Преди време бях слушал разкази за това как хората в София са си купували храна, каква е била, какви са били магазинчетата и такива подобни. Разказвал е баща ми за времето на купоните след войната, когато наистина не е имало какво да се яде. Как отивали децата най-вече, или поне той, при кварталния пекар и срещу купончето, което залепвал на голямо табло с парче тесто му давал там колкото се полагало — половинка, четвъртинка. И с тоя хляб се хранели вкъщи. Баба е работела, но дядо не е бил там, за да помага. По това време един Господ знае как е преживявал из лагерите и дали го е крепяла надеждата да види отново жена си и сина си или пък на моменти е губел вяра в доброто насред целия тоя ад там.
И как в някоя от тия най-бедни години на “народна власт” на вратата се почукало и някакъв непознат човек, целия опърпан, колебливо поздравил баба с “госпожа”. И всички изтръпнали, тогава да се каже нещо различно от “другар” и “другарка” си е било равносилно на присъда “неизвестност някъде из лагерите и подземията на милицията”. Точно времето на най-големите “чистки”, а някакъв човек стои на прага и вади вързоп с пресен хляб и топла готвена храна и казва “това е за вас, аз бях на фронта с капитана”. Не си е оставил името, разбира се, тръгнал си е и не се е обадил пак — нямало е и как, дори само това е било геройство по ония времена. А топла храна в ония години е било ценен подарък. Толкова пъти съм се присещал за тая история и толкова пъти ми се е искало някак да благодаря на този човек. И на другите като него, които са помагали или поне са се държали човешки в ония ужасни години. Идвали са няколко пъти така хора и са оставяли храна. Казвали са само “аз това за капитана” и не са си казвали имената. Благодаря!
Зная, че има хора, има цели семейства, които не са усетили така тежестта, защото по някакво стечение на случайностите са били от хората, на които “народната власт” не е обърнала специално внимание. И зная, че за много хора последвалите години на РСО, с неговата “електрификация и съветска власт” са нещо хубаво. Когато хората имаха работа, Тато се грижеше за всичко и всички и животът беше маршова песен. Зная, че има хора, на които разказите за всякаквите безчинства, безхаберия и жестокости на онова време изглеждат като добре разказана и интересна приказка. Не ги обвинявам — даже съм щастлив за тях, че са били така “пропуснати” и не са се товарили с тъга и разочарования. Но нека и те знаят, че не са единствените, тяхната съдба не е била общовалидната и тяхната правда не е права и истинна.
Сещам се и как са ми разказвали, че в първите години (особено) и десетилетия след войната вълците са слизали от Витоша и са бродели из крайните квартали. Като бездомните кучета сега, само че с тази разлика, че са били диви вълци и по улиците не е имало нищо за ядене. Слизали са не само за да търсят храна, а и защото е имало тогава години с ужасни зимни студове. Търсели са топлото на града животинките. И каквато храна се е изхвърляла от фамозните “ресторани” из кварталите и от къщите на по-добре уредените “партийно”, е ставала обект на търсене както на бездомните бедни хора, така и на глутниците подивели кучета и слизащи нощем от Витоша вълци.
И как в месарниците правели колбаси “на място”, в магазина. Не е имало огромни саламени фабрики, не е имало хладилни камиони за доставка на ем-найсет вида колбас от другия край на страната и повечето неща са се произвеждали локално — в града, в магазина даже. И саламите, специално сухите салами, са ги правели по старите нашенски планински рецепти за сухи колбаси. Натъпкани в черва, вътре с подправките както си му е редът, завързани с върви и окачени на тавана да съхнат. И понеже не са правени от машини, краищата на пръчките сух салам са били жилави и неоформени, били са нещо, което се е изрязвало. Саламите са се продавали в някакви хартиени или картонени тръби, вътре колбасът нарязан на филийки и всичките филийки големи, без “крайчетата”. Е, може това да се е правело само по поръчка и по-евтино да е можело човек да си поръча директно пръчката, откъсната от тавана, не зная. Но така или иначе саламът е струвал много скъпо тогава и то си е било угощение за по-богатите семейства и то не за всеки ден. Така че е нормално месарят да е нарязвал като допълнителна услуга.
И понеже за цял ден, особено в по-централните месарници се събират доста продадени салами, събират се и много изрезки — крайчета, неоформени парчета, нещо малко тръгнало да се разваля или пък недоизсъхнало. С една дума — фира. И тая фира привечер месарите загръщали в хартиени кесии и след работно време раздавали на по-бедните. Или продавали на по-ниска цена, не зная. Смятало се е за нещо хубаво, нещо добро и практиката се е запазила дълго време, докато “Родопи” с големите централни доставки и навлизането на найлоновите обвивки вместо червата за салами не изместили всичко това. Мисля, че тая практика на кварталните месари е била още отпреди 9-ти.
