Време за снимки, време за работа

Пак нямах никакво време за тези страници. Новата ми работа не се очертава да е трудна, но пък все още се чудя дали ми харесва и това чудене ме уморява много. Преди две седмици, точно преди да започна на новото работно място се бяхме събрали малка групичка “обичайни заподозрени” на фоторазходка в София. Представете си, още не съм прегледал снимките. Не само че не съм ги проявил и обработил, а дори и не съм ги разгледал. Предишния уикенд отделих време да ги копирам от картата на апарата в компютъра и преименувах със скриптчета файловете от ръчнофокусните обективи, за да са с говорящи имена. Видях ги на умалени копия набързо. И толкоз.

А от тези снимки има доста, които искам да разгледам по-внимателно. Опитах повечко снимане с китовия и взе все повече да ми харесва. Китовият 18-55мм обектив на Пентакс е страхотно зверче. Съжалих, че не носех поляризационен филтър – сигурно щеше да е още по-манияшко, имаше пак едно ярко синьо небе с бели облаци пръснати из него. Снимах също и с Pentax-M 50/1.7, който ми е от Иван Генчев и ми е още във фазата “най-любим обектив”, който залепва за тялото и всеки път премислям по три пъти и най-често накрая просто не го сменям. Другият от въпросните ръчни обективи беше Super Takumar 85/1.9, даде ми го за малко Петър Стайков. Искам да видя кадрите с него, макар да знам, че не са нищо особено – това е най-вече портретен обектив, а аз точно когато го държах на апарата все не намирах такива кадри. Опитах го с насрещна светлина – не стана добре, явно това е поредният Такумар, с който трябва да се снима с много внимание и любов и който не търпи несериозно отношение. Но иначе е страхотен, боке-то му е много приятно и много лесно размазва. Точно за портрети, само дето аз много трудно снимам портрети.

Сред разходката седнахме в “Баба Яга” край стадиона и се разбъбрихме за най-различни неща – от блогове и web 2.0 до фотоапарати и обективи. Аз след две-три бири превключих на присъщото ми ангажиране в разговора по близки ми теми. Тоест когато говорехме за близка ми тема може би говорех повечко от общоприетото. Една от тези теми е “работенето сам”.

Отдавна искам да мога да работя за себе си по проекти, които са ми близки и ценни. Не смятам, че си струва човек да се изхабява, като работи ден след ден някъде, за някого по някакви неща, които даже в общия случай не са му и особено интересни. Знам, че това е “добре за автобиографията”, знам и че “всички така са работили”. Но тези обяснения не могат да ме трогнат, наистина. Може много хора така да са се тормозили – родителите ни например са вървели по нелек път, защото навремето не само че е трябвало да се работят такива най-различни смахнати и чужди нуща, ами и не е можело човек просто да си вземе шапката и да се махне. Всичко ти се е пишело някъде, в дебела книга и молба за напускане се е подавала много по-трудно. Да не говорим, че самата тоталитарна система е благоприятствала избуяването на расата на всякаквите гадове, дето злословят, следят и донасят. Далеч не на последно място и “линията” на идиотската им партия е пречела на всяко по-отчетливо лично нещо.

Знам и че днес много от връстниците ми са изкушени от работата в голяма фирма – било то за престиж, било за заплата, било за научаване на нови технологии. Но за мен истинският престиж не е да работя, като потъпквам принципите си. Дори и в замяна да получавам добра заплата и достъп до технологии. Истинският престиж за мен е да зная, че някой ден ще мога да кажа на децата си, че винаги съм се стремял да се трудя, а не просто да работя. И че не съм предавал и продавал себе си и разбиранията си, колкото и добри да са били предложенията.

Толкова ли много искам? Наистина ли е смехотворно да следвам моите си принципи и наистина ли в днешно време да не се ориентираш по заплатата е признак на “разлигавеност”? Вярно, че работенето в нечий офис външно задава работна дисциплина и откъсва личното, домашното от чисто служебното. Но тази обстановка може да се постигне и по други начини, стига човек да иска. Например аз зная, че искам някой ден да си имам кабинет вкъщи. И в него да работя по общи проекти с приятели, без да имам нуждата началник да ми въдворява дисциплина. Всъщност без изобщо да имам нужда от началник.

Странно и стреснато ми стана, че на тази среща след фоторазходката не срещнах разбиране. Всички на масата бяхме ИТ-та и горе-долу на еднаква възраст. А колкото и да опитвах да обясня предимствата на такова работене, все срещах погледи “добре звучи, ама е несериозно, друго си е да имаш добра работа”. “Работа” хората разбираха като “работно място”.

