Втори юни, денят на Ботев. Преди малко сирените се включиха и после полека воят им затихна и беше избутан от вездесъщия градски шум. Ръмеше дъжд и бръснеше лек вятър – не много силен, но точно такъв, дето да те откаже да излизаш. Из кварталните улици сновяха през цялото време коли, никой не отби и не спря да помисли поне минутка за свободата, за стремежа, борбата и саможертвата. А за какво, мислите, пускат тези сирени, освен за да ни дадат официална възможност, да ни дадат оправдание да се замислим за такива неща? Самият вой е неприятен, никой не го пуска “празнично”. Но винаги може човек да поспре, ако е забързан навън или да стане до бюрото си, ако е на работа. И без да говори с колеги и шефове, без да се притеснява от случайни минувачи за необичайното си поведение да остане сам със себе си. И с воя на сирените. За две-три минутки само, преди отново да се включи в студената машина на ежедневното производство и потребление.
Христо Ботев е по-различна, по особен начин очарователна фигура в историята ни. Ако Васил Левски е хладният ум, спокойният и винаги намиращ изход таен революционер, то Ботев е тоталният изблик на всички таени с векове чувства. На всички стремежи за свобода и идентичност, които са се натрупвали и са се прочиствали вътрешно през годините на чужда власт. Само човек като Ботев може да запали такава надежда, смесена с чувство за ценност на саможертвата у четниците си, че да го цитира после Вазов в “Тих бял Дунав се вълнува”: “Хайде, братя, излезнете, тука ще се спрем и земята целунете, дето ще да мрем!”.
Днес въпросът за саможертвата в името на идеал за национална идентичност е почти неразбираем – ние усещаме духа на ботевата жертва, защото всичко това ни е близко по един или друг начин. Но дори и ние, българите, не можем докрай да разберем докрай подтика за такова действие. Днес сме настроени по по-различен начин към жертването в бой и дори малко трудно осмисляме щурмуването на нож от българската войска на вражеските позиции по време на войните за национално обединение. Когато навсякъде американци говорят за “заплахата от тероризъм”, за “самоубийствени атентати” и за “нападения над сили на коалицията” е малко по-трудно да се открие загубеното “по пътя” разбиране на мотивите на Ботев.
Но макар и трудно, вживяването в устрема на ботевата чета е достижимо и от нас – само трябва в деня на Ботев да спрем, да се изправим под воя на сирените и да се впуснем в търсене из дълбините на сърцето си. Там, където най-естествените и ценни човешки стремежи се крият и пазят от разрушителното ежедневие. Не е нужно да се жертваме – сирените вият за кратко и спират. Животът продължава, но е такъв, какъвто го живеем не само заради нас, но и най-вече заради жертвите на хора като Ботев. Вече 130 години.