А, да — вчера беше 9-ти. Не онзи девети, но пак има връзка, годишнина от деветосептемврийския преврат, довел до окупация от СССР и над четири десетилетия диктатура на комунистическата партия, ръководена пак от централата в Съветския съюз. Исках да напиша нещо, но се отказах. Наум написах и пуснах писмо до дядо ми, с получател някъде в по-добър свят.
Отидохме обаче до квартален супермаркет. Ужасявам се как видимо набъбват цените на храните. Набързо излязохме, тикайки количката със Светли и аз награбил един хляб и една кофичка със сирене. Сиренето поскъпва със средно около лев на седмица вече. Това го взехме, защото беше на половин цена — кофичка с капак и дръжка, пълна със саламура и натрошено сирене. За четири лева и нещо получаваш 900 грама, най-вече солена вода, размесена със ситна каша утаени трохи от сирене, но и из нея плуващи по-големи и по-малки парчета. Така си и пише отгоре — еди-какво си сирене, натрошено. Снощи и днес го употребявахме, не че е неприятно, но има някакъв дъх на застояла саламура. Иначе си е ок, особено като човек се абстрахира от факта, че и по-големите парчета и те се разпадат при ваденето. Или са от някакво много меко и трошливо сирене, или и тези въпросни цели парчета не са парчета от буците, а са просто по-слегнали се утайки от малки парченца. Но нали си е сиренце все пак.
Хапвах и се сещах за ония неща със саламите. Тогава месарите са си играли да събират изрезките, за да дават месо на по-бедните си комшии от квартала. Сега чисто технически схемата е подобна, дават ни натрошено сирене на половин цена, тоест по-достъпно, един вид. Но знам, че навремето хората са били благодарни на месарите и тия изрезки не са били с по-различен вкус, а просто не са били идеално цилиндрично оформени, затова. А сега защо ли някак не питая някаква велика благодарност към “Сирене Маджаров”, задето ми дават това въпросното на по-ниска цена?…
А сега защо ли някак не питая някаква велика благодарност към “Сирене Маджаров”, задето ми дават това въпросното на по-ниска цена?
Ами може би защото си си платил за него? А не са ти го “раздали”?
Аз лично винаги съм се ръководил от факта “евтиното е скъпо”. Но всеки от нас сам решава за себе си, ни най-малко не искам това да звучи като укор.
А за 9-ти си много прав. Ще ми се “Задочни репортажи за България” да стане задължително четиво за учениците.
Хубава история…
За цените не знам, новини не гледам и не слушам, но в последните няколко седмици забелязах:
По-скъп хляб.
По-скъпо сирене.
По-скъпа бира.
По-скъпа минерална вода.
И то не малко по-скъпо, ами 20-30-40% отгоре, понякога повече.
Не знам и причината. При условие че BGN 1.95 все още си е равно на EUR 1.95, при условие, че много от продуктите и суровините за тях не са от България (така че локалната суша не може да обясни всичко), при условие че няма криза на петрола, на пазарите за злато или пък криза на долара или еврото…
…не мога да разбера, как преди месец и нещо кило сирене в бакалията беше 4.00 а сега е 7.00.
А може би просто съм тъп и не разбирам… Така или иначе, виждам с очите си…
Дончо, разбира се, че това имах предвид :) Прав си за евтиното, което е скъпо и аз също мисля че особено когато става дума за храна, човек не трябва да прави компромиси, поне не големи. И без да звучи като някакво “оправдание”, макар да успявам да се “справям” на свободна практика, наистина сирене на половин цена не е от нещата, които мога да подмина безметежно. Просто наистина цените скачат, а доходите ми не се вдигат. Но предполагам знаеш или се досещаш как е ;)
Не ми се вярва да стане задължително четиво. Не че няма да е добре — и Георги Марков, и още други автори са все неща, които следващите поколения трябва да четат някъде преди да станат на възраст за университет. Но не ми се вярва, защото като гледам какво е положението в образованието и особено в управлението му, като гледам какъв “приоритет” са учителите и училищата за правителството…
Michel, и аз не вдявам. Нещо повече, не само че всичко поскъпва или си намалява грамажа (то същото де), ами и ни обясняват, че това било нормално. Че имало еди-каква си причина в реколтата тая година, или пък в пожарите, или пък нещо заради ЕС. Толкова хора окрадоха тая страна, че и продължават да я крадат, а причините все са “обективни”. Как пък не се намери някой да потърси сметка от някоя “субективна” причина? Нещо съд, разследване, анти-корупция… знам ли. Накрая само един “Вальотоплото” ще си имаме и освен той да ни е виновен за всичко, пък другите далавераджии да си се топлят на топли острови…
Пък като си помисли човек… как така все си запазваме надеждата за по-добри бъднини… Това си е направо чиста религиозна вяра — нещата ще се оправят защото ще се оправят, а не защото имаме изобщо някакво основание да го твърдим. Вяра заради самата вяра. Това е само образно казване — да не обидя някой вярващ…
(EDIT: EUR 1.00 = BGN 1.95, де, естествено;-)
Ами не знам, то и за грамажа е вярно. Някога киселото мляко беше 500 грама, после 450, после 400. Дори не си спомням, с какво ни го обясниха. И сега това същото кисело мляко (примерно, “На Баба”), 400 грама, е 85-90 стотинки, при 70-75 преди 45 дни. А, защо? Суша? Наводнения? Курса на долара? На еврото?
