Пореден ден вали в София. А пък уж сме свикнали още от малки по това време на годината да се заканваме за поредното страхотно и пълно с приключения и игри до късно лято. Горе-долу по това време навремето родителите ми започваха да ни дават по малко информация кога и къде ще ходим тази година на море. И дали изобщо ще ходим, разбира се. Макар че въпросът “дали” да ходим на море излезе напред едва след прословутите промени в държавата, след края на дълго граденото (и всъщност изоставено още от началото) РСО. Не се сещате ли? “Развито социалистическо общество” – основната и най-продължителна крачка към пълната победа на комунистическия ред. Това “РСО” се промъкваше тук-там из учебниците, най-вече в тези по история, но никой не си беше направил труда да ни каже тогава, че не само не сме живели в комунизъм, ами и дори официално, по научному не се е наричала така обществената ни уредба. Значи не само че не е било комунизъм, ами и представата ни за комунизма е била теоретично погрешна. Защото комунизъм няма, той е само теория, до чието приложение не се е стигнало. Гротескното в случая е, че тези, които са знаели какво става всъщност, въобще не са се били юрнали да строят въпросния комунизъм – той си беше чисто и просто клише от пропагандата. А развитото ни социалистическо общество, или да го наречем по-точно “недоразвитото” ни социалистическо общество беше именно оная идеална среда за растеж на тогавашната номенклатура на властта. Като има кариера и перспективи, на кого му е притрябвало някакво си социално развитие?…
Между другото, след промените дълго време се спекулираше и с думичката “номенклатура”. Това беше нещо лошо, акано, дето го имаше само в “онова време”, а сега, в “новото” време и в условията на преход, реформа и присъединяване, видите ли, го няма. “Номенклатура” всъщност означава именуван списък. Номенклатура има в кутиите с домашна електроника, в страницата на упътването, където пише “Комплектът съдържа: захранващ кабел, поставка, наръчник, резервен панел…”. Номенклатурата на властта е такъв списък, само че в него пише имена на хора. Номерирани и подредени. По опит и качества, по ред на записване, по заслуги към властта, по политическа надеждност…
Мислите, че днес няма такива списъци ли? Има, и още как. Може би някои са забравили всенародния почин на Иван Костов да се създадат бази от данни със “сини кадри”, но някои други го помним. Несериозно е днес да се мисли, че във властта влизат “честните, работливите, отговорните и принципните”. Във властта влизат хората от номенклатурата. Когато нещо стане и се освободи място, се поставя на съответната длъжност следващият в списъка. Дори и отвън това да изглежда като “избори, обща кандидатура, воля на народа” и тем подобни. Никой не е толкова глупав, че да си оставя магарето в калта – представителната власт също.
Та от няколко години все вали. Миналата година имаше наводнения, тази пролет Дунав преля. Преди години беше наводнена западната Дунавска равнина – спомням си не от новините, а от пътуването ни с група приятели до Берксток. След това фестивала го закриха, защото музиката пречела на местните. Два-три дена в годината им пречеше. Цяла рокаджийска България се изсипваше в малкия им градец, той живваше, но музиката им пречеше. Сега май пак започнаха да правят фестивал в Берковица, но пък минаха години и имаме други грижи.
Вече някои хора отново започнаха да се замислят за почивка на море по това време на годината. Но нито някой ще върне годините на мизерстване на цял народ, нито пък вече има толкова места, където морето да е красиво и плажът да е незастроен. Никой няма да върне годините, през които след “Чао, моренце” чаках да порасна и да отида на Иракли, за да помириша соления въздух на стария си познайник. Годините, през които с нашите ходихме на село, вместо на море и на село. Не че е лошо да прекарва човек част от лятото на вила на село, но майка ми и баща ми и те са момиче и момче, които са се радвали всеки път на почивката си в другия край на страната. И с всяко отиване там са гледали как децата им растат и ние сме гледали как всички грейваме в колата, като видим за първи път отдалече пустошта на черното море нощем. Защото до морето се пътуваше цял ден – тръгвахме преди обяд и пристигахме по тъмно. Спирахме на чешмички един-два пъти по шосето, за да се разтъпчем децата и да хапнем някаква закуска. Например праскови, купени край пътя. Без страх от Чернобил, без страх от нитрати или от изкуствено вдигнати цени. От щайгата на някоя баба, която ги е откъснала сутринта. Извън населените места се пътуваше с максимална скорост 80, много рядко се вдигаше за малко до 100 километра в час и за никого това не беше “бавно”.
Нямаше чак такива дъждовни лета. Или може би съм бил твърде зает в игри и планове за бъдещето, за да забелязвам някакъв си дъжд?…