Търпение? Да бе, да.

Възмущавам се от безумната бюрокрация в България. Бюрокрация в администрацията от всякакъв вид. Възмущавам се отново и отново и нещата пак така си продължават, после се впечатлявам от разказите на приятели как са нещата в Европа. Минават ден-два, в които се ентусиазирам от протестите сега в Египет, преди време в Гърция и изобщо от това как има далечни земи, в които има хора, дето защитават правата си. Защитават ги с действия, с позиция, с осъзнаване на проблемите и остояване на тези позиции. Не само на думи, както ние у нас. Както ние винаги, все едно и все така…

Та моето възмущение от властта в разните й ежедневни проявления прелива в отчаяние, безсилие и примирение – както е с всеки мой съгражданин. Както стана и с протестите от 96-96г.г. У нас явно радиационният фон е по-друг. Или атмосферното налягане. Абе някакво налягане ще да е – не знам какво е, но си ни е налегнало, не ни пуща и ние си лежим.

В детската градина ми искаха всякакви документи. Висях при данъчните, висях в общината. Така е у нас – не отиваш да си вземеш документ, чиновниците не са там, за да ти го дадат, а отиваш, за да чакаш. Търпението пречиства, успокоява духа и тялото и ни прави верни поданици и толерантни избиратели. При данъчните бях, защото от градината (съответно от общината) искаха документ за платени данъци – събират парички, милите. О, имаш детенце – колко хубаво, я сега си плати данъка на колата. Не ми се говори колко несправедливо е определянето на данъка за автомобил, но е такова. После искаха всякакви молби, уверения и служебни бележки от месторабота – иди, виси, чакай и “изваждай”. Да се зачуди човек тая държава да ни би да не иска да имаме деца. Искаха и уверение от БАН, че съм редовен докторант. Хайде иди виси и в БАН – директорката си излезе пред мен, докато я чаках, счетоводителката се заключи пред мен и се правеше, че я няма. Пълен соц. Научният и шефът на секция ме поздравиха на минаване, разбраха за какво чакам и заминаха на среща с директорката. Абе с една дума – като чакаш, ми чакай си!

Събрахме документите, записахме хлапето. Връщаха ме, защото в уверението от БАН нямало булстат, а трябвало. Иди чакай пак, то полезно за здравето. Но се записахме.

В общинската наредба за такси и данъци пише, че редовните докторанти дължат 1/2 от таксата за детска градина на децата си. Значи имаме отстъпка, обаче при плащането се почесват и не им пука. И взеха пълен размер. Не знаели. Днес говорим по телефона – ами то трябвало уверение от БАН, че съм редовен докторант… Да, имало уверение, но то не било при домакинката, а било при директорката и то било не за вписването, а за записването…

Нямам думи, нямам и много сили вече за живеене в тая скапана държава.

Алоуу, ИСОДГ, или както ви е там името, толкова ви е електронно класирането и записването за детски градини, колкото аз съм трамвай!

А когато разбрах, че консумацията на хартия от администрацията била многократно по-голяма отпреди и че въпреки че навсякъде из администрациите има компютри и системи с търгове за стотици хиляди лева, пак се ползва хартия, защото всичко трябвало да се пази на двата вида носители… направо паднах от стола.

Търпението пречиства, да, пречиства. И успокоява, да.

Поне когато някой ден се спася от това прокълнато място, тая буферна зона на цивилизацията, ще съм пречистен и спокоен.

Наскоро мернах някъде във форум реплика към обмислящ заминаване, която беше в тоя дух: “не заминавай, недей да бягаш, не го прави заради нас – тези, които оставаме”. Егати лицемерието! Ако някой ще променя нещо, да го променя, а не да мрънка на хората, които ценят качеството на живота си.

С други думи – майната им(ни) на тези, които остават(-ме)! Който може, да се спасява – тук оправия няма!

6 thoughts on “Търпение? Да бе, да.

  1. sasho

    Съгласен съм с всяка една дума. Преди 2 месеца минах през месомелачката, наречена “бюрокрация в МВР”. Заслужава да се направи филм за това нещо. Но да, оправия няма, спасявайте се.

