Arcane Lore

Онази нощ е починала баба ми Богдана. Говорих на два пъти с мама, вечерта успях да чуя и тати — цял ден с чичо обикаляли града, за да се разправят с бюрократи. Искам тати да е спокоен и да не се товари, много му се събра в последните години. На неговата възраст е нормално да си гледа пенсията, да си почива и да се радва на внучетата. А не да тича постоянно по частни проекти към разни фирмички и да проектира електростанции вместо всякаквите там назначени млади днешни пишман-инженери в бранша. Не да му крадат колата и да му разбиват къщата. Искам светът, чиято надежда дядо Стоян така и не дочака и двайсетина години по-късно съпругата му остави за дочакване от нас и децата ни най-накрая да започне да идва. Баба е починала в съня си и сега е в по-добрия свят.

Помня как се радваше, когато отивахме горе с брат ми и баща ми или пък отивах сам. И сядахме на фотьойлите, тя намаляваше радиото и започваше да ме разпитва за моите неща. И все се усмихваше, кимаше разбиращо и започваше да вмъква в разговора нейни разкази за подобни случки от нейното детство и младост. Тогава аз вече бях някъде в началните и средните класове, а тя беше загубила дядо заради лекарска грешка. Лека-полека като че ли намаляха събиранията по празници и рожденни дни в тясната им гарсониера. Нямаше го веселият шум от едно време, когато големите вдигаха наздравици на масата в кухнята, а аз с братовчед ми и братовчетките се щурахме наоколо и играехме на гоненицо-криеница.

Обезсилвам се, като помисля, че даже нямам нейна снимка от мен, а се пиша фотограф. Но пък нали не снимаме хората, за да имаме образите им, когато не са вече сред нас? По-скоро ми е някак тежко, че не успях да покажа на баба, че фамилната история наистина ме засяга и интересува. Че не събрах и записах спомените й, а тя се надяваше някой от нас да го направи. И все пак сама е писала разни неща, подреждала е снимки и събития. Гузно ми е малко пред поколението колеги на дядо, част от които веднъж-дваж видях на сбирка на “Съюза на възпитаниците на ВНВУ и техните наследници”. Видях погледите им, когато кимаха към мен и промълвяваха “О, внукът на кап. Праматаров, браво, браво!” Братовчедките Невена и Ангелина писаха стихове, а аз дори не показвам моите никъде. Тъжно ми е, че през последните години почти не съм минавал да видя баба си, а навремето като малък съм прекарвал дълги дни под техни грижи — баба ми ме води на френски, дядо ми ме учи да рисувам и понякога на семейни вечери разказва нещо малко за войната, артилерията и “щуките” и времето преди лагерите. Та аз тогава изобщо даже не знаех, че е имало такива “лагери”…

Но не това е важно. Всички тези неща и всичките ни близки хора са завинаги в сърцата ни. Всичко друго е преходно и извън нас. А ние те обичаме, бабо Богданке! Бог да те прости!