Преди имаше истински блогове, всъщност почти всеки блог си беше “истински”, личен дневник или бележник. Не ме разбирай погрешно, не тръгвам да роня сълзи по миналото на мрежата. Макар както навсякъде по света, и у нас Интернет да има периоди в развитието си, които са разделени от масовото навлизане на повече “модерни фенове”, отколкото средата може да изтърпи. Не се оплаквам, явно е нормално явление — тъкмо нещата започнат да работят добре и се “разчува”, става “яко и модерно” и за нула време плъзват туристи, които със завишената си консумация и практически никакъв принос дестабилизират средата. И трябва да мине време, докато останат само тези от тях, които наистина се интересуват и докато започнат да се грижат за успокояването и после за развитието на тази среда.
Така е било преди време в Щатите с масовото нахлуване на AOL-потребителите в Usenet през септември 93-та. И с българските блогове днес има нещо като “безкрайния септември” на Usenet. Днес вече е трудно човек да си намери и хареса нов блог за четене. Да му е приятно да ходи на гости на автора и през повечето време само да го чете. Много по-лесно е да се “разпишеш” някъде, да си оставиш линк към своя си блог без да имаш какво да кажеш. Защото отвсякъде ни се втълпява, че мрежата трябвало да стане “социална”, че “социалните сайтове” са “върхЪ” и ако някоя услуга не е “социална” или ако авторът не разбира от “уеб-две”, значи е пълен загубеняк и сайтът му не трябва да се посещава. И аз се радвам на web2.0, но още поначало блоговете, разбирани именно като лични дневници, са си изцяло в концепцията на web2.0. Мрежата не “става” социална, мрежата по начало си е социална. Даже започнаха тук-там да наричат “социалните” сайтове “обществени”. Било превод, било на български. На човек може много лесно да му писне от “социалния уеб”, честно ти казвам! Развитието на мрежата е към личното и ценно съдържание, а не към някакви кухи социални форми.
Блоговете днес масово са стенвестници. Създават се, за да бъдат само посещавани, а ако може пък и да докарват по някое левче от рекламки — мм, цена нямат. На хляба мекото. И аз пускам тук понякога реклами, но те никога не са били основното. Стана модерно гоненето на класации в търсачки и писането всеки ден, за да не се изостава от класациите по блог-хостингите и да не се “изпада” надолу в агрегаторите. Търси се жълтото, което ни е близко. Каквото вълнува класа, училището, квартала и то разказано по пищен начин и с много снимки. Защото стенвестниците се четат на минаване в коридора — важно е да има яко снимки, за да е “смилаемо”. А ако е нещо скандално или е по актуална тема от медиите — мм, още по-добре. Ще минат да прочетат и утре следващото. Никакви блогове не са това. Стенвестници…
Блоговете били новата медия. Всеки се надпреварва да прави по-добри огледала, с които да заслепява минувачите. Да “отразява действителността”, най-често почти без лична позиция и казване от първо лице. А всъщност блоговете са пряка публицистика, директна връзка с публиката — без посредник, без медия. Затова са “не-медия”, отричане на посредника. Някои хора все пак успяват да съчетаят личната позиция, чисто блогерското с добре премерена гражданска журналистика. Но това е трудно и като стил се гради дълго. Затова и другите сайтове са повече. Ако не е предизборно време, ще са някакви кампании или нещо друго в трето лице. Или най-много в първо лице, но множествено число — “ние трябва”. Ами като “трябва”, вижте там, направете си го, разберете се и се оправете и не ни казвайте, че всичко това са блогове. Фирмите си правят “корпоративни блогове”, групи хора списват блогове на кампании… и всичко това всъщност не са блогове, а новинарски сайтове. Истинският блог на фирма или на кампания е нещо, което се пише от първо лице и което разказва за ежедневието “зад кулисите” на работата. А не е основното занимание.
И аз пиша понякога кампанийни неща, и хората които чета редовно и те понякога списват такива статии в блоговете си. Но се ужасявам само при мисълта да превърна сайта си в “медия”, “кампания” и затова всички текстове запазват личното, интимното, моето. И когато дълго време в някой от следените от мен блогове не видя нищо лично, просто отписвам сайта от четеца си, махам отметката от браузъра си и продължавам напред. Безлични сайтове в Интернет има безброй, защо да се спирам и да продължавам да ги наричам “блогове”, като те само формално са такива? Ползват “черупката” на блог-софтуер и затова се наричат блогове? Да си се наричат ;)
Някои мислят, че това отчуждаване на популярните блогове било развитие, някаква блог-еволюция. За тях личната позиция и пряката публицистика са недоразвити, едва ли не срамни форми на бложене. За мен това не е никакво качествено развитие, а си е чисто и просто задръстване на мрежата с глупави сайтове. Винаги го е имало, просто днес е много по-лесно всеки да го прави. Добрата новина е, че доста от тези “опитващи” блоговете хора намират добрата нагласа и започват да пишат ценни, въздействащи и лични неща. Започват да увеличават личното съдържание в мрежата, съдържанието с позиция и с ентусиазъм.
Нека никой не се припознава, не казвам “ти” или “вие”. Това е моята визия за ценността на блоговете и може би е едно от поредните ми опитвания да определя по-добре моя си личен бележник. Имам още няколко месеца до четвъртата му годинка, до рождения ден, когато правя такива премисляния. Но традициите са и за да се нарушават, а и какъв блог ще е, ако не си споделям такива лични размишления ;)
Напълно споделям размислите ви. Комерсиализацията винаги модифицира фундаменталните мотиви на комуникацията, трансформира посланието. Една от ключовите причини за обезличаването на индивидуалността на блогъра е стремежът към съмнителния авторитет, който оситурява присъствието в медйни блог агрегатори. Авторите на подобни блогове започват да имитират поведенческите модели на медиата и на журналистите, а мене лично като журналист това ме смущава много сериозно. Подобни автори престават да бъдат блогъри, превръщат се в креатури, което е тъжна загуба на автентичност. Стават управляеми и манипулируеми, подчиняват се на клишета и моди, стават част от медийното статукво. Жалко.
