На Великден кръстихме Светлин в православна християнска вяра. Вярата, разбирана като личен избор, е нещо особено и може би наистина всеки сам за себе си решава в какво да вярва и то на възраст съзнателна и отговорна. Поне така разбират “вярването” масово хората. И все пак християнската вяра не е нито разумна, нито тук-сега отговорна, нито пък е обект на някакъв личен избор. Напротив, тя е неразумна, чувствена и вътрешно стихийна, необвързана с рационален избор или логически доказателства, а въпрос на нагласа. И донякъде обяснявана на разума като “убеденост”, макар това да я обеднява и опростява.
Вярата е детска, или поне децата полагат най-малко усилия да се отдръпнат от нея и да я анализират и затова вярват най-чисто и непосредствено. Чувал съм всякакви мотиви за и против кръщаването в ранна и съответно в по-късна възраст. Някои казват, че човек сам трябва да реши дали, в коя вяра и как да се инициира. Сливат инстинктивно-духовното с обмисленото и логически решеното. Може да са прави, не споря. Но за мен това е тайнство, може би дори най-важното в религиозния живот на човека и трябва да се възприема така, а не като нещо рационално обяснимо. За църквата кръщението е едно от седемте тайнства, едно от задължителните за всеки християнин. Това не е някакво рационално “вярване”, а мистично приемане на благодат. Нещо повече, кръщението е изобщо едно от най-големите събития, един от най-важните ритуали в храма. Един възрастен човек е оправдано да се впуска в кръщение, само ако наистина вярва. И ако наистина ще става християнин. Защото чисто външно иницииращият ритуал няма да му даде нищо, той вече е минал своята си обществена инициация.
Църквата беше пълна с хора, точно на Възкресение се стичаха богомолци от квартала да запалят свещ и някои да се помолят, други поне “да се отъркат” от църковното настроение, всеки както го разбира. Местната ни черква е сравнително тихо и закътано място — вярно, ходя там рядко, но съм бил на друго кръщение преди време и беше съвсем спокойно и празно. Но Великден си е съборен ден за доста хора и трябваше да очакваме, че ще има хора в църквата.
Снимахме. Сега се чудя дали някой не се е засегнал. Никога не ползвам светкавица, но все пак огледалката, макар и с 50/1.7 светъл и малък обектив, си се забелязва и щрака. Винаги правя така, че снимките ми да не злепоставят, доста често даже хората не са на фокус или не се виждат. Но все пак как може да знае това човекът отсреща, палещ свещ и виждащ стъклото на обектив? Насочен не към него, но все пак в неговата посока. Е, мисля, че не съм притеснил никого. Имам изработен навик от любителското ми снимане на събития навън при най-малкия намек за неудобство или неодобрение да свалям апарата или да го насочвам другаде. Тоест не съм от натрапващите се и досадни папарацо-журналисто-подобни снимачи.
Мила беше страхотна кръстница, малката Дени и тя изигра основна роля в събитието. Големият купон беше за Светко, който в началото се впечатли от всичките хора и се заоглежда, може би реши, че сме му направили втори купон за рождения ден. После пеенето на дядо поп и разните интересни джаджи, с които оперираше наоколо така впечатлиха бебо, че забрави всякакъв плач. Не му се размина събличането, цопнаха го дибидюс голичък в купела със светената вода. А той се изкефи максимално и зашляпа с крачета, все едно е във ваничката си и го къпят.
Попът го гушна и го заведе зад олтара. Ако поне веднъж сте влизали в църква знаете, че това е едно от местата, които са централни за светостта на храма. И съответно са забранени за крак и поглед на мирянин. Правят се много редки изключение, много рядко в олтара влиза друг, освен божиите служители. Бебетата са такова изключение. Още една от привилегиите да бъдеш иницииран рано — самият ритуал е по-пълен и интензивен.
Имаше, разбира се, и всякакви грижи и тормози, най-вече таткови сърцетрепети. От времето за тръгване до парите — всичко е както винаги в моя ресор за тревожене. Но май и без притеснения всичко щеше да е наред, добре е да взема да почна да се поотпускам вече. След ритуала се събрахме в едно местенце и хапнахме яко и пийнахме. Ние, родители, брат ми и семейството му и кръстницата. Всъщност почти не пийнахме, защото имаше доста шофиращи. Странно ми стоят семейните тържества, защото от една страна навремето с нашите много рядко сме празнували нещо с повече хора, все вкъщи сме се радвали и на рожденни дни, и на нови години. Затова на голяма маса с роднини се чувствам неудобно, искам или с нашите вкъщи, или навън с приятели. От друга страна, навън с приятели ми е също много близко, защото едно от най-силните и трайни изграждащи ми влияния беше (и е) това на компанията ми състуденти и приятели от времето на следването. По стечение на нещата голяма част от хората бяха от Студентски, но пък сега на практика Студентски град няма и така днес останаха срещите с приятели, независимо къде.
Нямам никаква идея как е възприел всичко това Светлин. Не е и важно, важното е да е добре, а той беше на върха на щастието и този ден. След рождения си ден за втори път се зареди с така интензивни впечатления. И най-важното от събитието е не че сме се събрали с хората или че сме ходили на църква или пък че сме яли и пили. Най-важното е, че синът ми е покръстен с името Светлин и във всякакъв смисъл пътят към православното християнство е открит за него. Това не е ангажиращо, макар да звучи така — напротив, освобождаващо и пречистващо, постоянно започващо отначало е. Честито, Светко!