Tour de Vitosha

В събота Краси беше на team building, бях и аз. Нейният беше организиран, премислен, с много работни проблеми за уточняване (поне по мои представи и впечатления). На спокойно и приятно място.

Моят беше дълго чакан и не съвсем както трябва организиран. И хич не беше спокоен, ама хич… Всъщност, като помисля, май хич не си беше team building, макар екипният му ефект да беше добър. Ние в отдела си се сплотяваме чудесно и без такива прояви, но обиколката ва Витоша не е за изпускане. ;)

Мда, правилно прочетохте – моя милост с още двама колеги в събота, 18-ти юни представи нашата скромна организация на ежегодната пешеходна и колоездачна обиколка на Витоша.

—-

Всичко започна преди около два месеца, когато шеф на съседен отдел, Стефан Гиргинов, виждайки ни тримата с Макс и Джони как всеки ден идваме с колела на работа, как си ги носим до стаята и в свободното време превръщаме админската обител в работилница за тунинг на велосипеди, ни предложи да ни заведе на обиколката. А той е отдавнашен участник, другарува с Павел Радев, който е основал самата въпросна обиколка. По странни стечения се оказа, че същият този Павел Радев е колега на баща ми и навремето, в студентските години и след това, като млади специалисти енергетици, са били в една и съща планинарска компания. А нашите (и майка ми естествено; те заедно са обиколили половин България;) тогава са били запалени планинари. Сещате се, предадох поздрави между двама мъже, които не са се срещали от младежките години – и зарадвах и двамата. Приятно е. Приятно е, когато е приятно на другите. ;)

Та почнахме ние да се “готвим”, обаче така и не отидохме дори и веднъж на “пробна” обиколка. А аз определено имам нужда от тренировки. Макс си кара доста, спуска се по планински склонове и други такива екстремизми прави, та той си е по-добре. Жоро пък в последня момент се оказа зает, а аз – свободен и така се очертах като “слабата брънка” (очаквано;), а в същото време групата ни намаля до трима.

—-

Преди обиколката минахме през “Тънката червена линия”, пихме по две бири и аз оставих момчетата да допият с коктейли, защото пък по друго съвпадение точно в същия ден баща ми имаше рожден ден ;)

Забравих да кажа, че се черпехме по случай деня на енергетика, който по още по-странно съвпадение е в същия ден, като “ден-ден”-я на баща ми.

Изобщо – съвпадения…

Същата вечер пък с малко съм се разминал с Любо, който е бил в същото заведение малко по-късно, дори имаше доказателство – снимка във “Фото-култ…

Май забравих да кажа – съвпадения…. ;)

—-

Другото? Другото е история. ;)

Сутринта станах в 4 часа, в 5 имахме среща близо до бачкането, оказахме се двамата с Макс само и потеглихме за старта – в Борово, от 6 часа. Точно след изгрев.

По пътя спряхме моя милост да си вземе за из път шоколадово десертче и една филмова лента.

В апарата (да не сте се усъмнили дали съм го носел) имах лента с около двадесетина пози, но реших, че ще ми трябва поне още една. Та нали все пак ще съм на Витоша, при това ще я видя “от всички страни”… И ще има гледки, гледки, гледки… и ще имам време за снимане… Тъй си мислех, де.

Но на тръгване в просъницата забравих да извадя следващия филм от хладилника и тръгнах само с апарата и филма в него. Е, взех си нов филм по пътя. Kodak Gold, цветен филм със страхотно качество, но пък и страхотна цена – почти два пъти моята Fuji Superia.

На старта видях Явор Конов, братът на Сашо, барабаниста на старата ми група (ех, как ми се свири…). И той – участник. Бях номер 76 – а пък съм 76-ти набор… Казах ли ви за съвпаденията?… ;)

—-

Старт. Повличане от групата. Малко по-бързо темпо от способностите ми. Уравновесяване на натоварването. Изкачване. Изкачване… До “Тихият кът” – все изкачване. Едвам издържах.

На “Тихият кът” – първи контролен пост и яко спускане до покрайнините на Владая. Изкефих се – спускане по горска пътека в борова гора на висока скорост. Хм… без изкачване. ;) Долу – втори пост и среща с Павел Радев и жена му. Жена му пък е била приятелка на майка ми пак по онова същото време.