Някой ден ще опитам пак да работя за себе си. Сега се сещам, че аз всъщност съм изкушен – вече опитвах сам да съм си шеф и сигурно затова ми е толкова нетипично да работя за фирма. Ще кача тези дни и снимки от разходката. Това сега е без снимки, защото не съм ги подготвил – утре започва нова работна седмица на другия край на града. Може би следващия уикенд… Освен ако не се науча между “вщъщи – на работа – вкъщи” да намирам време и са сайта си.

20 thoughts on “Време за снимки, време за работа

  1. lyd

    аз те разбирам и съм съгласна с тебе. защо не започнеш да правиш това, което искаш? струва ми се, че колкото повече отлагаш,толкова по-трудно става. и освен това:

    1. самостоятелната работа също помага за CV-то, т.е. за добрата репутация, която ти е нужна пред работидатели/клиенти

    2. работодателят никога не може да ти даде истинска гаранция, че винаги ще има работа за теб и ще ти я плаща добре. може да го каже, може да подпише всякакви видове договори … и може да се случи какво ли не. така че с работодател е не по-сигурно отколкото без.

    още какви съображения може да има?!?

  2. Иван Генчев

    Взех си моя 85/1.9 преди година. Ползвах го главано на филм, защото фокуса с него ми беше голям проблем на 7Д без клин или матово стъкло на отворена бленда. Просто лотария. Освен този Супер Такумар има още няколко и са доста зле в насрещно осветление. Задължително си трябва сенник и вчера взех такъв. По принцип може и този за 135/2.5 който е също 58мм да става за цифрови тела, но не съм пробвал да видя дали личи венетиране.

    Чак миналата седмица му хванах цаката на фокусирането, така че не се учудвам че не си много доволен. Мислех че обективът е много мек докато не видях последните резултати. На ф2 не се налага изостряне при скалирането от 3000/2000 до 750/500, когато фокусът е прецизен. Впечатлен бях…

    Така че свикването с обектив изисква време(при мен една година). Така че опитай след време пак и ще видиш разликата. Успех!

  3. yovko

    Този разговор, явно е започнал след като съм си тръгнал, иначе би ми бил доста интересен. Всъщност, разбирам те напълно! Може би защото отдавна работя за големи и международни корпорации… Аз също мечтая някой ден да работя сам за себе си. Опитвал съм няколко пъти – къде успешно, къде не толкова… И вероятно някой ден пак ще го направя, но най-големият проблем, който съм срещал е, че работейки за себе си ти трябва да си едновременно и човека, който върши работата, и този, който я продава и лицето за пред евентуални партньори и мениджъра, който управлява всичко. Да не кажа понякога и счетоводител… И трябва да си поне средно добър в някои от детайлите освен в core business-а си. Частично нещата се оправят с outsource-инг или партньорства, но не за всичко сработва модела…

    Въпреки всичко си мисля, че “сигурността” на “добрата работа” е само привидна, но то е въпрос на усещане и мислене…

    Освен това няма лошо, човек да опитва и едното и другото – така се учи на много неща. Примерно аз това правя в момента :-)

  4. Йовко Йовков

    Е, доста време чаках да се появи този пост. А и още ще чакам за снимките :-). Но разходката си я биваше. Беше ми много приятно.
    Що се отнася до работата – прав си. Всеки е прав. Човек трябва да опита от всичко. И двата варианта – и самостоятелния бизнес и работата в голяма корпорация си имат недостатъци. Ето моето мнение за тях:
    – Да работиш за себе си – трудно би се отдало да имаш възможността да се наслаждаваш на “тежки” решения. Лично на мен те ми харесват- когато ситуацията е така заплетена, че се налага да се правиш на Шерлок Холмс с клавиатура в ръка.
    – Да работиш за корпорация – попадаш в едни релси и ако искаш да се развиваш – налага се да се занимаваш допълнително. А и рядко се оценяват достойствата ти и работата ти.
    Но и двете си имат предимства.
    Разбира се няма да продължа тук по тази тема, за да заемам от дисковото пространсво. Някой ден като ми щъкне пак ще си “избложа” вижданията по въпроса по на широко.
    Успешна работа!

