Звучи някак тежко, нали – като съдбовен въпрос. Е, може в някои случаи отговорът му наистина да е определящ, особено ако си имате работа с по-нахакани или по-откачени охранители, дето могат да ви набият и потрошат съдбовно.
Но краткият и правилен отговор е “Снимайте охраната ако искате – ваша си работа! И не се връзвайте на заяжданията им с елементи на псевдо-полицейско сплашване.”
Много хора спекулират с правото на неприкосновеност на личния живот. Забравят, че то се отнася точно до личния живот, който предполага някакъв вид усамотяване. Ако издебнеш някого и го снимаш в жилището му например ще нарушиш правата му определено – спор няма. Но как може някои хора да настояват за неприкосновеност на образа си, когато става дума за снимки на обществени места? Това не го разбирам.
Когато си на обществено място, където всеки те вижда (тъй де, може, има възможност да те види – едва ли си толкова привлекателен, че всички да са вперили постоянно поглед в теб) не можеш да имаш никакви претенции кой какви снимки ти прави. Аз те виждам, нали? Видях какво направи. Имам право – значи имам право и да те снимам.
Изключение може би има само за места и събития, които са по някакъв начин със запазени права. Понеже фотографирането позволява разпространение и издаване на публикации, попада все пак в областта на законите за авторско (издателско) право.
Спорен момент може да е снимка в близък план, при която фонът е много малко и е силно дефокусиран. Но всичко, което включва по-общ план в кадъра е моя снимка на обществено място и единственият критерий е художественият ми вкус. А, да – и културата на сниманите. Ако някой не иска да го виждат как си бърка в носа, най-добре да не го прави на публични места, нали? :)
Но ако нямаш зад гърба си за фон сграда с някакви запазени права (има такива места по света, не са много но ги има – разни мега-забележителности със специални осветления най-често) или не държиш точно срещу фотоапарата ми страница от най-новата ти книга или нещо от този род – какви претенции към мен като фотограф изобщо можеш да имаш?
Този въпрос не е към читателя, по-скоро е реторично питане към хората които не четат тук – поне се надявам да намират ценните си за четене неща другаде. ;)
—-
Вчера се събрахме за фоторазходка в София. В началото се видяхме в Южния парк с yovko, dimodi и emicha. После аз и emicha продължихме снимането с peterst. За самото снимане ще пиша отделно, ще кача и снимки. Цял ден снимане в неделята – голям кеф, а накрая на мен ми се снимаше още, исках да поизчакам да слезе още надолу слънцето и да снимам вечерна София със златните светлини на летния залез след морния пек на деня.
Но за друго ми е думата, друго ме тормози от вчера. Точно преди да направя последните си кадри и да запълня втората карта, някакви охранители ни развалиха хубавия ден.
Минахме покрай НДК на два пъти и първия път снимахме някакво състезание по плажен волейбол. Заградили пред билетния център едно каре, сложили трибуни вътре, насипали пясък долу и гонят една топка. Лошо няма – поне имаше доста ценни кадри и беше готино да ги търсим. Аз мислех, че ще ни спрат и няма да ни разрешат, но се качихме, влязохме вътре и си снимахме без да ни закача никой. Както си трябва.
После ходихме другаде и накрая минахме обратно пак през НДК. Не бях видял никъде около волея охрана – може да не съм гледал, макар когато съм с фотоапарат да имам навика да следя за всякакви досадници и да ги забелязвам отдалеч.
Имаше някакви в светлосини униформи, седнали на отсрещната страна, на пейка на сянка пред информационния център. Минахме на десетина метра пред тях и те станали и вървели зад нас, докато ни настигнаха около средата, при “слънцето” на НДК.