  2. turin Post author

    Someone, не мисля, че патосът на моята статия и на тази в webcafe е еднакъв. Аз говоря за друго – аз живея в тази България всеки божи ден, аз съм от тези, които всеки ден се опитват да свикват, да се приспособяват с лошите неща в България и да се радват на хубавите, докато все още са такива.

    Не сравнявам пряко положението с други страни, не се оплаквам колко хубаво е другаде, а тук, видите ли, всички сме простаци и всеки гледа да прецака другия. Ето пример: преди няколко дни жена ми върна в аптеката скъпия антибиотик, който така и не дадохме на детето. И аптекарката с разбиране взе лекарството и брои до стотинка парите.

    У нас проблемът не е в отделните хора. Не е в някакво невъзпитание, не е до “не може” и “няма” на отделния служител.

    У нас проблемът е системен. В системата.

    Иначе отделните хора дори се вдигаха на въстания – вижте протестите от 97-ма, вижте стачките на учителите… подобни примери има безброй. Проблемът в България не е самосъзнанието, уважението и самоуважението на отделните хора. Проблемът е, че има някаква властова машина, някаква обща схема, някаква сделка даже може би, която винаги ни връща в калта.

    Иначе добри хора има. Намират се тук-там и ведри и неотчаяни.

    Но има излишък на власт, който избива всеки ден на всякакви места, като от прогнил варел.

    http://yasen.lindeas.com/book/we-live-in-totalitarism

    http://yasen.lindeas.com/book/responsibility-resignation-accumulating-sharing

  3. Doncho Angelov

    Турине, ако ще се спасяваш, сега му е времето. Не чакай децата да пораснат и ти да одъртееш. Защото вече не сме първа младост и “спасяване” в чужбина става все по-трудно.

    Редовно следя какво пишеш. И с какъв яд и отвращение говориш. Сигурен съм, че си абсолютно искрен. Но ако действително намеренията за “спасение в чужбина” са категорични, действай сега, а не чакай да минат още 1-2 години, да си завършиш докторантурата и т.н.

    И се примири с това, че ако се “спасиш” там, ще работиш компютри. Философи там много, много не търсят :)

    Успех, каквото и да следва!

  4. turin Post author

    Дончо, сигурно си прав, пък и ти знаеш добре – живял си и в двете среди, и то с деца. Почти всеки ден минавам от едната крайност в другата – да ида и да не се връщам или да стоя тук и лека-полека да си наредя живота. Тъй де – толкова години съм “оцелял” тук (а то си е оцеляване, направо).

    Най-много ме спира езикът. И това, че “там” ще е безброй пъти по-трудно (и по-вероятно да не се случи хич) да помагам на децата си за домашните. Например. Или да им разказвам местни приказки, да обикаляме градове и баири и да си говорим за история. Например. Лятото или през уикендите. А тук си е съвсем в реда на нещата. Колкото и добре да знам езици, колкото и да ги усъвършенствам, няма да успея за детството им да говоря и мисля езика съвсем “отвътре”. А те ще могат – мънички са и ще превключат бързо. А аз – “абе, приятели, той татко не е от тук, затова така говори малко странно” (и като теми, пък може би и като акцент, знам ли).

    Иначе философи точно навън “търсят” – тук е мъртвило за всякаква наука, била тя точна или хуманитарна. Тук дори и да успея да защитя, няма хич никаква перспектива за работа. Ето – смазват БАН, до година-две с тия забавяния на мизерните заплати повечето читави хора ще са се спасили и напуснали, университети почти няма, за изследвания да не говорим изобщо… Навън има много възможност за научна работа – вярно, и летвата им е много висока също.

    Така че не знам. От сутрин до вечер – от едната крайност до другата. А за да тръгна, трябва да съм решил твърдо. Не знам как ще се развият нещата с това ми решаване… :( От това колебание идва и нервността ми, която правилно си видял.

  5. skoklyo

    Лесно е да решиш, трудно е да живееш с избора си.

    В някакъв филм бях чул нещо такова.

Leave a Reply