Човешките трусове

Интензивното краткотрайно общуване с родители мога да оприлича на средно голямо земетресение с материални щети. От този вид, при който всичко около теб е опустошено, нещо не е на мястото си и не е вече същото. Уютът и интимността, които си градил дълги дни са разрушени, крехките им колони са разтърсени от труса и надгражданите им етажи да се сплескали като сандвич с шунка. Нямаш никакво време, защото все нещо не е довършено, все нещо не си направил както трябва и всички предишни грижи, които са ти се стрували важни и актуални, сега трябва да разбереш, че изобщо не трябва да ти влизат в дневния ред. С две думи – наоколо е хаос. Но си казваш, плюейки в пазвата, че поне няма човешки жертви.

Затова… земетресение с материални щети…

—-

В този смисъл едно друго наблюдение да споделя. Все се случва така, че докато растем и “зреем” често си казваме, че като вземем някой ден да пораснем наистина и да имаме деца, изобщо няма да ги ограничаваме. Не така, както са ограничавали нас. Някакъв странен вид “синовна закана” – “не ми купувате сладолед, а… добре… аз когато имам деца, всеки ден ще им купувам сладолед”. Глупаво звучи така казано, но такива са огромна част от взаимоотношенията на родители и деца. Дори и без да се усещаме, често си казваме, че “ние като станем родители някой ден”…

Момент! Стоп… дззззззт… отдалечаваме се малко. Същите “закани” имат и родителите. Сигурно неща от сорта на “трябва да ме слушате, защото аз знам, защото навремето на мен не са ми купували сладолед – значи сега имам права; пък вие когато пораснете, тогава се оправяйте”… Какво се получава – наследяване на неизпълнени отговорности, закани и наказания. Дори и да не си личат като такива на пръв поглед, доста от мотивите на родители и деца се коренят именно във вината, заканата, реванша, наказанието.

Добре, сега какво си казваме? Например… “е, аз когато имам деца, ще внимавам и ще опитам да не повтарям нещата, които смятам за грешки на моите родители.” Стоп кадър отново! Дззззззт… Още една стъпка назад. Трябва да се отдръпнем, за да видим цялата картина. Защото така се гледа картина – от поне няколко стъпки разстояние. Истинското решение не е в постоянните опити да правим правилните неща във всеки момент. Защото такива няма. Не е имало кой да ни научи на тях. Знаели сме ги като малки, когато ни се е ядял сладолед, но лека-полека сме ги забравили и сме ги заменили със сложна система от вина, закани, наказания… И така продължаваме световната човешка еволюция на вината…

—-

Истинските решения винаги са в децата. Истинските учители са винаги децата. Родителите са посредниците, които могат да преведат тези детски решения на езика на възрастните. Но за целта трябва да слушат, да се напрягат много. Дори повече, отколкото когато са правели мащабните планове да имат деца и след това кога и как да им купуват сладоледа. Колкото повече “порасват” възрастните, толкова повече трябва да слушат. Да слушат децата. Не обратното.

Leave a Reply

Your email address will not be published.