  5. turin Post author

    Lyd, съображенията са основно две – първото е, че да се направи крачката “към свободата” е трудно нещо и особено ако няма партньори за начинанието, си е мъка. Опитах така миналата година, но се разпилях по много проекти наведнъж и накрая нищо не стана. Имам екип, но той е виртуален, възможен. Всеки си има някъде работа и никой не тръгва с рогите напред. Явно и аз. Може би просто някой ден трябва да се реша, след като подготвя и обмисля всичко, разбира се.

    Второто съображение е, че макар работата ми сега да не е пряко свързана с интересите ми, екипът е ок, пък и началникът ми е точен, за разлика от последния път. Затова когато наближа офиса явно вътрешно се настройвам някак и наистина ми се занимава точно с тази работа. Лошото е, че рано сутрин, късно вечер и в почивните дни равносметката е леко отчайваща – занимавам се с нещо тотално различно и не зная дали ми се иска след години да копая в подобна област. Тук слагам и лоялността към екипа, колегите и шефа – знам, че звучи изтъркано, но го има и това и си оказва влияние.

    Имам и лична причина да търся формална стабилност на работата – но за това в следваща статия.

    Но си права – колкото повече отлагам, толкова по-трудно ще става… Мерси за подкрепата! :)

  6. Emicha

    хайде, хайде, че скоро пак трябва да поснимаме, тогава ще се натрупат повече raw кадри за обработка ;)

    Относно работата – самата идея човек да работи за себе си съвсем не е лоша, даже в един момент може би там е смисъла. Да, определено може да се постигне същото “разнообразие” на работното ежедневие, а и това “ходене до офиса” може би не на всеки е нужно. Вероятно най-големия проблем при “работя за себе си” е това, дали ще има работа, дали ще има клиенти, дали ще има проекти, по които да се работи, освен това тази дейност трябва да е и доходоносна, с “работа на дребно” не се постига особено голям успех.

  7. turin Post author

    Йовко, разбирам това – на мен като че ли повече ми харесва да знам, че повече неща зависят от мен. Дори и да става дума за счетоводство, все има начин. Харесва ми и нещо друго – в работенето за себе си човек може да си настройва времето. И може с чиста съвест и с усмивка да откажа много ценна поръчка, ако съм решил, че свободното ми и спокойното ми време са ми по-ценни. При работата за фирма не е така – там просто трябва да даваш всичко от себе си. По един или друг начин – с до физическа умора, до безсъние или до нервно изтощение. Никого не го интересуват разбиранията ти за приоритет на “твоето”, личното време. За “ученето” – съгласен съм, учат се нови неща. Но да питам – за какво са ми, ако не са ми истински интересни и ако нямам намерение да ги използвам в по-нататъшното си работене сам? Понякога се преувеличава това “обучение” – на света могат да се научат безброй неща, но ценни за съответния човек са само някои от тях…

    Йовков, това ми беше мисълта, че не мисля че човек трябва да опитва от всичко. Искам да опитвам от някои неща. Не искам всички. Казваш, че голямата фирма може да ти даде натоварване, а работенето по свой проект не може? Не съм съгласен, това е въпрос на нагласа. Натоварването е субективно нещо – мен може да ме натоварва много повече измислянето и работата по концептуален уеб-проект. Който, погледнат отстрани, може да е банален в сравнение с денонощната работа за сървърна ферма и помненето на няколко дузини абревиатури от “последния вик” на ИТ-модата. И все пак, може да е много по-ценен от шума на голямата фирма.

    Всичко е в това кой къде намира смисъл. Лично на мен лъскавото мото на голямата фирма, което гласи “ела при нас и ще работиш в динамична среда” ми предизвиква стомашни спазми. Не зная кой истеричен HR-специалист е решил, че “динамична среда с възможности за развитие” трябва да звучи примамливо. Все едно да харесвам плуването сред акули – хем е динамично, хем може и нови възможности да се открият, ако акулите не са на кеф. Объркана работа. Но ако кажа, че искам спокойно място, което да не взима от мен повече, отколкото е заявило, се оказва че не е прието. Колко от вас, например, си тръгват в края на работното време? Колко от вас не работят в почивните дни? Да, понякога има нужда от извънредно работене. Но това не значи ли, че в работното време нещо не е свършено качествено? Учудвам се, че HR приемат за нормално работенето извънредно. Защото, видите ли, нали средата е конкурентна, нали е динамична и нали има възможност за развитие… Смахнато…

    В едно съм сигурен, и преди съм го писал – у нас има много ниска култура на работа с независими специалисти. Не, грешка – никаква я няма даже. Това е основният проблем. И затова сме виновни всички ние – защото сме подбили цената на ИТ-труда извън голямата организация.

