешен и то в кратък срок, или по-добре да не се започва, защото разходите по поддържането му ще превишават евентуалните приходи.

То това е и причината всички (или почти всички, ок) услуги в българското уеб-пространство да са постоянно финансово поддържани от някоя от харчещите пари в бранша фирми. Тези, дето се правят на “портали” и “консорциуми”. И са пълни с всякакви изкопирани от западните сайтове услуги, дето (практически) никой не ползва, ама нали фирмата налива едни пари, та сайтовете мърдат все пак.

Такова бъдеще не ми допада. Ако някой иска да си купува сайт с услуга, за да запълни “портфолиото” във “футъра” си, да гледа в друга посока.

Друг минус е, че тези идеи стават вече няколко, включително една-две, които са мислени заедно с други хора. Всичко е някак свързано едно с друго, но не се виждам да движа толкова много неща наведнъж. Не за друго, ама бебето вкъщи постянно иска внимание, а аз даже лаптоп в момента нямам. И тук идва другият проблем — при намаляващ баланс трябва да харча освен за всичко друго и за работен инструмент.

Надявам се всичко да се нагласи, а и ми се видя подходящо да седна да пиша за това в 12:12ч. на 12.12. Трябва да гледам по-ведро на нещата и, както казах, простите неща да ги мисля просто. Писането на сайтове е просто нещо, масово това много хора даже не го наричат “програмиране”. Не че и то е много сложно, де. Сложно може да бъде измислянето им. А там така и така съм хвърлил време и внимание.

След излизането на версия 5 в началото на годината Drupal получава все по-видими грижи в една от винаги слабите части на всеки общ CMS — неофициалните приставки. Стигна се дотам, че доста от нововъведенията в ядрото на очакваната скоро версия 6 са в основата си идеи, дошли от полезни и добре измислени приставки. “Update status”, която проверява за обновления в приставките и в ядрото, с настройка на степента им на важност, възможност за избирателно игнориране вече е практически в ядрото. “OpenID”, за влизане в сайта през Open ID също си проправи път бързо. И това са само две от най-видимите подобрения.

Не това ме впечатли, до излизането на Drupal 6 предполагам има поне още една бета-версия и някои неща ще се променят още. Това, което ме впечатлява е все по-внимателното обгрижване на допълнителните приставки. В Друпал, за разлика от други известни подобни проекти, като Joomla например, само приставките, качени на основния сайт drupal.org се толерират официално от разработчиците и огромния сайт с критична маса консултанти и потребители.

Така човек винаги може да е сигурен, че най-качествените модули, най-обмислените и най-обстойно тестваните са тези на сайта на проекта. Има много страници, посветени на Друпал в мрежата, но за разлика от Джумла пак (не конфронтирам нарочно двете програми, просто наистина това е основната им разлика) тези външни сайтове почти никога не съдържат приставки, а са предимно сайтове със статии, новини, дискусии и анализи. Или ако съдържат приставка, то или тя е качена и на сайта на Друпал, или е мъничко парче код, което е за някакви маргинални цели.

Защо тръгнах да разказвам така общо за това? Защото две приставки ми привлякоха вниманието тези дни — “Drupal for Facebook” и “Drupal Wordpress”.

Първата е, както си личи от името, възможност да се създават приложения (applications) за Facebook с Друпал. Авторът е пуснал и примерно приложение. С малко код от Фейсбук за връзка с API (несвободен код, за съжаление) и малко настройки всичките възможности на Друпал могат да се впрегнат за създаване и поддържане на… поредното безсмислено фейсбук-приложение… :) Явно Facebook е голяма мода за “масовия” потребител. Но не е нещо чак толкова интересно за самоцелно занимание. И все пак ако човек има някаква наистина гениална идея за фейсбук-приложение (хайде де, и чудеса стават;), Друпал е удобен инструмент. Поне за запознатите с него ;)

Втората приставка е по-интересна. Като казах, че почти винаги приставките са на сайта на проекта, това не важи за “Drupal Wordpress”, поне не все още. Авторът казва, че е много зает и затова не го е качил. Всъщност понякога хората се “оправдават” с това, а имат други причини. Да се постави кодът в хранилището на сайта далеч не е трудно, а може да има само ползи в интерес, посещения, всякакъв уеб-ресурс. Но целият код в Drupal, включително този на хостваните на сайта приставки се лицензира под GNU GPL. Странно, но се срещат и разработчици, които имат проблем с това ;)

Та “Drupal Wordpress” дава цяла и работеща инсталация на Wordpress, “вмъкната” вътре в Drupal. Интеграцията достига до ниво потребители, те могат да се синхронизират. Единственото условие е WP да е инсталиран в под-директория на инсталацията на Drupal. За да бъде “виждан”. Разбира се, комбинация от донастройван Друпал с вграден в него Уърдпрес май не е от нещата, за които мечтая и няма да тръгна да показвам работещ WP тук. Но идеята ми хареса. Авторът твърди, че му е хрумнала, като е гледал другите налични вече приставки за интеграция, тези с Gallery или PhpBB например, които работят на подобен принцип. Интересно дали ще има и синхронизация на съдържанието — ако не сега, то поне в следваща версия. Това може да се окаже по-лесният начин за миграция.

Но едно е да интегрираш CMS със специализирана галерия или форум, а малко по-различно — с блог. Стандартната функционалност за блог в Друпал си се справя доста добре, но с развитието на някои нови хрумки в Уърдпрес може би ще има място и за такава интеграция…

И тук е мястото за една игрива усмивка към WP-феновете — “Resistance is futile!” Не издържах просто ;) Ама да не прекалявам, че току-виж някой написал плъгин “Wordpress Drupal”… мнеее, едва ли ;)