Заглавието навява социален и даже политически отенък, но аз все още не съм се завърнал към този вид писане, далечен ми е още. Може би защото с годините все по-ясно виждам как общото и особено управленското рушене и строене не е никога еднозначно. Все има причина, която не виждаме, обяснение, което не знаем и последствия, за които не сме предупредени и за които няма да сме подготвени. Политиката е тайна игра и нашата роля винаги е само на запалянковци.
За разлика от това личното развитие мога да си го следя. Мога да поемам отговорности и да нося последствия. Най-малкото е така, защото просто ми се налага.
Преди месец някъде, малко преди да заминем на почивка, наблизо на Иван Асен II събориха една стара къща. Първо дойдоха с резачки и за нула време една сутрин накълцаха три огромни липи в двора, заедно с още две-три малки плодни и доста храсти. Дворът беше обрасъл отдавна и явно е чакал купувач и изрезвач от доста време, но пак си беше гадно. Децата се разстроиха, разстроих се и аз.
Дочу се наоколо, че щели да строят блок. Сви ми се сърцето – не за друго, не за нещо обществено или пък политическо, а чисто лично, както ще обясня. Наистина – изведнъж дойдоха с голям багер и голям камион и за два непълни дни сринаха и извозиха всичко. Къщата беше стара, да. И беше представител на едновремешната архитектура, да. Сигурно е било добре и да се запази заради културната ценност, да. Но какво говори културната ценност на нашего предприемача, дето не гледа дългосрочно развитие на средата и дългосрочни печалби, а иска “ей-сега, тука и на ръка няколко милиона, че да купя на децата беемвета и апартаменти”.
Така се мисли у нас, да. И в София, и в провинцията. И в градовете, и в курортите. Но не ми е за това мъката. Лично ми стана горчиво, а и децата се разстроиха. Викаха залепени за прозореца “ей, чупячи на къщи, какво правите?” и “тате, там чупят една къща!”. Знам, да. Беше си точно чупене – верижният багер се е качил като буболечка и с кофата захапва следващата част и стиска, мачка и троши.
Болно ми стана, защото аз нямам къща, защото не съм построил за семейството си. Не че някой друг руши нещо – въпросът е ние да си имаме, ние да си построим, ние да си подредим и да си подкастрим овошките. Но сме на квартира. Все още.
Ще построят пететажен блок, може би ще го направят да е в тон с околните сгради – а дано, ама надали – и ще продадат апартаменти на едни хора за едни пари, с които ще си купят беемвета. Лошо няма. Само дето аз нещо още спя.
И все рушат. Прах и шум, разруха и затруднения по време и накрая нищо чак толкова забележително като резултат. Скоро минах през Надежда – колко отчайващо зле изглежда може да оцени само човек, дето вече е излязъл оттам. Като отидохме в Троян – основен ремонт на улицата. В Надежда – основен ремонт на квартала и копаене за метрото. В Яворов – пренареждане на паветата и сега събаряне и изкоп. Искам да сме някъде, където няма да се разрушава и няма да се копае. Поне не толкова много. Искам да се строи или ремонтира, но да е наше. А така сега – ние къща нямаме, те къща “чупят”. Казах ви, че е лично…
Pingback: Да ми откраднат чистачката | Arcane Lore