– Вие какво снимате, за какво снимате, че искаме да ви питаме? – те
– А, нищо – един от нас
– Любители сме – друг от нас
– Снимаме за нас си – трети от нас
– Ами щото ние мислим, че ни снимахте нас, да ви питаме защо ни снимате – те
– Кои, вас сме снимали?!? – един от нас
– Не сме ви снимали – друг от нас
– Че за какво ни е да ви снимаме – трети от нас
На табелките им пише всякакви надписи, в различни шрифтове и един с по-малък шрифт и в червено, гласящ “Национална агенция за сигурност”. Чак накрая видях, че стърчащите отстрани кобури май бяха със спрейове, не с пистолети, както изглеждаха. Всъщност са от най-обикновена охранителна фирма – яки момчета, които определено знаят как да те ступат, но пак толкова определено не познават законите. Надписът “Национална агенция за сигурност” е сложен нарочно, за да стряска по-стряскащите се граждани. Всъщност това е описателно, нещо като “мото” на фирмата – ясно като бял ден е, че не става дума за никаква държавна агенция.
Ако се разровите в Интернет ще видите, че българските фирми за охрана масово съдържат в описанията си “Агенция за сигурност” или “Национална агенция за сигурност”. Лошо няма, само дето навява неправилни асоциации у гражданите. Има разлика между държавна агенция по сигурността и частна фирма за охрана, която има офиси в цялата страна и затова се нарича “национална”.
– Ами ние искаме да видим дали не сте ни снимали – те
– Не сме ви снимали – един от нас
– Не сме сигурни в това – те
– Вие там ли седяхте? А, ние се оглеждахме дали да не седнем наблизо на сянка – друг от нас
– Значи сте гледали през апарата къде да седнете, така ли, а? – те
– Ако искате, ще прегледаме снимките да видите, че ви няма никъде – един от нас
– Може да ги прегледаме, как така ще ни снимате – те
– Добре, обаче ако ви няма на снимките какво правим тогава? – един от нас
– Какво да правим? – леко разперване на ръце и наежване – Ние не ви казваме нищо, дори няма да ви вземем лентите, защо, какво искате да кажете? – апаратите са цифрови, яко бяха лентови нямаше изобщо как да “прегледат” снимките на място
– Не, аз ви казвам, че това са моите снимки и вие искате да ги видите. Защото смятате, че присъствате на тях. Аз ви питам ако ви няма на снимките какво правим тогава? – един от нас
– Не, няма да ви взимаме лентите, то ако сте снимали нещо, то ще си проличи, ще видим тогава – те
– Кое ще си проличи, къде?… – ние
– Щом не сте ни снимали – добре, ама ако сте ни снимали, то ще се разбере, ще се разбере – те
Разделихме се без да си правим повече проблеми. Нямам представа тази охрана дали е била на мероприятието по волейбола наблизо и дали ни се заяждаха така, защото мислеха че сме ги снимали как отмарят накуп на пейка с кафе в работно време. Всъщност няма значение – живи и здрави да са момчетата.
Ние наистина не сме ги снимали. Аз лично за мен сега съжалявам. Ако ги бях снимал, щях да публикувам снимката – дори и само като напомняне, че на публични места всеки има формално право да прави кадри отдалеч или пък в общ план. Особено на лица, които изпълняват някакви служебни задължения. Особено ако тези служебни задължения са свързани с обществената безопасност. Става дума все за формално право – има и морален аспект, но те подходиха властово, а не с човешкото “момчета, ако сте ни снимали изтрийте ни, моля, защото лично на нас не ни е приятно и ще сме ви благодарни да не ни показвате на други хора”.
Но не сме ги снимали. Снимаме по-интересни неща. Ако не ни се бяха обадили, аз поне изобщо нямаше да ги забележа, и нямаше да направя някаква връзка между тях и плажния волейбол наблизо.
—-
Следващите неща преди няколко месеца ни ги каза на друга фоторазходка униформен полицай, когато се усъмни дали не сме снимали едно посолство. Не преувеличавам – нарочно питахме момчето за подробности и това е смисълът на думите му, преразказан по памет, разбира се:
Никой няма право да взима, дори да докосва фотоапарата ви без ваше съгласие. Фотоапаратът е лично ваша частна собственост и да ви го вземат от ръцете е все едно да ви бръкнат в джоба, за да видят дали в портфейла си имате стотинки например. Дори и да не ви го крадат, дори и да не трият снимките ви, а само да ги разгледат – пак е същото, все едно само да видят колко пари имате, без да ви ги крадат.