Поздрави за тази публикация!
http://blogtalks.net/how-to-become-a-famous-blogger-cartoon.html
1. Пиша понякога често (всеки ден), понякога рядко (веднъж седмично или по-рядко)…
2. В блога ми има много картинки и снимки, повечето от тях правени от мен;-)
3. Интересувам се от моя technorati rating;-)
4. Имам и рекламки в блога — е, малки, но все пак рекламки;-)
Шегувв ;-)))
Хубав анализ, хареса ми. Аз всъщност пиша за себе си. В блога ми има лични неща, има обществени, има сериозни и несериозни, има професионални, има любителски, има какво ли не… Блогът си е мой блог, харесва ми, че всеки ден се променя, че докато пиша, се уча и че докато се уча, пиша:) Харесва ми свободата да се изразявам както намеря за добре, по всички въпроси, които ме вълнуват. Днес мога да сложа рисунка с Fireworks, утре да пиша за Рила, вдругиден да кача снимки от разходката ми в планината, а по-вдругиден да пиша за някоя обществено значима тема. И всичко това съвсем свободно.
Вярвам, че всеки който пише, защото иска да каже нещо, всеки, който пише първо и главно за собствено удоволствие, за себе си, за да изразява себе си, се чете често с интерес и от други. И обратното, човек, който пише за другите, за да бъде четен и за да се харесва на всички, без да има да каже нещо… е, това се усеща. :-)
С времето всичко се уталожва и отсява. Хубавите блогове се развиват. Други затихват. Съвсем естествен процес :)
PS Винаги с интерес посещавам твоя блог, ако имам да кажа нещо — и те коментирам:) Успешно писане, скоро ще отваряш шампанско по случай 4-годишнината на блога:)
И аз съм мислил по тоя въпрос, ама не съм на твоето мнение. Не смятам, че блоговете и личните страници са били някога лични дневници. Още по-малко пък, че “истинските” блогове са само такива.
Личните дневници са лични — затова човек си ги заключва в шкафа или на харда, а не ги публикува в интернет. Блоговете и сайтовете са изначално публични — тяхната цел е да ги чете някой друг, затова са публикувани в интернет. Целта, с която човек си прави сайт е да го прочетат хора, а целта, с която позволява коментари на сайта е да види какво мислят хората за неговите мисли.
Затова изобщо не съм съгласен, че голямата публика “разваля” блогването — напротив, тя само го развива до това, което то е замислено да бъде от самото си създаване.
В случая обратното на публично е “тайно”, а не “лично”. Няма проблем нещо да е лично и публично. Лични са, защото са от първо лице, АЗ пиша и казвам в бележника си. Публични са, защото се четат публично. Но не се списват за публиката. Ако пък го правят, са си стенвестници. Блоговете не са замислени да бъдат за голямата публика — такива са стенвестниците и афишите.
Иначе — твое мнение :) Аз си казвам моето. Не е казано, че трябва да сме на едно мнение; това е най-ценното на блогществото — търпи плурализъм, на практика се крепи на него.
По принцип съм съгласен с теб, че така изглеждат нещата за над 90% от българските блогове. Само че имам няколко забележки.
Първо, българските блогове са много малка част от световното блог пространство. Умните хора по света правят блогове, в които пишат интересни неща, посветени на тема, която ги вълнува, и изразяват лична позиция или мнение. У нас, поради тоталната политизация на всички медии и на обществения живот, се получава този ефект на масово създаване на сайтове, в които само се препречатват едни и същи новини, които авторите са прочели в съседния сайт. Другият ефект е неистовия стремеж към бързо и лесно забогатяване, което пък доведе до създаване на сайтове с “безценни съвети” как да постигнем точно това с блог, лежешком.
Третият принос на нашата уникална култура е, че блоговете се приравниха с журналистиката и този вид дейност се “монополизира” от журналисти, което доведе до изкривената представа, че в блога трябва да се представят само новини и до странната ситуация два от най-големите блог-агрегатори да са създадени от два вестника-близнаци и в тях да са включени 80% еднакви блогове.
Второ, и у нас има изключения. Има професионални блогове, списвани с много лична емоция и хъс, и от които може да се научи много. За съжаление, все още са единици. Опитвам се и аз да бъда един от тях, но имам още какво да науча.
Тъжно, но колкото повече хора ти четат блога, толкова повече си мериш приказките. Моя блог го посещават колеги, роднини и приятели. Вече не мога да пиша онези работи, дето ми се пишеха преди няколко години. Тогава таргетирах 3-4 човека читатели. Пък ми се пише. С повечето посетители идва една “политическа коректност”, която може да се сбърка с безличие.
Има и друг фактор — на човек му се случват примерно 2 събития в месеца, достойни за бложене. Останалото са проекции на публични събития, което си е форма на аматьорска журналистика. И така — от човек, на който просто му се пише се ражда за година “безличен” аматьорски публицистичен блог.
Има ценни блогове, да. И не са малко, достатъчно са си ;) Аз визирах масовката.
А за смяната на приоритетите, когато човек се заглежда прекалено в брояча може би също е нормално… Goes with the territory. И все пак към писането трябва да се подхожда с уважение. Уважение към себе си поне. Има блогове, които успяват да пишат по-честичко и да задържат личното отношение, подхождането със страст към темата. Но има безброй “популярни”, за които целта не е темата, а самото писане.
Може би просто от време на време трябва да се намалява леко темпото. За сметка на ценността на статиите. Тъй де, никой не може да има чак толкова много и то все умни неща за казване…
Има едно особено нещо при блоговете, Яска, казвам го като бивш блогър. Ще споделя това, което навремето ме накара да спра да блогвам.