  8. turin Post author

    Emicha, доходоносна е работата с идея, независимо дали е малка или голяма. Печалбата иначе винаги е от “работа на дребно”. Може за теб да няма смисъл “работенето за себе си”, но по същия начин аз не виждам смисъл в работенето за друг. Какъв смисъл има, сериозно? “Разнообразие” на работното ежедневие аз не искам – стига ми да имам мое си разнообразие на деня, а това всеки може да го постига. Има толкова неща, които все не намирам не само време, а и оправдание да тръгна да правя. Заради работенето за друг. Няма смисъл, не си струва.

    Какво иначе – да чакам да се пенсионирам, за да ида да видя Венеция? Например. Или да я видя по-рано, но като ми съвпаднат командировките в чужбина? Да пусна шкембе и да обикалям улиците на Рио с фотоапарат на врата – както у нас джиткат разните немци и японци туристи-пенсионери? Не ме блазни мисълта, честно… Истинското осъществяване на мечтите винаги започва от днес. Не от утре, не след две години, не след повишение или пенсия. Днес, преди заспиване. :)

  9. Юнуз

    И какво сега — чия съдба си избирате — тази на Галилей или тази на Бруно? Ултимативно дилемата се свежда до това.

    А излизането от тази дилема е в истината, че човек винаги работи за себе си.

  10. turin Post author

    Така си е, нямам какво да добавя. Въпросът за мен лично остава защо все си поставям такова разделение и все избутвам настрани отговорите като твоя. Може или да имам по-сложен проблем с работенето и затова все да се товаря с оценяването му, или чисто и просто да бърборя.

    П.П.: И все пак – съпоставянето на Галилей и Бруно винаги ми е стояло някак не на място. Може би защото очевидното за първия поглед е, че разликата между двамата е в това, че единият е живял, а другият е бил убит. Разликата е в нагласите и в ценността на съответните им позиции, а еднаквото е, че и двете позиции са активни в един смисъл и пасивни в друг. Но въпреки това… винаги първото, което ми изниква е, че единият умира от старост, а другият от насилие. И двамата са повлияли на света след решенията си. Но единия го убиват и това е част от “работата” му. Проектирано върху плановете ми за работа някак не стои удобно. :)

  11. turin Post author

    А може би съм мързелив, не зная. Истински ентусиазъм за работа имам само когато ме трогне лично. Не зная дали това е мързел. Гледам да го наричам вид честност пред себе си. Но може истинското “работене” да е точно в справянето с липсата на ентусиазъм.

  12. Emicha

    ‘Може за теб да няма смисъл “работенето за себе си”, но по същия начин аз не виждам смисъл в работенето за друг.’

    Тук е станало някакво разминаване в коментарите/разбиранията. Не съм казвал нещо от сорта на това.

    Съгласен съм с до голяма степен с Юнуз, че човек винаги работи за себе си, защото “работя за друг” – без това да ми носи някаква полза, означава че е време за промяна. Ползите не се изразяват само в пари, от полза е натрупания опит, обмен на идеи, know-how, сблъскването с различни ситуации, търсене на доброто решение, за да може човек в един момент добре да знае какво може и къде му е мястото. Когато работата се изразява в “ходя там по 8 часа и едва издържам, ходя с нежелание, направо ужас” – еми няма смисъл! Или когато нещата очевидно не вървят на добре – пак няма смисъл. Аз затова си смених работата, ако трябва пак ще го направя, този пък няма да чакам излишно, ето я и другата страна на нещата – някой път колкото и да се отдаваш на работата си, когато даваш най-доброто от себе си – и пак не се получава след обичайно прекрасните първи няколко месеци. Това може да стане не само когато работиш за някой друг, а и когато работиш за себе си. Разбира се това не означава, че не трябва да се опитва, но човек трябва много добре да знае какво и кога да го направи. Всеки си знае най-добре за себе си. И в двете насоки (работя за себе си/работя за друг) има по нещо, което се оказва полезно. Така, че аз не защитавам определена позиция.

    А за лоялността и отношението към фирмата/екипа – както един приятел каза, човек не трябва да се съобразява с другите, когато има ясни планове за себе си.

    Е в крайна сметка, да обобщя – не съм против “работя за себе си”.

    Хайде, стига толкова… Ти с какво желаеш да осмисляш личното си работно време?