След това започна “нагоре-надолу”-то, типично за планината. Момчетата ми прилагаха плоски психологически хватки (“още съвсем малко остана”, “супер се справяш, браво” и тям подобни), които все пак ми действаха и доживях до продължителното бавно спускане през гората някъде над Мърчаево и Рударци.

Това “спускане” всъщност беше най-тежката част за мен, защото след като от изкачването не си усещах краката, сега дойде ред на ръцете, а аз нямам най-яките бицепси на света, ама въобще! ;) При спускане се натоварват най-вече ръцете, особено през пресечен терен. А ние минавахме през зоната за водохващане и през тънката пътечка редовно минаваха разни бетонни улеи, имаше тук-там локви с кал и коловози.

Ръцете ми взеха да отказват преди да успея да завърша този етап. Не ме убедиха да не спирам и направих грешката – пуснах всички пред мен, намалих и спрях. Последва, естествено, сядане на първия удобен камък и пълен отказ на крайниците. Поне ако ставаше дума за по-тежки натоварвания, като ставане и качване на колелото, например. Беше ми причерняло. А пък и бях ял много малко. Моя грешка – нетрениран и гладен.

—-

За снимките ли – ами почти не успях да снимам. Изключая една снимка на старта, с изгряващото слънце в далечината, една след спускането към Владая (тя обаче още си търси фокуса и явно все не го намира съвсем;) и още една – на едно водохващане, увеличено с варио-обектива, та да мяза на водопад. Само че съм бил толкова уморен, че съм ударил два кадъра един след друг ;))

Язък за филмите, язък за мъкненето на апарата в раницата.

—-

“Бате Стефан” се върна да ме търси из горите, а аз вече бях събрал сили и се спусках с половин съзнание – както казах, направо ми причерняваше, та карах “на автопилот” по каменистата пътека и разни клонки ме биеха през лицето…

Та той ми каза колко има до пункта, че след малко има дънер край рекичка (въпросното водохващане) и отпраши да настига бандата. Те били закъснели заради мене с поне 40-тина минути…

Контролният пункт беше в село Кладница, на сто метра след излизане от гората. Там от джипа на планинската служба изскочи доктор, почна да ме разпитва (явно моите хора са го притеснили…). Докато си отпивах внимателно от бутилчица с топла вода, той ми премери кръвното и заключи, че съм луд да тръгвам на такова изкачване на половин кофичка кисело мляко само.

—-

Та реших да се откажа и бях дотам. Следващия път – повече. ;)

Общо изминах една четвърт от цялото разстояние – 25 от общо 100-те километра. От 600 се качих на 1100 метра надморска височина, като максимумът на маршрута е 1400 метра – някъде по средата на трасето.

За мен това си е постижение. ;)

Връщането обаче си беше кушия. ;) Спасителите ме “метнаха” до разклона за Мърчаево – то си е нанадолнище дотам, ама те викат да не съм губел време… После – уморително изкачване на Мърчаево, точно в най-голямата жега на обяд. А Мърчаево не е село, то си е баир…

След табелката на изхода на Мърчаево започва яко спускане, сложих си каската и съм пуснал краката чак на Руски паметник – чак там спрях. Вече изял шоколадовото десертче, имах сили и смелост за кръвосмразяващи скорости при това спускане… През Владая, Княжево, та до нас. Сигурно съм бил странна гледка – с колело и обувки, целите омацани с кал, с велосипедна каска, на гърба – червен номер “76”, а на лицето – очила и слоеве засъхнала сол.

Но, както казах – повече другия път. ;)

2 thoughts on “Tour de Vitosha

  1. ivet

    Мърчаево има прекрасна природа.Не оставайте с впечатление, че е “баир”, а не село. Следващия път елате на разходка пеша.

  2. turin Post author

    Аз Мърчаево го харесвам още от малък, когато сме минавали оттам с нашите с колата. Съгласен съм, че е прекрасно и не съм казал нищо против самото село. Чисто и просто наистина си е бая баир. И то също не е лошо само по себе си това да има баири — само е ужасно за колоездач.

    Разходка пеша в района на селата там ми е голямо изкушение от много време! Ще се радвам да намеря време някой път (пиша това след нова година точно, значи таман мога да си го пожелая;)

Leave a Reply

Your email address will not be published.