Апаратът е ваш и дори полицай не може да ви го вземе. Нещо повече, дори полицай не може да ви накара да изтриете снимки. (Разбира се, изключение са случаите, когато има престъпление, специална акция или посещение на държавно ниво – всякакви такива подобни неща, които автоматично ескалират правомощията на полицията за съответния район локално.)
Полицай може да ви вземе личните данни, за да докладва че сте снимали някакъв значим и охраняван обект. Ако е сграда – посолство или резиденция на посланик. Изключение прави в момента само американското посолство, то е със специален статут и там наоколо е категорично забранено да се снима и наистина могат да ви вземат апарата, защото сте в нарушение и той е инструментът за него. Но всички други места и сгради у нас могат да се снимат.
Ако частна охрана ви се изрепчи и иска да ви взима личните данни или да ви разпитва насила или да ви взима фотоапарата, правилното действие е веднага да се обадите и да извикате полиция. Най-често частните охранители прекаляват, защото или не познават закона, или са бивши полицаи и трудно свикват все още с частната практика, при която имат много по-малко права по закон.
При всички случаи достъп до личните ви данни и до преглед на имуществото ви има само и единствено служител на полицията. И то след като се легитимира.
хубав пост, че и полезен.
така е – никой не може да ти каже нищо навън, макар че днес точно на мен ми се случи случайно да извадя апарата (абсолютно не исках да правя снимки, всъщност, сетих се, че трябва да си форматирам картата) до шахматистите срещу Народния и веднага се намери един дядка, който да ми каже, че не иска да го снимам. Не пропуснах да го захапя с въпроса какво изобщо го кара да си мисли, че ми е интересен, но вътрешно всъщност се впрегнах дали имам право (като изключим моралните задръжки) да го щракна, след като изрично съм помолен да не го правя. Май все пак имам… ще взема да намеря тоя член в закона, че пишеше нещо по въпроса…
Всъщност в конституцията ни пише, че нямаш право да снимаш никого въпреки неговото изрично несъгласие (извън концепцията за неприкосновеност на личния живот) – така, че когато някой очевидно има нещо против това да го снимам (демек е изразил въпросното несъгласие) – аз обикновено свалям обектива и не споря (последното за да не хабя нерви)… Но по подразбиране считам, че мога да снимам всеки и (почти) всичко на улицата, доколкото това е публично място… Личния живот се живее в къщи – не на площада…
И аз правя като Йовко — ако видя, че човекът негодува, не го снимам. От друга страна все още и аз самият не снимам много такива кадри (стрийт) имено поради въпроса с хората — предполагам е въпрос на (фотографско) израстване да застанеш на улицата и да снимаш минувача (примерно).
иначе, от доста време смятам да намина край Симпл студиото, т.е. до хората там, но все си намирам оправдания :)
пишете от по-рано за такива разходки, де :)
Аз винаги съм възприемал тази неприкосновеност само като засягаща чисто личното – снимки в някакъв вид усамотение или снимки в едър план. Вярно, че на неделния стрийт следобяда с peterst и emicha снимахме доста хора на улицата, поне аз снимах. Наистина е особена нагласата да насочиш обектива към непознат човек и да успееш да хванеш кадъра, докато е още там.
Харесва ми отношението на bxmarkov например – да не се натрапваш, да се усмихнеш за негласно позволение за снимка и да си “на вълната” на улицата. Само така самата улица ще ти позволи да намериш истинските кадри. Аз опитвам да градя такъв усет, макар да е много трудно и бавно и сигурно ще мине доста време.
За неприкосновеността, от конституцията:
Чл. 32.
(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.
(2) Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.
Да седиш на пейка в парка не е личен, нито семеен живот. Относно филмирането – изрично се казва “без неговото знание или въпреки неговото изрично несъгласие”. Ние не издебваме хората за да ги снимаме. Имам снимки в профил и в гръб, но на обществени прояви – например на въпросния волей-турнир. Там не само че е публично място, ами и беше пълно с фотографи навсякъде.
