Дългият път до София

Светът се връща в някакви нормални релси. Изтощителни, изнервящи, на моменти изкушаващи истеричното в мен, но все пак нормални. Да кажем, че животът ми лека-полека става отново нормално неспокоен. Върнахме се в София. В понеделник, точно на осми март и в най-гадното за пътуване време. Тук сме и сме тук, за да останем.

Всъщност всичко беше много по-тегаво и трудно отколкото изглежда така, в два реда. Още от октомври или ноември миналата година търсихме къща или етаж от къща под наем из Панчарево, Герман или Кокаляне, където да се нанесем с проектно увеличеното домочадие. Но мина време, без да намеря нищо. Поне не нещо, което да си заслужава да се тормозим всеки месец, за да отделяме от залъка на бебоците за наем и всякакви нови видове сметки. След това се роди Оги. Роди се тук, в кратък промеждутък между идване от Троян и връщане обратно пак там. Даже направо от родилния дом ги натоварих, ведно с всичкото багаж (плюс тъщата, тя присъстваше неизменно от тогава до този понеделник) и ги закарах директно в града на сливовицата. Оги-боги-барабоги не беше живял хич тук, в старата ни мила гарсониера и чак сега я опознава и се кокори насам-натам, докато го разнасяме и дундуркаме.

После трябваше всеки понеделник да пътувам от Троян до София, защото така е измислило административното ръководство на философския институт към БАН. Не ми се говори много по темата за БАН, хеле пък за администрацията й – само при мисълта се обривам и получавам киселини. Истината е, че всеки понеделник цъфвах на безмислените (особено за докторанти) събрания в БАН след два и половина или три часа шофиране и после още час обикаляне на града за място за паркиране. Гладен и жаден, като “кучето” на Кръпката. Но и това е друга, банска тема. Rover-ът си беше истински “rover”, за някъде малко над половин година направи над 9 хил. км. Оставах след тези пътувания тук за по ден-два, а в последно време и за по седмица. В гарсониерата, която тогава смятах за обърната страница, а днес вече мисля как да я освежа и ремонтирам. Преглеждах обявите и се вясвах на някой и друг оглед. Така и така напоследък ми се налагаше да пооставам, заради наближаващия втори изпит от минимума ми. Какво да кажа – отчайващо положение, това с квартирите. Примерно писали го “лукс”, отивам там, а то “луксозни” са само нещата, които “те хората щели да си вземат” и всичкото останало носи оня застоял дъх на старите кооперации едно време. Същият дъх, само че някак визуално. Е данке, нема сми! При къщите пък положението е още по-отчайващо – питам има ли двор, отговаря ми се троснато “ама вие какво, искате да си садите нещо ли”. Не, казвам, питам ви дали има двор – “ами имат куче”.

Разбира се, за малко повече (или повече повече) от средните пари може да се намерят готини местенца. Но когато парите са от значение, човек може да се отчае направо… Хей, хм – то това май важи универсално. :)

В понеделника решихме бързо и събрахме багажа за има-няма час и нещо. Не го бяхме планирали, просто си решихме за нас си, че вече ни е наложително и така трябва. Светко беше хем ентусиазиран и очакващ, хем може би съвсем леко притеснен. Постарахме се да му е комфортно и притеснението да изчезва. Така де – връщаше си се в неговото си “вкъщи”. Това “вкъщи” преди в Троян, където малко изкуствено и нарочно все повтаряхме, че е “вкъщи”, за да свикне и той, че и ние… А тук е “нашиат буок”, “буока номеуа”, всичките люлки и пързалки, макар да са в ужасно състояние, разнебитени и мръсни – поне в сравнение с тези в “детския площад” в Троян. Тук са и малката Мила, малката Дени и всички други деца наоколо, които няма търпение да започне да вижда пак.

Бяла кола Рошко се представи забележително по пътя, поне в нашите очи. Първо събра почти цялата покъщнина – а който знае размерите отвън на Rover 200 RF, знае какво имам предвид. Ако имах релси за багажник за тавана, щях да взема направо всичко. Но и така е добре – тъкмо ще идем веднъж да си вземем китарите, летните гуми, цветята и няколко дреболии. Пък и да видим града и тамошното “къщи”. Аз си заплювам един студен Tuborg в бар “Уан”.

По пътя видяхме няколко леки катастрофи – точно сутринта или предната нощ беше започнал да вали яко сняг и още от самия Троян пътят беше сняг и лед. Колата мина дистанцията с достойнство, яко претоварена. Ускоряваше малко по-бавно, отколкото съм свикнал – но логично, едно е един тон и сам човек със 103 конски сили, друго си е същата кола, но натоварена до козирката. Нямаше празно място, седалката до мен даже беше натоварена и завързана с колана.

—-

Сега – ами сега се аклиматизираме. Караме го много леко и внимателно, защото Светли се беше изнервил доста през последните вече три месеца. Сега искаме да се поуспокои, затова “по цяяяу ден” си играем с него и не се събираме с никого. Всичко наоколо му е едно огромно впечатление, затова засега му спестяваме прекалените вълнения. И без това все още не спи съвсем спокойно и не заспива много лесно. Макар да е много по-добре, отколкото накрая в Троян. В Троян всичко беше супер, но преди, през лятото. Не съжалявам, че изкарахме на практика година там – съжалявам само, че последните три месеца минаха с доста проблеми там.

И аз не излизам, освен до магазин или за едно кафе някъде наоколо, докато е затишието на следобедния сън. Не съм се виждал още с роднините, та какво остава за приятели. Има време – по-нататък и лека-полека.

Та… ха добра стига и добър ден!

3 thoughts on “Дългият път до София

  1. Ани

    …където освен диви животни, понякога се срещат и човеци. :-)

    Взели сте смело решение, сега остава само да си починете от нерви, да се успокоите и четиримата, пък идва пролет и после лято – ще има време и за срещи с приятели, за разходки по парковете и така нататък. :-)

  2. Anonymous

    Яскааа искам бира с теб. Или, както ти я пиеш с кафе. Аз само бира. Едно безкрайно липсване и моята вина, че не се обаждам и не звъня. Давам ти една много бойна задача и ще проверя дали си я изпълнил – да нацелуваш цялото семейство, барабар с мъника който така и не успях да видя и да се запознаем с някой парк или витоша ;) Да пуснем децата да бесуват, а ние да се набъбрим на спокойствие.

Leave a Reply