Е не разбирам…
Не че съм “за” да има контрол над цените… По-скоро съм любопитен, как така цените растат не в проценти а в пъти, при условие, че няма обективни причини за това?
Няма да им простя на комунистите, за дето са взели двете биволици на дядо ми. Взели му ги през нощта – дошли селските комунисти с пищовите, като бандити. На следващия ден дядото си познал биволиците в двора на единия, не били в ТКЗС-то.
Лишен от поминък, той си прекарал живота, като работил на гарата като хамалин, за 10-15 стотинки на ден. Колко ли хора са видели тази страна на комунизма? Не е само лагери, кражби, престъпна власт, но и безкраен тормоз и мизерия над най-бедните слоеве на населението, част от които са станали най-бедни принудително, с колективизацията.
По другата линия, единия ми прадядо са го държали в някакво мазе 4 дена окован с бодлива тел, за да си припише имотите на комунистите. Хората, които са го правили, са принадлежали на същия репресивен апарат, на който сега принадлежи президента Гоце Първанов и той се гордее с това.
Може ли социализъм с човешко лице да има? Не вярвам.
Ясене, докато подсмърчам болна у дома и чета как разказваш за баба си и дядо си, неволно се сещам две неща.
Едното е, че на прадядо ми са му викали също “Капитане”, само че на поради чин, а заради фамилията му. (макар да имам огромен род, не познавам почти никого от него – по-голямата част са разпръснати къде ли не.)
Другото нахлу от само себе си – спомени, които баба ми ми е разказвала стотици пъти.
От нея знам, че това със саламените крайчета го е правил един-единствен човек, и той се е казвал Докузанов. Май месарницата му е била някъде на Дондуков, но може и да ми изневерява паметта за това. (Баба ми помнеше дори рекламната песничка, често си я татаникаше, докато готвеше край печката… Уви… не съм си водила записки, а от нея много можеше да се научи).
Това, за което ти ми говориш, може да се прави от хора. Но… “хора много, човеците са кът”. Не познавам много такива, за съжаление. Но пък мен не ме слушай де, аз съм си скептик по природа за много неща. ;-)
Dzver, не само т.нар. “социализъм”, ами и никакъв тоталитаризъм не може да е с човешко лице. Винаги се намират някои да кажат “ама то това не е каквото всъщност трябваше да е социализмът” или пък “то комунизъм никъде няма, той комунизмът е светлото бъдеще, раят на земята”. Винаги се намират и винаги ако се огледаме из властта е пълно с такива, на които или не им пука какво е било, или са били от репресиращите на апарата.
Аз знаеш ли на какво се възмущавам — не толкова че има хора, които с лека ръка махват и казват “това беше неуспешен експеримент, иначе не трябваше да е такова”. И то при условие, че т.нар. “комунизъм” включва насилието още в определението, в проекта си. Възмущавам се, че продължаваме да живеем така и сега. Като махнеш очевидната разлика от техническото развитие (което го има винаги и няма общо), всъщност и днес има хора, които са готови да се предоверят на властта, или пък за малко придобивки да накърнят чужди права или свобода. Има и хора, които влизат във властта с развят лозунг “аз ще помагам” и после се зариват в “обективни пречки”. Всъщност последните са направо шаблон на поведение.
Възмущавам се на мисленето ни, на нагласата, която много лесно забравя уроците от миналото. И то не защото сме с поглед към бъдещето или пък градим някакви страхотни и чудни планове за добро “утре”, а чисто и просто защото всеки мисли за оцеляването си на момента. Загледан в калта около чепиците си. Добре де, не чак всеки. Но общата нагласа е такава. Днес, днес, днес. Да мине още един ден — но не като “живеенето за мига” при хипитата, а “да преживея днес”, пък ако трябва ще прецакам комшията, няма проблем.