Става дума за защита в случаите, когато някой те следи, записва и снима без да знаеш. И когато разбереш и му извикаш, че не си съгласен, той продължава. На практика чл.32 е за защита на гражданите срещу частното следене и шпионаж. “Предвидените от закона случаи”, които се цитират са случаите на държавно следене, на официален шпионаж.
Понеже понякога фоторепортерите прекаляват, този текст може да защитава и от тях. Но не и в други случаи. Като си на публично място и не искаш да те снимат, дай знак. Както пише в закона – “изрично несъгласие”.
Тоест според мен някой да ме преследва десет минути, да върви зад гърба ми и после да има претенции че съм го снимал преди десет минути (когато изобщо не е възразил) си е чиста проба частна полицейщина.
От същия закон – Чл. 17.(3) Частната собственост е неприкосновена.. На практика всеки който има претенции, трябва да извика полиция и да заведе съдебен иск. Никой не може да посяга на частната собственост, каквато е фотоапаратът. Да оставим настрана, че нашите апарати струват доста парички – самият факт, че е частна собственост го прави защитен.
Затова казвам, че частните охранители си превишават правата. Може да е много интересно да си играе човек на полицай, но истински права в случая имат точно и само полицаите. А те, макар системата да си има много кахъри, все пак минават инструктажи и обучения по право.
П.П.: Иначе и аз гледам да не снимам ако усетя някаква неприязън. А охрана, фасади и такива подобни обикновено не ми се снимат, така че и аз рядко влизам в такъв мини-конфликт. ;) Просто този път ме ядосаха и ми развалиха за кратко хубавото усещане от деня.
Robert, този път аз не казах за срещата – друг път ще пиша предварително, добра идея ;)
Но да оставим правото да забраниш да те снимат – аз исках да кажа повече за това, че никой няма право да се репчи, дори и да е в униформа на частен охранител, да има спрей на колана и дори да се изживява като голям бабаит.
Ако някой има претенции, може да ги каже при вдигането на апарата и то по учтив начин. Всеки, който напада, сплашва и посяга на фотографи си търси белята. Буквално – едно обаждане до полиция и адвокат и може да ви “купи” следващия апарат и най-новите обективи.
За поведението на ченгетата спор няма – аз говорех по принцип. Иначе напълно съм съгласен с теб…
Ей затова винаги ми е много неудобно да снимам хора и като си правим фоторазходка с тема портрети, най-често снимам буреняци :))) Просто не ми се разправя. А и приемам това, което пише в Конституцията буквално – никой не може да бъде сниман без неговото знание и съгласие и точка. А не съм се научил още да питам :))
Димо, и аз така и от скоро опитвам да снимам и хора. Само да допълня нещо – в конституцията пише “без негово знание” и “въпреки негово изрично несъгласие“.
Значи човекът трябва ясно да ти е показал, че не иска да го снимаш. Неизразяването на изрично несъгласие се приема автоматично за разрешение. Разрешителен режим, което не е забранено е разрешено – не обратното, както явно им се иска на хората, занимаващи се с охрана. До момента, в който човекът не ти покаже ясно че не иска да го снимаш и, разбира се, не се криеш, а го снимаш така че той да разбере – всичко е наред и имаш пълно право.
