Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.
Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.
Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.
И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…
Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.
Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.
Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.
Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…
Точно затова писах днес повече за “правенето”, отколкото за “говоренето”.
Всеки ден правя малки неща. Едно от тях е карането на колело. Не го правя на определен ден, както и не си изхвърлям боклука на определен ден само в кошчето (а в останалите дни — където и да е).
Но докато това с правенето на малки неща и осъзнаването на “общото” се случи… има бая мастило да изпишем ;-)
Поздрави!
Да, така е. Но мисленето на хората трябва да се промени. Нравите ни са твърде консуматорски, твърде егоистични, ако щеш мързеливи. И всеки отминава леко с приказки от типа на “То от мен не зависи”. Като чуя нещо подобно ми идва да хвана тигана и да карам по ред. Питам се дали хората наистина осъзнават вредата от действията (бездействията) си. Да, всеки може да прави нещо малко, с което да нанася щрихите върху картината, за която говориш. Тук дори не броя хвърлянето на отпадъци в кошчето, това е въпрос на елементарна култура. Аз в последно време промених бита си с няколко green прости трика, навици, които всеки може да придобие с малко усърдия. С риск да се потретя или почетвъртя — изключвам зарядното от контакта веднага щом мобилният се зареди, когато не използвам телевизора дълго време, изключвам го от копчето, изключвам всички излишни електроуреди, изолзвам енергоспестяващи крушки, пестя вода, и т.н.
Правя това от любов. Надявам се и останалите да намерят своята мотивация.
на тази страница виждам трима съмишленици. и много се кефя. :)
можем много да говорим по тази тема — истина е, че повечето хора просто вдигат рамене и казват “от мен нищо не зависи” — само дето на мене ми иде не тигана ами нещо по-тежко да развъртя :)
от всеки зависи и то много, точно поради малките неща, които можем да вършим. дали ще изключим зарядното от тока или след като сме били по малка нужда ще пуснем казанчето в тоалетната на 1/2 — всичко това се брои и има значение.
преди няколко дена един колега се хвана и почисти леда на стълбището пред фирмата. (срам ме е, че аз не го направих.) толкова малко нещо – но оправи деня на много хора. неслучайно има една поговорка “направи добро, та го хвърли на боклука”. за неразбралите: смисълът тук е да не търсим отплата за делата си.