Историята на дядо ти — чувал съм и други като неговата, вярвам че е било така. При мен и семейството ми отзвукът е бил повече “градски”, затова за града говоря. Но е било едно и също — различни хора, които са “уравнени” по наложени им външно критерии. Зная, че не са били само лагери и затвори, било е в ежедневието дори.
И все пак… Говориш за прощаване — че то никой не иска прошка. Тая партия не е оная партия, тия пари не са ония пари, тия нови концерни не са ония предприятия, разширени и подобрени от отварянето на пазарите. Това крадене не е онова крадене… Да се чуди човек дали не са ни телепортирали на някаква друга планета направо.
Но нека не разчепкваме темата за комунизма и социализма. Тя е дълга и тягостна и аз неслучайно все опитвам да страня от нея. Знам, че е доста по-гореща от другата, тази за бедността и за бедните години, но нека не я загряваме още повече ;)
Ani, може и да е така, може да бъркам — не съм сигурен дали е било практика. Сега като казваш се сещам и аз, че нещо все с колбасарски магазин по в центъра ми се върти. И аз си мислех за “Дондуков”, като писах, но не мога да се сетя дали са ми разказвали за конкретно тоя магазин там или наистина е имало и на други места.
За нашите “градът” е започвал от Лъвов мост и всичко в тоя район — Лъвов, Халите, Св. Неделя и наоколо е било “града”, “центъра”. Това си заслужава проучването. Откакто списвам блог си казвам често, че някой ден може да започна да записвам и такива разкази, докато все още има кой да ги разкаже и докато все още ги помня.
Тъй че може, да — запомнил съм разказа, но не и мястото и дали е само един магазинът…
Има доста причини. Първата се нарича “пазарна икономика”. Втората причина е ужасно ниският добив на зърнени култури в световен мащаб – вече няма даже откъде да се внесе евтина пшеница и царевица. Ерго, фуражът поскъпва и ще продължи да поскъпва. Ерго, цената на хлебните, млечните и месните продукти ще расте още.
Не че е приятно, ама е доста елементарно, а тук го избихте на философия, “вяра за самата вяра” и .т.н
Малко по-реалистично ;)
Дидо, аз е най-нормално да го “избия на философия” и това не е нещо лошо :) А и точно това с вярата беше по-скоро метафора, за да си поясня казването. Не приемай всичко, дето пиша съвсем конкретно — просто направих сравнение, исках да опиша това усещане, че все се въртим на едно място, защото все очакваме “утре” да се оправи всичко, а живеем само за “днес”, без да правим нищо за това утре.
Това си е мое усещане, затова съм го споделил. Така ми се струва на мен — може да греша, разбира се ;)
Мерси за икономическото обяснение. Признавам, мисленето на тия процеси по икономически не ми е силна страна определено. Сигурно има огромно значение както ниският добив, така и проблемите с петрола през последните месеци. Така е. И все пак има и друга страна, освен икономическите причини. Чисто човешка, за нея говорих — и хората са част от това голямо уравнение. Не зная каква част точно, затова и говоря с метафори и описвам личните си впечатления. Но пак казвам, според мен има проблем с нагласата. Хората просто не са мотивирани. За нищо друго, освен да оправят оцеляването си “днес”.
– Добре си написал историята за “Бедните години”. Аз съм видял и преживял. Сега си спомням, за 1948 г. Тогава бяхме три деца в семейството и татко и майка виждайки, че започваме да боледуваме по-често, събраха що злато има по ръцете и вратовете и купиха 5 кг. мед за да ни подсилят. Бяха лоши години.
– За нивото на цените не ми се говори-всеки посещава магазините и има ясна представа. Добре, че има борд и трудно ще се повтори събитията от 96-97 година, но хаоса е пълен — цените, училищата, болниците и навсякъде където си пъхнеш носа.
Яска, много тягостно, но си е вярно. Сетих се и аз за моя дядо, когото не съм познавала. И което е по-лошо — собствените му деца не са го познавали. И за капитанския род се сетих :-)
Такова сирене и аз опитах във Варна — смес от парченцата на всички видове сирена, макар да нямаше дъх :-) Тогава реших, че сирене+саламура мога и вкъщи да си направя и ще ми излезе даже по-евтино :-)
Сега остава да си направим изводите какво следва и дали не можем да го предотвратим. Още не сме стигнали до лагерите, значи надежда и спасение има :-) Само трябва да решим какво точно можем и трябва да направим. Симпатизирам на младежите, които участват в шествия за закрила на природата ни, но само с това няма да стане. Ако организаторите съумеят да съберат около себе си еко-организациите, НПОта и стъпят на всички легални пътеки (в т.ч. писмени жалби от обикновени граждани, редовни сигнали до европейски и световни организации за защита на природното богатство), шансовете за успех нарастват значително.
