Разказвам почти постоянно, най-вече вечер преди да заспя. Може и след това, но не помня. Перманентен блогър. И най-интересните, най-ценни неща са така разказани. И незаписани. Нямам наблизо клавиатура, за да ги запиша. А и да се пресегна, всичко поне леко се променя, някак се нагажда, за да излезе навън и да се отпечата на екрана. Трябва малко да се убият мечтите, за да се запишат. В природонаучния има цял етаж със заковани пеперуди, бръмбари и всякакви буболечета. Една игла през тялото и стои застинало там с години. Под стъкло, с описание отстрани и щатни чистачи, дето забърсват прахта наоколо. Винаги писането променя света. Който не го забелязва е безчувствен, който пък постоянно гледа с жал това обръщане на мислите в думи е лигльо. Средата търсим, но дали я има?
А да можех да записвам мечтите си в суров вид… Помните ли доктор Аки Рос от “Реална фантазия”? Тя записваше сънищата си. Аз си мисля за далеч по-просто, “дневните” сънища. А когато пък съм навън и ходя или пътувам, мисля в музики. После не мога да ги изсвиря, защото все става нещо различно и все самото свирене ме придърпва надругаде. Пак карфици — и под стъкло. И няма как да се запише и това, трябва да се измъчи с прехода към изсвирване. Да се роди в мъките и да стане друго. Да, хубави песни се получават понякога. И някои текстове и те са хубави. Ама не е същото…
Аз също така понякога…
Присещам се за нещо, когато нямам компютър наоколо… Мислено започвам да редя думи, опитвам се да го опиша мислено… После често се оказва, че като стигна до компютъра, думите се променят, а често и решавам да не пиша нищо, защото точната мисъл е отлетяла… (някои затова си носят бележник и молив навсякъде;-)
Като сънищата често…
Ясни са, като се събудим и малко по малко избледняват докато не се разтопят…
А на кого разказваш?
Спомням си, когато и аз бложех (да ни жив и здрав Сашо за думата), как имах един период, в който разказвах всичко в главата си на моите “читатели”. Спомням си как навремето, щом ми се случеше нещо по-интересно, си обещавах да го разкажа на мама като се прибера.
Спрях да блогвам, когато прецених, че нямам какво да кажа на другите.
Ако някой ден отново реша да блогвам, ще пиша за неща, които не засягат само мен, а преди всичко хората, които биха могли да го прочетат. А интересното, важното, ежедневното… ще го оставя за вкъщи :-) Словото е голяма сила, трябва да се отнасяме по-отговорно с нея.
Роси, не зная, не се замислям за това… Различно е — като свиря, съм на концерти с групата или пък правим клип. Като разказвам, май най-вече се “събирам” за пред бележника си тук. Тоест не че поставям писането в блога си пред разказването наживо на близки ми хора, а просто като разказвам наум, това е идеалната “основа”. Нали знаеш, трябва ти нещо като “предистория”, като фон и основа на такива размисли и представи и ако тръгна да измислям всеки път тази “техническа” част, убивам от желанието за самото разказване. Затова слагам декорите на блога и на вече готовата сцена си продължавам ;)
Говорили сме преди с теб, аз съм ти казвал, че аз лично не казвам на другите. Дори и тук, където изглежда сякаш имам какво да кажа на хора, които едва ли не имат нужда да ме слушат, го възприемам по-скоро като място, където споделям. Не “споделям с някого”, а просто си споделям. Може би пиша наистина за мен. Дори и да е по обществени теми някакви.
То е като в изкуството — читателят, слушателят, крайният консуматор на творбата никога не трябва да е на първо място. Ако човек тръгне да прави изкуство за хората, нищо не става. То се прави за самия себе си. Само тогава е истинско. Иначе си е просто подмазване.
Същото за мен е и с писането в мрежата. Един бърз поглед наоколо само трябва, за да се видят безброй блогове, които се пишат заради читателите. И съответно не струват нищо, пък били те и с безброй посещения или пък с безброй умни и гениални прозрения в тях.