Това е случаят, в който другите нахълтват в личното ти пространство (блога), защото те харесват. Когато се чувстваш слаб, веднага се намират някакви полу-непознати хора, които искат да изразят симпатиите си към теб. В което няма нищо лошо, разбира се :-) Но когато си слаб, имаш нужда от деликатни хора до себе си, чувствителни, които разбират как се чувстваш и знаят какво ще ти помогне, за да се почувстваш по-добре. Хора, които не се опитват да те сграбчат и вдигнат във въздуха като някое чучело. А не някой да се възползва от твоята слабост, за да те засипе с личните си проблеми и комплекси, за да досажда, за да охулва някого. Когато човек е болен, има нужда от грижа — нежна, деликатна, но лична грижа. Нещо като да си болен от грип — болят те стави, мускули, спи ти се, лигави ти се, имаш температура и последното нещо, което ти трябва, е някой болен от шарка ;-)
Зная, Роси. Говорили сме много пъти за това, аз все не разбирах защо спря така, но сега като го обясняваш така, разбирам. Все се сещам, че от всички само ти си ми казвала понякога, че съм започвал да пиша по-често. И като даваш сега това сравнение, вече ми стои по-ясно всичко — проблемът не е в честото писане, проблемът е в гостите.
Не се оплаквам от моите гости. Но зная, че има граница, има прагове на търпимост, над които коментирането само засилва тревожността и неприятния вкус в устата, вместо да дава приятни емоции и за двете страни. Може би и коментарите трябва да се пестят, иначе се изхабяват. Аз така поне опитвам с моето коментиране другаде…
Всъщност и аз съм го мислел така, само съм го казал по друг начин, по-незабележим. Сравнението с болест ми е убягвало. Казах, че истински ценните неща са тези, които се четат, но не и задължително се коментират. Има, разбира се, понякога и теми, насочени към дискусията и оставени отворени. Аз напоследък често май така подхождам.
Но когато започнат да идват навсякъде коментари, написани само заради коментирането, това явно е знак, че и авторът е започнал да пише само заради популярността.
Яска, аз просто използвах друго сравнение, за да обясня на читателите ти какво (може би) имаш предвид :-)
Защото всички си мислят тези неща, които си мислиш ти, всички страдат от тях, обаче никой не смее да ги назове, за да не загуби популярността си (читателите си) ;-)
Аз, понеже съм решителна и много-много не ме е грижа какво ще си мислят другите за мен, директно отрязох всички като спрях блога си. Защото не знаех какво да правя, защото споделях много лични неща, които за някои хора очевидно бяха тайни (както казваш ти) ;-) И като видях, че отвсякъде валят упреци към мен, просто спрях да пиша, докато реша какво да правя. В крайна сметка — ако за някого е било толкова важно да имам блог, щеше да ми го каже и да ме убеди, че аз съм права, а не другите.
Има един момент в социалното общуване, когато всички са противното мнение, ти говориш, говориш и накрая просто ги зарязваш всичките да се оправят и се залавяш със своите си неща, защото грешката все пак може да е в твоя телевизор :-)
Затова и ти казах предния път — ако все пак си направя блог, то ще е за читателите ми. Но не за да печеля популярност, а за да им кажа какво мисля. А за да кажа какво мисля, трябва поне мъничко да съм убедена в правотата си. В последните 2г. това и правех в реалния живот — убеждавах се в собствената си правота :-) Накрая просто разреших всичките си проблеми от последните 13г. насам за около 5-6 месеца (нали съм решителна ;-) ). А дали ще има блог — не зная, блогът е грижа, също като цветята в градината. Искат да ги поливаш и да ги пазиш от невъзпитани хора, които ги късат, без да питат, хвърлят си фасовете върху тях или направо.. хайде, няма да казвам какво правят ;-) Та, в този смисъл — не знам дали ще имам време да се грижа за блог.
хубав пост, но защо отнемаш правото на блоговете да бъдат медии? “блог” е широко понятие — личен дневник, технология, начин на мислене, мода и стил на изразяване. замени “блогове” в поста си с “RSS емисии”, ще си по-прав. степента на споделеност променя информацията, неизбежно е
пък и щом има някаква мания, е редно и да се посочи границата. защо се срамуваш да кажеш имена, това намирисва на автоцензура и сам попадаш под ударите на своите упреци :) щом говориш за някаква мания е редно да посочиш до къде стигат границите и кое е “нормално” СПОРЕД ТЕБ… пешо много пише за кликове, иванчо обаче е чист, истински. “Уууу” на пешо, евала на иванчо :)
Вярвам, че блогът е техническо средство — подобно на книгите след Гутенберг. Не може да има правила как правилно да се списва. Все едно да има правило, че еди-какво си съдържание не може да бъде отпечатано в книга. Стига да имаш финансовите възможности, можеш да поръчаш отпечатването на каквото ти дойде наум. При блоговете не е нужно да имаш някакви финансови ресурси, за да публикуваш каквото и да било. И няма лошо.
Свободата на словото го изисква. А тя включва И свободата да не четеш това, което не ти допада. Другото са подробности.
На мен твоят блог ми допада и го чета редовно — такъв, какъвто е. Предполагам, че ще продължам да го чета дори и да му промениш концепцията, защото изразява теб, а да промениш себе си е доста трудно нещо, не ли? :) Не се коси, че доста блогъри залитат по популярността — суетата е човещинка :) Някои стават блогъри само заради нея, а не поради вътрешната потребност да блогват – като с всяка човешка дейност: има от всичко и това е добро, както се казва в Библията :)
Вярно, че от не_много_доброто идва малко в повече, но това си е повсеместно. Не е само при блоговете.
