Arcane Lore

На осми декември съм в града, където преди години празнувах с колеги. Днес седнах за кафе в “Искра”, соц-кафенето на центъра, където тогава се скрихме за малко от студа, за да прочетем в подлистник на някакъв вестник интервю с Мамчето от “Яйцето”. В което се хвалеше как Желю, Калчев и компания се наливали като свини навремето и как тя за тях криела в сутиена си бутилки, за да им сипва. Те не че не се наливат и днес, де, особено вторият.

Тогава се възмущавах на простотиите, които пишат вестниците в подлистниците си, но хич не съм си и мислел, че години по-късно ще си ги спомням, все едно че са нещо важно.

Щях да снимам, но не снимах. Студено ми е на пръстите и ги крия в джобовете. Щях да вдигна колата да видя какво дрънка по окачването вляво. Но паркингът беше фул, а и кой е луд да лежи под кола в тоя студ?

Поне се обадих на Павката и си полафихме за осми, за колегите, за работата и за това кой кого е събудил и как ще се черпим за Оги. И дали изобщо ще се засечем скоро. Мина ми еретичната мисъл да изпонавъртя телефоните на всички, да ги чуя за празника и да навъртя една хубава сметка на милите глобул. Но хем ми беше едно такова тъпо, хем трябваше да се прибирам, че бях излязъл само за хляб и масло… бе отказах се.

Не че не поздравявам всички приятели от следването, а просто щях сигурно и на тях да им понатъжа настроението. Егати празника…

Далеч от компанията, а то и самата компания си се поразкъса бая напоследък. Е, най-важният човек от нея си е до мен, но сме тук с две деца и с тъща. Нямаме сили за нищо, аз имам време, но пък всяко такова излизане за хляб и масло ме депресира яко. Както и всеки десет минути без бебешки писъци, ревове или игри и къпания. Отскоро – ревовете често и на два гласа.

Всъщност пука ми за осми декември. Някаква си дата, на която повечето от празнуващите са идиоти и чалгаджии, които само търсят как са се нарежат яко на някое далечно и скъпо място. Че аз от месеци или направо от години вече не съм пил, поне не по-сериозно. Не ми липсва самият осми – липсват ми приятелите, които все по-рядко виждам. Липсва ми усещането за разнородна общност, но с близки общи задачи и разбирания. Липсва ми това да кажеш “Не си прав”, след което да обясниш най-подробно защо и… всички да те слушат, защото и те си имат своето “Не си прав” и изчакват за него и го дообмислят. Хей, липсват ми и двучасовите спорове за разликата между “съд” и “уред”. Или за разликите между Декарт и Паскал или между Нютон и Айнщайн. Липсва ми и групата, репетициите и сцената, писането на стихове по нощите или в кафенетата и после отхвърлянето им от другите, защото “това не е текст, това пак са стихове”.

Иначе майната му на осми! Искам си обратно усещането за моята си компания, а не все с триста зора да успявам да се порадвам на половин-един час през няколко месеца или година. И все да стигаме до репликата “А ти някого виждал ли си?” Бахти живота…

Честит празник на всички, за които студентството не са “загубени години”!