  13. turin Post author

    Разтеглихме темата малко. Емо, не съм те разбрал, извинявай за неточния цитат ;) Всъщност аз просто споделях как усещам нещата. Разделението “за себе си” и “за друг” е символично, имах предвид кой контролира тотално свободното ми време. Защото с всеки изминал месец, на различните места, на които работя, моят контрол върху времето ми все повече се изплъзва. Не намирам начин да отделя час и нещо за среща в центъра. Не че нямам време като минути, не че някъде ме държат в окови. Настроението, ентусиазмът ми са привързани към работен ритъм, който не ми приляга. Това имах предвид с нуждата ми от “работене за себе си”. Юнуз, винаги работя за себе си, така е – но има разлики, когато е намесен този контрол.

    Има и нещо друго. Колкото повече отлагам осъществяването на нещо мое успешно, толкова повече изпускам контрола на времето си. Не че работната офисна среда става с по-здрава “хватка”, не – просто ентусиазмът ми все повече намалява. Отчитам като минус, че не успях миналата година да се “задържа” сам на пазара. Така се стекоха нещата, че накрая замалко да връщам пари даже. И това има значение – не зная как е при вас; обяснявам тези неща, за да обясня проблема пред мен лично :)

    Иначе, конкретно какво искам да правя с личното си работно време… Като за начало няколко идеи за уеб-проекти. Изкушава ме работенето по нови, различни услуги. Уеб-нагласата днес го позволява. Искам и да снимам, да работя и печеля и с това. Доколкото мога и доколкото ми е интересно. И други неща, но те не са обмислени работно.

  14. turin Post author

    Благодаря за пожеланията :)

    Всъщност далеч не става дума само за уеб, а и аз говорех по принцип за ентусиазма ми за мои проекти. Най-различни проекти, няма значение какви са. И за други неща, като време за срещи с приятели например, или пък ей-така да се вдигна и да ида някъде с Краси, без да се тревожа дали няма да ми звънне мобилният…

  15. Йовко Йовков

    СЪгласен съм с твоя мироглед. Но отговорите които ще ти дам за допълнителната работа във фирмата вероятно няма да те удовлетворят. Не, не оставам след работа. Не повече от 5 – 10 минути – ако нещо съм се отплеснал. Но като по правило в 18:01 съм на една минута път от фирмата. Дали ходя събота и неделя до офиса си ли – не ми се е случвало. Т.е. случвало ми се е само веднъж, когато си бях забравил едни документи в шкафчето. Но това не говори за по – висока култура на работа. Нито пък за удоволсвтието. А относно изстискването на работа – стар съм вече и като не ме кефи нещо – просто не си давам зор. А празнотата която понякога остава запълвам с лични проекти. Виж, в тях понякога наистина се развихрям.

  16. yovko

    Аз лично когато бачкам за себе си май просто никога не спирам да работя. Не че и корпорациите не успяват да ме докарат до подобна лудост, но не помня да са мотивирали по друг начин освен с казуса “Няма друга опция!”…

  17. Ани

    Привет, напълно съм съгласна с казаното от теб по повод работата и се подписвам с две ръце под него, защото силно ме вълнува същата тема.

    Попаднах случайно на блога ти, но поради собствено недоглеждане изгубих предишния си коментар, който беше по-добре обмислен и доста дълъг.

    Няма да успея втори път да изложа мислите си по същия начин, съжалявам.

    Във всеки случай не се отказвай от мечтите си – това, че винаги нещо ни дърпа назад и ни кара да се боим от отговорността за самите себе си, е нещо, което можем поне да се опитаме да преодолеем. Успех!

  18. Michel

    И аз съм съгласен с казаното от теб!

    Само че понякога се случва да нямаме смелостта (или опита) да се опитаме сами да си направим работата… А и не винаги е възможно, поради само финансови причини…

    Поздрави, и мечтай, да! :)

  19. Владо

    Казват, че ако ти е трудно да станеш сутрин, за да тичаш, е добре да се уговориш с някого, който ще те чака и няма как да го оставиш.

    Същото май е е и с работата за себе си. Можеш да го направиш сам, но май е по-добре да е с още някого. Така обратът от “за фирмата” към “за себе си” ще стане по-лесно, защото куражът ще е повече, когато има още някой до тебе. Освен това ако перифразирам: “споделеният успех е двоен успех”, а “споделеният неуспех е половин неуспех”. Късмет ти желая! И аз копнея за такова нещо.

Leave a Reply

Your email address will not be published.