——–
Към Роси:
Вярно е, блоговете са като градинарството: ако нямаш вътрешната потребност, нещата стават други. Има хора, които косят ливадата само заради одумването на съседите, че си мърльо. Има хора, които създават блогове по подобни причини — за да не ги одумват, че не са в крак с времето. А има и хора, на които не им пука. Т.е. придържат се към правилото, че е по-добре да се освободиш от нещото, което не ти лежи на сърцето — ако не обичаш да косиш, не живееш в къща с ливада. И обратното: ако обичаш да косиш, правиш си блог, пардон — правиш си ливада даже на балкона, образно казано :)
Към illa: Ила, не е задължително човек да направи собствена ливада, за да се грижи за цветята по приятния нему начин :-) Още по-малко е нужно да я прави на терасата си. Това е равносилно на желанието да имаш кон или да гледаш кокошки и да си направиш конюшна/кокошкарник на терасата :-) По мое мнение това е неуместно.
Ако човек има желание и средства, може да финансира създаването на обществена ливада, за да се наслаждават на цветята онези, които си нямат собствена ливада и собствен балкон дори. Друг път е достатъчно да пази чуждата ливада, за да има цветя и да им се радва. Би могъл също веднъж в годината да участва поне в почистването на обществената ливада. А понякога — просто да мине през магазина и да купи цвете за любимия човек или пък да помоли бабата с хубавата цветна градина да му набере китка :-)
Това е в кръга на метафорите, де ;-) Аз обичам да имам избор. И когато избера, си нося последиците от избора.
Illa, формално погледнато блоговете са техническо средство — както са и книгите, формално погледнато. Аз говорех по-скоро за това, което е блогът, отделен от техническата платформа, която го задвижва. Вярно, всеки има право да пише каквото си иска — но нима аз спирам някого? Свобода на изразяването не значи, че ако виждам някакъв проблем в това изразяване не трябва да го споделям. За мен проблемът е в това, че формално блоговете станаха прекалено леснодостъпно и затова съдържателно стават по-трудни.
Нищо лошо, просто стана по-трудно и относително по-рядко отпреди. Имаше по-малко безмислени и празни копирания на теми и съдържания. Че и на позиции даже. И пак — нищо лошо, съгласен съм. Просто споделям усещането ми за развитието на блогществото.
Можем да кажем, че аз като писах минах през усещане и емоция, а ти сега казваш от по-скоро преценяваща позиция. И двамата сме прави — аз за себе си смятам, че много по-ценно за личните дневници е да бъдат именно лични и да се списват заради самия автор или в краен случай за някои читатели, ако човек има нещо толкова важно да сподели.
Иначе, ако се правят за публиката не са точно лични дневници, както аз ги разбирам. Стенвестниците се правят заради другите. Романите се пишат за себе си. Телевизионни мелодии се правят за другите. Музика се свири за себе си. Това имах предвид. Не формата, а съдържанието.
И пак не е лошо — който намери нужда от писане за себе си, го постига; има начина за това. ;)
nname, ако гледаме на “блог” като на някаква технология, разбира се че могат да бъдат и медии. Аз имам предвид, че концепцията за “личен дневник” в мрежата е нещо, което включва точно писане от първо лице, през “аз”. Медиите са посредници. Те препредават — “еди-къде си се случи еди-какво си, ние ще ви информираме, ще посредничим между вас и новината”. Формално блоговете могат да бъдат и такива “медии”. Но принципно погледнато, тогава нямат нищо по-различно от новинарските портали с коментари, например.
“Блог”, както аз го разбирам тук, нещото, което промени начините за публикуване на съдържание от потребителите в Интернет, начините за изразяване на мнение е нещо, което не е посредник, а самото то е новина. Ако аз всеки път казвам “вижте еди-къде си, еди-кой си публикува еди-какво си в сайта си”, ставам медия. Но това не е блог. Да, може да се нарече “блог”, но да не спорим за това ;)
За това че не споменавам имена — не виждам нужда, а и честно казано ще ми е трудно. Чета доста блогове, но за мен всичко това е по-скоро общо усещане. Тоест не съм се “ядосал” на някого, за да напиша такава статия, например ;) И да, може и аз да съм повлиян от тази “медийна” тенденция… Ако е така, ще ми е неприятно и няма да е било нарочно.
Но аз лично поне не усещам да имам някаква голяма промяна в нагласата си за блогване. Преди, в началото, имах доста по-малко време за писане в блога, защото работех. Сега съм на свободна практика, а това винаги дава повече време за размишления и впечатления ;)
Яска, много го усукваш :-)
Блогърите излязоха от личното и се опитват да бъдат обективни журналисти, технократи, биолози, икономисти и пр. Само че в повечето случаи стилът им наподобява статиите в жълтите вестници. Някой чул-недочул, компетентен или не, има претенции да списва едва ли не личен вестник и в статиите бъка от лични разсъждения върху не съвсем позната материя. Публикуват собствени есета, смятат себе си за журналисти-майстори на словото и очакват читателите да ръкопляскат :-) А който не слуша, го плясват през ръцете ;-) Много често т.нар. статии ми напомнят на ученически преразказ с елемент на разсъждение (нищо лошо), с една “незначителна” подробност — ученикът не е чел произведението, а някой му го е преразказал ;-)
Няма нищо лошо всеки да използва технологията на бложенето за какво си иска. Някои дори си правят сайтове чрез блог-софтуер, защото е лесно — има си заглавка, където може да се качи снимка, има си секция за линкове, има си секция за самата фирма, има си календарче. Просто и лесно за управление :-) Дето се вика: “промотър(к)ите раздават флаерчета, пък ако някой иска да си прави бомбички с тях, да ги напълни с вода и да замеря останалите с вода, то промотърките нямат никаква вина”.
Не е въпроса в обекта (инструмента), а в субекта (блогъра).