Та тъй. ;) А за отговорността пред силното говорене си права, и аз смятам така. И въпреки това има и друго нещо — страхът от ползване на силата, който също трябва като всеки друг страх да бъде преодоляван ;)
Яска, понякога има значение дали се замисляш над това, което се случва :-)
Дадох пример със себе си, защото имах съвсем конкретна причина да направя блог. Когато тази причина изчезна, се оказа, че друга не се е появила. А дори и да е имало такава, то тя не си е показала носа. Т.е. съществуването на блога се обезсмисли и предпочетох да го закрия. Така правя с всяка непотребна вещ (която аз не потребявам) — или я подарявам на някой, който я цени повече от мен, или я изхвърлям, за да я намери някой друг. На това ме научи квартирният живот – да имаш до себе си потребните неща на потребното място. А другите за какво да ги пазя? Ако се окаже, че аз не мога без тях, значи и те не могат без мен, т.е. ще се върнат пак при мен по един или друг начин :-)
Сега един специален човек се опитва да ми върне pocu.net. Домейнът не е зает. Изровил е дори архива на блога ми, направи и дизайн :-) Ами, щом за него това е важно, освен да благодаря за труда му и да преценя дали за мен все още е ценно, друго не ми остава. Затова аз не мога като теб просто да си казвам. За мен казаното трябва да е полезно за някого, щом ще го споделям. Иначе аз просто ще го кажа на себе си и ще отмина по-нататък :-) Но да стигна до този извод никак не ми беше лесно… Блогването е полезен инструмент за себепознанието. И е не по-лошо от силата на атома — или ще служи за мирни цели, или за война.
И да — страхът е лош съветник. Затова гледам да го преборвам :-) Засега успявам, макар и трудно. Един човек ме научи да не бягам, когато ме е страх, а да остана и да се боря. Е, зависи и от цената, де :-) Целта оправдава средствата, само ако е правилно оценена. А това до голяма степен субективна оценка и зависи от самия човек :-)
Права си, субективно е. Просто имаме различна представа за света и нещата в него. И за това над какво да се замисляме. Ти имаш нагласата да разсъждаваш над всички неща около теб и да им търсиш необходимото достатъчно условие да съществуват и да са такива, каквито са. За мен това не е важно, за мен де. Светът се случва около мен, аз се случвам в него и както аз не мога да дам своите основания, така и не търся основания в света.
Ти винаги питаш “защо”, а за мен то не е интересно и само питам “как”. Не е нищо лошо, просто сме инспектори от различни отдели :) Ти виждаш в нещата инструменти, обосновки и причини, аз виждам обработка, проект и визия. За теб предизвикателствата са врагове, неща с които се преборваш. За мен са стъпки. Не че едното е по-лесно от другото, еднакво трудни са. Ти казваш, че правилно оценената цел оправдава средствата, а аз казвам, че дори целта нищо не може да я оправдае. За мен оправдаването е “въздействие с наблюдението”, както при атома, който е вълна и частица, преди да бъде наблюдаван. Оправдаването е оценка, поглед, външен етикет с цената. Иначе нещата не могат да бъдат оправдани. Не могат да бъдат и обвинени. Те са дърветата, край които минаваме в горската пътека.
Така че да, различно е ;) Но са различни и значението, смисълът и целта дори. Всичко е от значение… но все пак и нищо няма значение. ;)
Яска, прав си за различната представа, която имаме за света. Нормално е да е така :-) Но разликата не идва от там, където ти си мислиш :-)
Дълго време бях същата като теб — пусках се по течението. В това няма лошо, стига течението да минава по места, които ти харесват и да те води към харесвано от теб място :-) Обаче имах някакъв дискомфорт — това ми харесва тук, онова ми харесва там. Как да имам и двете? И все се чудех защо не става на моята. Сега знам, защото познавам себе си. Освен това искам да стана по-добра, отколкото съм :-)
Иначе пак съм си същата :-) Същият бяс и фурия, готова да променям света, щом трябва :-) Сега ще променям своя свят и който пожелае да остане в него, ще остане и ще бъде добре дошъл винаги. Ако всеки подреди себе си, ще помогне и на другите :-)
Просто този път съзнавам отговорността, която произтича от моите (без)действия. Не мога да променя миналото, но се старая да променя настоящето и може би — бъдещето. Дали съм успяла — зависи от усилията и стремежите. Когато поставях малки цели, ги постигах и почти веднага (или за кратък период от време) можех да преценя по резултатите дали съм се справила. Но когато избираш неща/хора за цял живот, тогава мислиш, преди да действаш. И тогава отвреме-навреме се спираш, оглеждаш се около себе си и си сверяваш часовника. Другите са огледалото на самите нас. Ако виждаш добро, значи си правил добро. Ако виждаш нехайство, значи си нехаел за някой друг. Ако някой се отнесе с обич и грижа към теб, значи преди това ти си се погрижил за него. При това — без да прекосиш границата, без да засегнеш честта и достойнстово. Това е за близките хора. За непознатите — те са такива, каквито са техните близки, там вина нямаш. На непознат човек можеш да се усмихнеш, да го поздравиш за успеха му, да му помогнеш да се изправи, ако падне. Но не и да го приютиш в дома си, това е безотговорно към самия него.
Ако пиша в твоя блог, знай, че си от малкото хора, които са ми доказали, че смисъл от бложенето има :-) Пий едно уиски, но без цигара ;-)