Роси, това са тъжни неща сами по себе си, но аз ги мисля с умиление. Близки са ми, но времето и поколенията са отмили болката и е останал по-скоро споменът за нещо близко, нещо “свое”. Аз дядо си познавах, бях някъде около десетгодишен, когато почина, лека му пръст. Имам спомени с него доста, но са някак “емблематични”, като “стоп-кадър” от живота, а не цели истории. По-скоро картини. Щеше да ме учи да рисувам… всъщност не зная дали е щял наистина, не зная дали и всъщност не ме е научил. Спомените ми за него са все от първа ръка, тоест включват мен, но са подсилени от разказите на баща ми. Разкази както за “преди”, когато татко е бил малък и дядо е бил офицер, така и за след — когато е имало трудности, но и безмерна радост, че след години дядо все пак се е завърнал. Не е имал професионална гордост вече и е трябвало да оцелява. Но е имал семейни, домашни гордости. Понякога тези неща са много по-ценни.
Но ще разказвам друг път.
Като казвам “умиление” имам предвид искреното чувството пред нещо, което ми е мило, близко и свое.
Сиренето, както казах на Дончо по-горе, си е хубаво — особено имайки предвид, че ако взема от по-скъпото, дето вече гони десетте лева за килограм, трябва да спестявам от храната за сина ми. Е няма как да стане… Тъй че добро си е сиренцето… тъй де…
А за промяната по канален ред — как да ти кажа, ами не й вярвам. Знаеш, говорили сме и за мен лично системата просто не работи за промените. Иначе системата си работи, даже направо е перфектна, гениален организъм си е. Без майтап. Обаче никаква промяна не е възможна в света й. Никаква промяна, която да е истинска промяна и да води до развитие на разбирането, до качествено развитие, тоест до по-добро разбиране на нещата. И до по-осъзната преценка и действие на обществото. Просто няма такова неща, каналният ред “изяжда” всяко противодействие, успокоява го и го тушира. Прекрасно работи, не споря — има толкова безброй начини всеки протест да бъде канализиран и отдалечен от същността си.
Тъй че протестите сами по себе си, само като действия са вятър работа. И активната промяна на правилата, т.нар. “революции” и те са вятър работа. Те пък са просто още един от начините системата на властта да поеме в себе си протеста, да го погълне и така да го успокои и неутрализира. Погледни само — толкова революции, толкова протести и с какво се е променила в същността си концепцията на държавната власт? Да, има някои промени, например има разлика между феодално владеене и свободен пазар на частни собственици, или пък има разлики преди и след техническите революции. Но мисленето, разбирането за света се е променяло само няколко пъти, я има, я няма толкова.
Например големите промени във възприемането на човека с проблематизирането на робството и по-късно с концепциите за собственост и за представителна власт. Или например светското проблематизиране на Бога като абсолют. Или например логично последвалото върховенство на науката, майката на всички тези проблематизирания. Това са големи промени, да. Но и днес отделният човек мисли света робовладелски, религиозно и псевдонаучно. И днес някои хора мразят други групи хора, само защото имат някакво външно нещо към тях — религия, етнос, език, музикални вкусове, жителство на град, какво ли не. И днес някои хора казват “аз не вярвам в един Бог, ама то знаеш ли, абе то има нещо“. Същностни промени има в процедурите на системата, но в начина, по който хората мислят практически няма. Щастливци сме ние сега, че например няма войни, глад, епидемии или насилие по земите ни.
Но и в 21-ви век има хора, които изобщо не са такива късметлии.
И какво остава — на практика благоденствието на хората зависи не от някакво обществено развитие, не от изкачени етапи в осмислянето на правилни неща, а чисто и просто от някакъв си късмет. Или ако не съвсем, то в голяма степен.
Трябва промяна в разбирането на света. И аз вярвам, че и тя ще дойде лека-полека и то точно от Интернет. Защото Интернет като свободна и разпределена мрежа е идеалната среда за такова развитие. ;)
Да. Така е! Правилно сте си го мислели! Магазинът на колабасаря Докузанов, който е раздавал крайчетата салам след работа на бедните, се е намирал на бул.”Дондуков”. За съжаление, вече нищо не е останало от този магазин. А Докузанов е мой прадядо!