Illa, за българската блогсфера говоря. Не уточних, не знам защо реших че ще се подразбере. Макар май повечко да прелиствам чужбински блогове, най-вече английски, имах предвид именно българските.
Всъщност права си, че достъпността на нещо не може да е оправдание за лошо качество. Достъпността ме радва винаги, може би проблем е масовизацията, “модерността” на това достъпно нещо. Не знам. Аз пак казвам, говорех през усещане и впечатления. Не мога да обясня рационално всяко от тях и ми е трудно да локализирам проблема, признавам.
Между другото, като споменаваш автоматичните медии в самия Интернет — в тази област в близките години се очакват само нововъведения, при това големи и основополагащи. Technorati ще е само блед опит, ако успеят проектите за смислови мрежи и претърсване на съдържанията за автоматично групиране на социални мрежи. Има ги повечето от технологиите, има вече и някои проекти. Например XFN, MicroID, OpenID. Google с тяхното купуване на Jaiku правят стъпка към динамични автоматични социални мрежи. А знаем, че Google стъпват тежко, та всичко наоколо се тресе ;)
Автоматичната медийност на самата мрежа е нещо определящо, съгласен съм. Тя поначало мрежата е последник, описан път за достигане до информацията, а не самата информация “наготово”. И хората от медиите, които блогват също са постоянен и добре ориентиран коректив, поне добрите от тях.
С теб няколко пъти преди сме говорили в коментари за медиите и блоговете в Интернет. Отрезвяващо и успокояващо ми е казването ти за разнородните белези на развитието. Пак казвам, писах през лично усещане. Иначе, по-обективно погледнато… всъщност няма проблем ;)
явно метафората ми не е била сполучлива :) Имах предвид точно това, което и ти — правото на избор да правиш това, от което имаш нужда, вътрешна потребност.
———-
Ясене,
като казваш, че преди имало “по-малко безмислени и празни копирания на теми и съдържания”, сигурно говориш само за българските блогове. Аз съм в блогосферата (активно) от 2001г. и трябва да ти кажа, че от самото начало съм се сблъсквала с всичко това, за което говориш в поста си. Вярно, тогава почти не съм попадала на български блогове. Но така стоят нещата (ниско качество, копирания, розови слончета, ако щеш) още от самото начало на масовизацията. И аз не намирам, че масовостта и леснодостъпността са нещо лошо сами по себе си. Не в това е проблемът с качеството на съдържанието. Поне аз така мисля.
Впрочем, от самото начало оспорвам тенденцията блоговете да се разглеждат само като вид медия. Има блогове, които са част от медийното пространство. Може би точно те са най-популярните. Но това не променя факта, че повечето (като количество) блогове не са в тази категория. Ако има нещо добро в социалните мрежи, то е точно възможността за по-лесен достъп именно до такива, немедийни блогове. Но пък там има толкова вода, че можеш да се удавиш :) Блог-търсачката на Гугъл като че ли още не е на такава висота, че да разчиташ на нея, за да намериш такива блогове, за които би се абонирал. Впрочем, това беше предимството на LiveJournal — леснината, с която намираш достатъчно голям кръг от точно такива блогове, които те интересуват. “Беше”, защото основателят на платформата я продаде и съвсем наскоро окончателно напусна фирмата-нов собственик. А се разчу, че се търси още по-нов собственик. Освен това, хора като теб не обичат да зависят от предварително зададени рамки, които не подлежат на модифициране…
За какво са всички тия приказки? За да кажа, че впечатленията ти от измененията в характера на блогосферата твърде много зависят именно от медийната част на тази блогосфера (търсачки, Технорати, платформи и т.н.), а всеки посредник волно или неволно изкривява картината според собствените си представи. Дали се е променила блогосферата към по-лошо е много трудно да се съди. Но ако съдим за нивото на съвременната литература, например, само по тиражите на Дан Браун, няма да сме съвсем на верен път :)
Мисълта ми беше: прав си да се огорчаваш от някои явления и да не намираш, че точно те са белег за развитие. Но какво да се прави, това е положението. Хората биха престанали да слушат чалга не поради това, че аз не я понасям. Вече се уморих да го повтарям това за чалгата, че не е музика, ама файда йок :) Не че ти препоръчвам да не говориш, каквото мислиш за блогосферата. Тъкмо напротив!
Роси, малко по-крайна си в определенията и по-смела в метафорите, а аз като че ли съм по-обстоятелствен понякога. Не бих казал чак за плясването през ръцете, за есетата, нито пък че е лошо да се опитва блог-публицистика. По-скоро лошо е да се тръгва към публицистика с шаблона на журналистическото (имам предвид медията). В пряката публицистика от първо лице в някоя конкретна сфера няма нищо лошо, аз се възхищавам на такива опити ;) И сам бих писал публицистично повече, ако имах достатъчното време.
Но се разбрахме, да — за блогъра иде реч, не за инструмента му ;) (как двузначно прозвуча:P)
Всъщност, тъкмо заради възможността да пишеш през усещания и впечатления харесвам блогването. Не бих искала да бъда разбирана като опонент — когато някоя тема ме интересува, просто подсъзнателно опитвам да провокирам някаква дискусия :) Е, нещо такова… знам ли и аз :) Ако подозирах, че има проблем, нямаше да го правя :)
Яска, аз също нямам против блог-публицистиката. В случая говоря за нереалните очаквания на някои от блогърите и за невъзпитаното им поведение в блоговете на други хора. Например — винаги съм се чудела на силните думи, които някои хора използват: “грозно”, “скапаняци”, “долно твърдение”, “гадни ченгета” и др. По този начин те наистина казват как се чувстват от нечии думи/постъпки и това е много важно. В същото време обаче имат претенции за интелигентност над средното ниво, които според мен са неоснователни. Не може човек над средното интелектуално ниво да класифицира по този начин постъпката на другите, защото все едно се присмива на инвалид в количка/слепец. Да, това е така, но ако човекът в количка/слепецът можеше да избира, нямаше да бъде в количка и нямаше да бъде сляп. Затова трябва ние, които имаме избор и сме с претенции за високо интелектуално ниво, да направим нещо, да променим собственото си поведение така, че количката/слепецът да не пречи. И по възможност — да му помогнем. Аз познавам и симпатични ченгета, не по-различни от теб и мен. Купонясвали сме заедно, споделяли са ми как се чувстват при ежедневните контакти с престъпниците…
Не мисля, че това са крайности в моето мнение, може би просто съм видяла повече неща.
