Отдавна си живея аз с впечатлението, че журналистите са башка вид хора. Нищо против тях, нищо против човешките права и так далее. Просто наистина явно за да побереш в себе си кръвожадния манталитет на журналиста, трябва да изхвърлиш доста неща. И недай си боже да се окаже, че някое от тях евентуално би могло да се окаже ценно – я съвест, я малко скромност… Но почти винаги изхвърлят нармалната преценка, това, което преди ги е правело “част от народа”; това, което не може да живее с имиджа им на “представители”.
Мили мои идиотчета, никога няма да сте истински посредници, докато не разберете, че не сте представители, да не говорим, че хич не ставате за “представителна извадка”!
И ми става толкова гадно, като виждам как въпросните “гласве на народа” се правят на все по-пасващи на картинката, която самите те рисуват на публиката. Не мога да понасям да виждам как някой от тях “задава въпроси”, докато в същото време мисли само за своята си значимост в тази същата “картинка”.
—-
Темата е много обширна и, честно казано, не зная дали ми се ще да я отварям; имам някакво смътно усещане, че неадекватността на журналистиката е същностна за нея. И ако е така, едно обмисляне би се завъртяло в такава безумна спирала, че ми се завива свят при мисълта само…
От друга страна, именно за да се разбере дали е проблемна журналистиката или не (тоест е проблемно нещо друго, например моя милост), неизбежно трябва да се впуснем в тази надпревара със смисъла.
—-
Но не знам дали точно сега имам сили за това. Да кажем, че това тук може да е “заявка” за по-нататък.
Конкретният ми повод е снощното предаване на Милен Цветков, основната тема беше юбилейната експедиция до Еверест. Бях толкова бесен на малоумието на водещия, че от яд не превключих и си наложих да го доизгледам. Да – само за да се убедя в тоталната превзетост и предпоставянето на авторитета на “добрия журналист” – нещо, което не само пречи на качествената дискусия (което би трябвало да е златната мина на репортерите), но и толкова силно бяга от темата, толкова прах хвърля в очите на зрителя, че направо да му стане неудобно на човек, че изобщо гледа такова предаване. Не, че изобщо има телевизор; защото на практика всички предавания са на тоя хал.
И не стига всичко, ами и си плаща кабелна телевизия… Ужас.
“Не е ли глупаво да се правим на герои и да изкачваме Еверест без кислород? За какво ни беше това? Кой е виновен?”…
Моето уважение към хората, дръзващи да се докоснат до мечтите си! Дори и те да са на върха на забити в небето планини, под микроскопите, в книгите, изобщо където и да са! Поклон!
И да, тъжно е, че Христо Христов остана на Еверест, тъжно е и че двадесет години Христо Проданов чакаше втората национална експедиция на място.
Но не е грозно, в никакъв случай!
Грозно и едновременно тъжно е, че хората умират във войни – убити в домовете си, в съня си, или живеят без близки. И че някои хора подкрепят войните. Че хора, иначе “родени равни”, живеят различно – едни охолно, с телевизия и “Кока-кола”, други – на ръба на оцеляването.
Грозно е, че тези, от които официално зависи това, много рядко обръщат внимание на такива, истински проблеми на света.
А най-грозното е, че тези, които донасят света в домовете ни, го носят изкривен. И за сметка на това изопачаване изписват имената си върху него.
А пък най-тъжното е, че ние помним тези имена. И вярваме, че са носели истина, само истина…