Е, остава личният момент – трудно е да снимаш непознати хора, особено ако те погледнат. Но това вече е фотографска трудност, не легална. ;)
Аз избягвам да снимам отблизо хора на улицата – по ми е интересно сгради, природа (залези, изгреви, планина, море) и т.н. :)
Но е истина, че не могат да ти вземат фотоапарата, освен ако не си нарушил закона — а това не се случва често :)
Поздрави:)
PS И снимайте с теле- повече, при zoom 10x-12x можеш да си много далеч и дори някой да не знае че го снимат ;-)
благодаря за поясненията на законите – аз все съм си ги тълкувал обратно
разбира се, то пак си опира до въпросния човек (фотограф) как ще постъпи и в какви ситуации
иначе, аз имах един много положителен опит в турция – в място където няма туризъм и хората са си религиозни (момичетата с късите поли от нашата група бяха гледани строго от всички наоколо)
предполагах че за непринудени снимки на улица няма да може да стане и дума
още повече че аз и в сф все още не съм намерил “вълната”
но
там хората се радваха че ги снимаш
нареждаха се, гласиха се – въобще едно чудо
имаше такива които не искаха да бъдат снимани, но те просто го показваха и готово – аз обръщам обектива надругаде, никой не се прави на интересен. Мисля че там бях най-близо до свободното снимане на улицата, въпреки, че реално за всеки кадър исках разрешение – с усмивка, че турски хал хабер си нямам, ич не разбирам :)
П.С. най-важните думи като бира, ракия и кюфте са еднакви на всички балкански езици :D
Michel, и снимането с дълъг обектив си е решение, да. Но все пак стрийт-фотографията не е репортажно или “издебнато” снимане. На мен не ми е толкова важно да хвана как някой се чеше зад ухото – по-важно е да се улови духът на улицата, животът й. Не че съм успявал истински още, де ;)
По-лесно е да се снима с телеобектив. Наистина, тогава навлизат много други трудности, най-вече композиционни – имаш по-малко елементи, в равнини на голямо разстояние една от друга и композицията може да е по-трудна. Но чисто откъм притеснение от хорските погледи с теле е по-лесно, да.
И все пак истинското предизвикателство си остава да снимаш стрийт с широк до нормален обектив. Тогава трябва да си “вътре”, да се впишеш. Не можеш да се изолираш, както при далечните кадри с телеобектив. Има хора, които го могат – в галериите в добрите сайтове има страхотни стрийт-кадри. Но то и това си е до научаване и до усет. Може би дори трябва време да мине, докато човек почне да може да снима така… ;)
Robert, навеждаш на една добра идея – кратки фоторазходки из балканите. Примерно малка група се мятаме на една кола (или две най-много) и запрашваме към някой град наоколо. Освен етюди на тема стрийт, става и за събиране на портфолио със забележителности от района. Такива, които стават и за микропродажби после. Всеки грабва по едно нещо от екипировката и на място докато един си гласи статива и си мери светлината да снима някоя църква, другите наоколо на раздумка пият кафе или ракийка.
Скоро едва ли ще стане, но може някой ден – както дойде :)
Прав си! :)
И мисля, че “street” фотографията е нещо доста трудно…
(Ето например, като снимам Рилските Езера, те не възразяват по никакъв начин, нито пък се опитват да се домогнат до апарата ми, за да видят, дали ги няма случайно в близък план там в някой от кадрите;-)
да
снима ми се в някое село/много малко градче :)
даже и без сток контекста, но то човек винаги може да намери каквото търси
(което хич, ама хич не говори добре за мен. Уж съм от точно такова място, пък оттам най-малко снимки имам … хм … отивам да се самоанализирам :) )
Ясене, ако цитатът по-горе е верен, значи :
“без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие”
За мен това означава, че незнанието е достатъчно условие аз да не мога да снимам човека. Т.е. имаме два варианта, когато човек не може да бъде сниман – когато не знае и когато знае, но не иска. Не е ли така?
Да, цитатът е точен, ето източник. Аз в коментара си после казах “и” вместо “или” – но да, прав си, ако някой не знае че го снимаш си в нарушение на правата му.
Все пак вярвам че всеки правист ще потвърди, че този текст е предвиден за ситуации на уединение. Член 32 започва със заявяване неприкосновеността на личния живот. Вероятно има и тълкувания на този текст от конституционния съд, така че може да се провери. Според мен в текст, определящ правата в личното пространство на гражданина не може да има място забрана за снимане на обществени места.
Тоест самият факт че си на публично място (и не става дума точно за “личния ти живот”) вече прави тази неприкосновеност неактуална. Както писах в текста по-горе, според мен след като мога да видя нещо и това да е в реда на нещата (и не е намесено изображение с авторско право или събитие, свързано със сигурноста на държавата), следва да мога и да го снимам. Ако, естествено, човекът не ми забрани и не влезе в сила второто условие – изричното му несъгласие.
Та може би трябва да каже правист, но да – и двете условия са достатъчни. Или незнание, или изрично несъгласие.