Ила: разбрахме се :-)
Да не намесваме ченгетата, поне не толкова рано :) Публицистиката е връзка с публиката, говорене на хората. Това може и да включва думи като “грозно”, “скапаняци” и подобни. Аз например не мога да оправдая някаква неправилна постъпка, само защото човекът, дето я извършва е… човек и има някакви свои си чувства и т.н. Това просто е съвсем отделно нещо. Не мога да кажа, че полицаите или военните са същите, като хората в колички. Не съм съгласен с такова сравнение, всъщност нека изобщо оставим темата за ченгетата и изобщо за властта в този разговор, ок? ;)
Та по-силни думи не пречат, стига да работят за по-адекватния изказ на темата и по-доброто качество на въпросната публицистика.
Вярно, има хора, които прекаляват и поне за мен лично псуването им през ред и оплюването през статия на някакъв болен проблем върши обратна работа. И просто не ги чета, не ми е приятно изкуствено “силен” език да се използва само за вдигане на шум и предизвикване на мини-скандали в коментарите. Не е само псуването белег за това, може да се прекалява и без обиди. Един блогър вече ми е съвсем безинтересен с егоцентризма, параноята и налудните си обсесии и хич не го чета, но продължава да ми пуска някакви коментари от името “Ivan” с препратки към великите му писания. За щастие в Интернет спам-контролът е това, което дава баланса на всички ни и ни “удържа” в интернет-битието. Да живеят спам-филтрите ;)
Май говорим за еднакви неща, само дето аз имам по-различни прагове на блог-чувствителност от теб, съответно и други очаквания към поведението на хората в разговорите. Може и да си видяла повече неща, по-крайни такива престъпвания на личното пространство.
(Ех, днес нещо хич не съм категоричен ;)
Не е само блог-чувствителност, а е изобщо чувствителност по принцип :-) Бързам да уточня, че през съзнателния си живот не съм срещнала нито един нечувствителен човек. Просто някои хора усетът на хората към света има различна форма (полуострови и заливи), някои форми имат по-дебели прегради, други — въобще си нямат :-)
Ще поясня само за ченгетата — това, че те са такива, си има своите причини. Докато не открием и не отстраним причините, те ще си останат такива и даже ще се множат :-) Другият вариант е да ги приемем такива, каквито са :-) Но си прав, може би не им е сега времето. Споменах го между другото, защото имаше момент, в който от страна на блогърите се изсипа твърде много злост срещу полицията и поне аз не видях нито една добра дума :-(
Мерси за линка, бях чувала, че всеки спор се изражда в политически с времето. Но не знаех, че някой даже го е формулирал като закон :-) На върха на езика ми е да кажа още нещо, ама да не вземеш да кажеш пак, че богохулствам ;-)
Една идейка ми се върти в главата, откакто си говорихме с Ила за бложенето и градинарството. И то е свързано с бабата и китката от цветната леха :-) Може би не е далеч времето, когато някой съвсем обикновен човек ще изпрати писмо на известен блогър/ка с молба да публикува текст заради някой важен човек, който чете известния блог ;-) Дали известният блогър/ка ще си сложи бутонче към ипей-а, както си направил ти..
Понеже и аз писах против безчинствата на полицията наскоро, около протестите за Странджа и особено около опита за контрол на блоговете с привикването на Мишел, да си кажа. Полицията не може да има “добро лице”, тя е силов орган, инструмент на властта за контрол върху населението. Нормално е за полицаите да ограничават свободи, да развалят настроение, да доносничат и да бият. Това им е работата. Според мен полицаите си вършат добре работата, когато тази им работа е насочена само срещу престъпниците. Макар че и в това да има много уговорки — зависи какво се казва че е престъпление; в някои места по света да се изказва човек срещу властта също е престъпление, да се провокира обществен дебат и то се преследва. Темата е много хлъзгава, а в такива разговори представителите на властта винаги са със зимни вериги. Затова не искам да зачеквам темата, а и е много настрани от разговора ни. С две думи, ако ченгетата си вършат добре работата, те трябва да са “незабележими” за обикновените граждани, които не крадат и не убиват. Ако са забележими и за тях, а не само за крадците и убийците, значи има проблем.
Така че това, че властта и полицията конкретно (не само тя, и съдът, и парламентът, и министрите, но нали казваме за полицията сега) има някакви вътрешни проблеми, принципни и идеологически или пък кадрови — това не значи, че всички трябва да казваме “ох, милите, дайте да помогнем”. Ние сме контролираните, управляваните. Можем да повлияем донякъде на другите части на властта през обществени дебати. Но точно на силовия властови инструмент с говорене не може да се повлияе. Полицията трябва сама да реши вътрешните си проблемите и то по начин, който да не е в наш ущърб.
Стряскам се от концепцията, че обществото дължи нещо на властта. И че трябва да се говори “с добри думи” за нея. Не, обратното е — властта дължи на обществото много. Обществото, всички ние сме тези, за които трябва да се полагат грижи и към които да се пристъпя с внимание. Не са чиновниците.
