Истински ценното и общото между нас е в грижата за средата ни, а не е тази среда като самоцел. Това, което ни прави хора не е нещо, което трябва да поставяме нависоко и да му се кланяме. А е самото ни общо действие, самата ни общност, виреенето ни в обща среда, за която полагаме естествени грижи.
Истински важното е не да извеждаме абстракции и да ги изписваме над арките на входовете, а да извървяваме всеки ден пътя от конкретното до абстрактното и обратно. И да правим всичко това с грижа за средата — защото ако няма здрава обща среда, честна, справедлива и човешка, няма никакво общество.
Можем да кажем винаги, че проблемите на средата са “нечий друг проблем”. Че има хора, които следва да се грижат за дърветата в градинката до блока или за почистването на боклука. Да, има хора за всичко, но грижата за общото е всеобщо занимание.
От всеки поотделно зависи целият ни свят и жизнеността на обществото. И всяко наше действие затвърждава или подронва общата вяра в обществото, в средата. Ако аз и ти вървим по алеите и не мачкаме и газим напряко тревата в градинките, тази ни грижа оправдава съществуването в света на тревни площи и на алеи.
Това наше съзнателно ограничение на самите нас е малката цена, която можем да платим. Тази и много други мънички, ежедневни цени, които можем да си позволяваме. Да се усмихнем ведро поне веднъж на сърдит човек в града, да спрем ненужния си яд поне веднъж, да отстъпим предимство поне веднъж, да постъпим честно поне веднъж, макар и да не е в наша полза.
Поне веднъж на ден. Тихомълком — без да парадираме и трупаме точки, че правим компромиси. Малки цени. Вместо голямата, ужасната цена — да имаме криза на общото. Която цена е тежка за изплащане винаги.