Преди време бях слушал разкази за това как хората в София са си купували храна, каква е била, какви са били магазинчетата и такива подобни. Разказвал е баща ми за времето на купоните след войната, когато наистина не е имало какво да се яде. Как отивали децата най-вече, или поне той, при кварталния пекар и срещу купончето, което залепвал на голямо табло с парче тесто му давал там колкото се полагало — половинка, четвъртинка. И с тоя хляб се хранели вкъщи. Баба е работела, но дядо не е бил там, за да помага. По това време един Господ знае как е преживявал из лагерите и дали го е крепяла надеждата да види отново жена си и сина си или пък на моменти е губел вяра в доброто насред целия тоя ад там.

И как в някоя от тия най-бедни години на “народна власт” на вратата се почукало и някакъв непознат човек, целия опърпан, колебливо поздравил баба с “госпожа”. И всички изтръпнали, тогава да се каже нещо различно от “другар” и “другарка” си е било равносилно на присъда “неизвестност някъде из лагерите и подземията на милицията”. Точно времето на най-големите “чистки”, а някакъв човек стои на прага и вади вързоп с пресен хляб и топла готвена храна и казва “това е за вас, аз бях на фронта с капитана”. Не си е оставил името, разбира се, тръгнал си е и не се е обадил пак — нямало е и как, дори само това е било геройство по ония времена. А топла храна в ония години е било ценен подарък. Толкова пъти съм се присещал за тая история и толкова пъти ми се е искало някак да благодаря на този човек. И на другите като него, които са помагали или поне са се държали човешки в ония ужасни години. Идвали са няколко пъти така хора и са оставяли храна. Казвали са само “аз това за капитана” и не са си казвали имената. Благодаря!

Зная, че има хора, има цели семейства, които не са усетили така тежестта, защото по някакво стечение на случайностите са били от хората, на които “народната власт” не е обърнала специално внимание. И зная, че за много хора последвалите години на РСО, с неговата “електрификация и съветска власт” са нещо хубаво. Когато хората имаха работа, Тато се грижеше за всичко и всички и животът беше маршова песен. Зная, че има хора, на които разказите за всякаквите безчинства, безхаберия и жестокости на онова време изглеждат като добре разказана и интересна приказка. Не ги обвинявам — даже съм щастлив за тях, че са били така “пропуснати” и не са се товарили с тъга и разочарования. Но нека и те знаят, че не са единствените, тяхната съдба не е била общовалидната и тяхната правда не е права и истинна.

Сещам се и как са ми разказвали, че в първите години (особено) и десетилетия след войната вълците са слизали от Витоша и са бродели из крайните квартали. Като бездомните кучета сега, само че с тази разлика, че са били диви вълци и по улиците не е имало нищо за ядене. Слизали са не само за да търсят храна, а и защото е имало тогава години с ужасни зимни студове. Търсели са топлото на града животинките. И каквато храна се е изхвърляла от фамозните “ресторани” из кварталите и от къщите на по-добре уредените “партийно”, е ставала обект на търсене както на бездомните бедни хора, така и на глутниците подивели кучета и слизащи нощем от Витоша вълци.

И как в месарниците правели колбаси “на място”, в магазина. Не е имало огромни саламени фабрики, не е имало хладилни камиони за доставка на ем-найсет вида колбас от другия край на страната и повечето неща са се произвеждали локално — в града, в магазина даже. И саламите, специално сухите салами, са ги правели по старите нашенски планински рецепти за сухи колбаси. Натъпкани в черва, вътре с подправките както си му е редът, завързани с върви и окачени на тавана да съхнат. И понеже не са правени от машини, краищата на пръчките сух салам са били жилави и неоформени, били са нещо, което се е изрязвало. Саламите са се продавали в някакви хартиени или картонени тръби, вътре колбасът нарязан на филийки и всичките филийки големи, без “крайчетата”. Е, може това да се е правело само по поръчка и по-евтино да е можело човек да си поръча директно пръчката, откъсната от тавана, не зная. Но така или иначе саламът е струвал много скъпо тогава и то си е било угощение за по-богатите семейства и то не за всеки ден. Така че е нормално месарят да е нарязвал като допълнителна услуга.

И понеже за цял ден, особено в по-централните месарници се събират доста продадени салами, събират се и много изрезки — крайчета, неоформени парчета, нещо малко тръгнало да се разваля или пък недоизсъхнало. С една дума — фира. И тая фира привечер месарите загръщали в хартиени кесии и след работно време раздавали на по-бедните. Или продавали на по-ниска цена, не зная. Смятало се е за нещо хубаво, нещо добро и практиката се е запазила дълго време, докато “Родопи” с големите централни доставки и навлизането на найлоновите обвивки вместо червата за салами не изместили всичко това. Мисля, че тая практика на кварталните месари е била още отпреди 9-ти.

А, да — вчера беше 9-ти. Не онзи девети, но пак има връзка, годишнина от деветосептемврийския преврат, довел до окупация от СССР и над четири десетилетия диктатура на комунистическата партия, ръководена пак от централата в Съветския съюз. Исках да напиша нещо, но се отказах. Наум написах и пуснах писмо до дядо ми, с получател някъде в по-добър свят.

Отидохме обаче до квартален супермаркет. Ужасявам се как видимо набъбват цените на храните. Набързо излязохме, тикайки количката със Светли и аз награбил един хляб и една кофичка със сирене. Сиренето поскъпва със средно около лев на седмица вече. Това го взехме, защото беше на половин цена — кофичка с капак и дръжка, пълна със саламура и натрошено сирене. За четири лева и нещо получаваш 900 грама, най-вече солена вода, размесена със ситна каша утаени трохи от сирене, но и из нея плуващи по-големи и по-малки парчета. Така си и пише отгоре — еди-какво си сирене, натрошено. Снощи и днес го употребявахме, не че е неприятно, но има някакъв дъх на застояла саламура. Иначе си е ок, особено като човек се абстрахира от факта, че и по-големите парчета и те се разпадат при ваденето. Или са от някакво много меко и трошливо сирене, или и тези въпросни цели парчета не са парчета от буците, а са просто по-слегнали се утайки от малки парченца. Но нали си е сиренце все пак.

Хапвах и се сещах за ония неща със саламите. Тогава месарите са си играли да събират изрезките, за да дават месо на по-бедните си комшии от квартала. Сега чисто технически схемата е подобна, дават ни натрошено сирене на половин цена, тоест по-достъпно, един вид. Но знам, че навремето хората са били благодарни на месарите и тия изрезки не са били с по-различен вкус, а просто не са били идеално цилиндрично оформени, затова. А сега защо ли някак не питая някаква велика благодарност към “Сирене Маджаров”, задето ми дават това въпросното на по-ниска цена?…