За бутончето към ипей не те разбрах. Имаш предвид, че така искам някакво връщане на пари заради текстовете, които публикувам ли? Или създаване на някаква култура за връщане на вниманието? Не разбирам, може да е заради кафето, дето още не съм си направил :) Поставил съм бутона за почерпка с единствената идея, която е описана на страниците, където след почерпката благодаря. Не са видими преди ползването на бутона, но всъщност този бутон е ползван само два пъти, откакто е поставен. ;)
Оки, спираме темата с полиция/армия :-) Няма да се разберем скоро по нея, изхождаме от различни позиции особено по отношение на това кой държи властта и кой я изпълнява :-)
А бутончето за почепка – това е лично решение. Аз просто си представих ситуация, в която някой обикновен човек си няма блог, но много иска да впечатли някого. Онзи, който трябва да бъде впечатлен, посещава няколко сайта (блогове) редовно. Обикновеният човек го знае, затова срещу скромната сума от хх,хх лв. и едно натискане на бутончето, ще получи правото негов текст да се появи на посещаваните сайтове/блогове :-) Досега беше достатъчно да изпратиш линк до редакцията на сайт или просто на блогъра (ако го познаваш лично). Аз просто давам бизнес-идейка, готова за реализация. Всъщност, може би някой вече я е реализирал или се кани да я реализира. Моралният въпрос би бил: кой е тоя продажник? :-Р
Интересна идея! Нещо подобно от известно време прави Велян в блога си. Той успява хем да пише популярни неща, хем да запазва сайта си далеч от “жълтото”, което все пълзи около популярността. Та Велян публикува изпратени от други хора снимки на интересни и куриозни неща. Но той го прави по блогерски, не като част от някакъв мащабен бизнес-проект за платени публикации примерно. Мисълта ми е, че такива неща вече се опитват (без пазарния принцип, който ти казваш) и в някои блогове се получават. Готина идея е и за развитие на това към нещо по-комерсиално, браво за хрумката! Платени “писма на читатели” — сигурен съм, че рано или късно и такива проекти ще се появят, и то поддържани и стимулирани точно от опитващите блогери. ;)
е по-точно казано, Турин Турамбар :-) И е съвсем по темата ти за стенвестниците :-)
Аз не съм измислила топлата вода, Яска, това е начин, по който блоговете могат да се развият. И вече се е случило още с издаването на първия вестник в света :-) Посредством чужди публикации в собствения блог могат да се случат няколко неща:
– някой блогър да стане проводник на чужди идеи (вкл. политически). Това ще привлече нова аудитория, но и ще пропъди стара такава. Но блогът вече ще спре да бъде блог на автора и само името на (под)домейна ще напомня какво е било някога и какви са били мечтите на един човек…
– някой блогър да започне да припечелва добре от умението си да създава красота чрез думи/визия/звук. Някой обикновен човек ще може да плати на блогъра, за да бъде написана поезия за любимата жена. Художниците и поетите четат ли тук? ;-)
– да се появи цяла нова медия от група блогъри, които искат едно и също нещо и тази медия ще бъде много ценна за други хора, които искат същото нещо, докато и блогърите продължават да го искат.
Искаме или не — това може да се случи. Дори залагам капелата си, че ще се случи в близките 10г. ;-) Разликата ще бъде в нюансите и отново — в моралната страна на нещата. Моята позиция едва ли ще помръдне заради смяната на обстоятелствата — ако смятам нещо за нечестно из основата си, ще го смятам за нечестно. А че някой е извършил нещо нечестно — той може да поправи грешката си. Лошо е, когато една грешна стъпка повежда по грешен път. Тогава или трябва да се връщаме много назад, или да търсим пряка пътека, за да излезем на главния. Или просто да построим магистрала на мястото, по което сме минали :-)
Хубав ден от мен :-)
Много малко коментари гледам ;), та и аз да добавя.
Както казва illa , блогът е инструмент. Когато дадено средство се появи, често му се намират приложения, доста по-различни от първоначално замислените. (То и www е било замислено за обмяна на научни документи в началото) Ако изобщо блогът е бил замислен точно като личен дневник.
Тук съм съгласен с Longanlon, че нещо, кето е създадено като средство за публична изява трудно може да бъде лично.
А това средство ще продължи да се развива и ще се появява с все нови лица.
Другото Роси го е казала.
@Роси
Съжалявам, че се отказа от блога си.
Надявам се пак да се появиш в “блог пространството”
Да кажа тогава аз пак, че няма проблем нещо да е лично и публично. Личното не е противоположно на публично в този смисъл. Противоположното на публичното е това, което не е публично, тоест не достига до публиката — тайното. Няма никакъв проблем с публичността н аличните дневници. Да, личните дневници могат да бъдат и тайни. Но дори и от дневниците в миналото, например, много по-ценни са точно публичните записки и дневници — те са ценните, те са оцелелите. “Тайните” дневници просто ги няма…
Та аз не говоря за “тайни” дневници, а за “лични”. Затова и правя разликата “блог — стенвестник”. Вярно, че нещата са с много трудни за удържане граници и всеки блог може да мине към вестникарското, както и всеки вестник може да преживее период на изявено лично писане и авторови анализи от първо лице. Не казвам, че нещата са категорични и това е бяло, а онова — черно.
И все пак за мен лично основната ценност на блоговете е именно това че са “лични” дневници. Дневници “на” автора, а не общи текстове по всички най-наболели проблеми, писани популярно и с цел максимална публичност. Никой не говори и за писане на “лични неща”, разбирай “тайни неща някакви мои си” — и това е друго.
Иначе — прави сте, всичко се променя, развива се и тъй нататък. Или поне така казват ;)
Яска, не се тревожи за личното и публичното :-) То не е толкова страшно, колкото други тенденции.
На мен, например, са ми много интересни публикациите на личните писма. Да речем — писмата, които Жан-Жак Русо и Волтер са си разменяли. Сега блоговете биха могли да бъдат инструмент за нещо подобно, само че модерният Русо мълчи, за да не се кара със съвременния Волтер. Това е тъжно :-(
Лошото в нашата действителност е, че изцяло хората се отказали от понятия като достойнство и чест. Заменили са ги с гордост и предразсъдъци. При това — дори не знаят разликата между тях. И преди хората са страдали от гордостта си, обаче поне е имало хора със съзнание за собствено достойнство. Но сега търсят отражението си в чуждите очи, защото не знаят как да оценят себе си и бягат от отговорност към самите себе си преди всичко :-( Едно време са издавали посмъртно биографичните книги. А сега например, бъдещата бивша съпруга на Пол Макартни не иска да му даде развод, ако не получи правото да разкаже подробностите от семейния им живот още сега, приживе?! Нима е възможно да се капитализира всичко в стил “не ми пука за теб, важното е на мен да ми е добре”?! То и българската максима на Вуте не е цвете за поливане, обаче и тази крайност ме възмущава.
Някога хората са се страхували от политическата доктрина и са публикували своето мнение, скрито под псевдоним, за да не понесат наказания и преследване на семейството от властта. А сега изобщо са се отказали от своето лично мнение и се страхуват да го споделят. Малцина се осмеляват да са искрени със себе си, затова някои блогове приличат на стенвестници.
Ами, май мнозинството от хората са си останали същите, само че сега с блоговете лъснаха дупетата :-) Или може би сме на крачка от чисто нова култура?
Божо: отвреме-навреме се явявам в блог-пространството, по свое усмотрение. Но не съжалявам за това :-) Както казах и по-горе — не знам дали ще имам време и енергия да се занимавам със собствен блог. Прекалено ангажиращо е — идва ми малко нещо като зоологическа градина. Хем е ангажимент заради зверовете и душичките, хем пък и посетителите са с претенции :-)
Чакай сега, защо да не си се тревожа?!?
Това е моят блог и в него си се чувствам както АЗ си се чувствам — в това е големият проблем на блогсферата, затова и масово хората не разбират блоговете, не разбират личното в тях и се юрват да списват стенвестници…
Роси, знам, че ти го казваш с друга нагласа, затова не визирам теб; обаче има много хора напоследък из блоговете (вярно, много рядко тук в моя, но често наоколо), които влизат и коментират само да се “разпишат”. И казват “тука не си прав”, “ко се правиш сега за това”, “това се прави еди-как си” или изобщо дават съвети към теми, в които те не са им поискани. С теб сме говорили достатъчно много офлайн, за да разбираш, че имам предвид други ;)
И защо го правят? Виждат, че някъде има изразено мнение, което е различно от тяхното, ядосват се, става им терсене и бързат да го осерат със “съветите” и “мненията” си… Алоу, направете си блог и там си пишете! Явно идва с територията и особено с нездравия интерес към блоговете по принцип напоследък (то даже и ченгетата взеха да ни четат; алоу, ченге, четеш ли? чети, чети, твойта кожа).
Стресиращо е всеки път като си зареждаш личния (личиня, личния) блог да тръпнеш дали някой не е побързал да “даде съвет” към тема, в която хич не го търсят.
Моят блог си е личен и точка. Когото това не го устройва да си бие камшика, докато съм още сравнително толерантен, дгое.
След целия стрес, който изтърпях точно днес, това ми казване си е направо благо. Коментарите тук минават в обща модерация до второ хрумване. Как не се сетих по-рано да си защитя личното в личния си блог, ум не ми го побира. Толкова време, години не съм трил коментари, а през последния месец изтрих вече два. То бива свобода и отвореност, ама вкъщи не пускате всеки да ви вилнее, нъл тъй?
Знаеш ли, Яска?
Когато аз оставям някъде коментар, казвам това, което бих казала и в личен разговор :-) Според мен има тенденции в обществото, които просто се проектират върху блоговете, защото последните са едно от изразните средство на човека. А ти тълкуваш същите тенденции в контекста на блоговете :-) Личното ми мнение е, че ако някой злоупотребява в нечий блог, значи и в реалния живот е същият досадник :-) Ако е нелюбезен и неучтив тук, значи и у дома е такъв. Ако ругае в нечий блог, може и да не ругае хората в живота си на глас, но със сигурност го прави на ум. Но това си е моето мнение. И когато вчера писах коментара си, не те използвах за трибуна на своите разсъждения (както може би си мислиш), а просто се опитах да ти обърна внимание върху общото между блог и действителност.
Съгласна съм, че трябва да модерираш собствения си блог, както подреждаш къщата си, да речем или пък избираш гостите, които да поканиш у дома. С други думи: тревожи се за каквото искаш, а пък че аз се опитвам да ти отвлека вниманието от него и да го привлека върху друго — не си длъжен да се съгласяваш с това :-) Аз пък няма да се обидя, ако ми изтриеш мнението. Така де, може и да не ти харесва, но на мен си ми харесва :-) Пипнати пръсти?
Не казвам, че ти си ме ползвала за трибуна и съм се възмутил от това — хронологично съвпадение беше, че този ми коментар беше след твоя. Затова опитах да намекна, че само е под него, не е негова реплика ;)
Хората имат склонност да са по-досадни и по-обиждащи онлайн. Може би се чувстват по-“защитени”, знам ли. Особено новаците и wannabe-тата. От доста дълго време “живея” и в Интернет, за да мога да разпознавам мнението в дискусия от напразното обаждане. Е, поне се надявам да мога :) Например имаше един фотографски сайт нашенски (казвам “имаше”, защото от много дълго време вече “ФотоФорум” е разпасана дружина и спам-гнездо, което дори стимулира флеймърския тон, за да може сайтът да се зарежда по-често и собствениците да печелят от рекламите — все едно нещо като фотографски “Линукс за българи”). Та в тоя сайт преди някои хора започнаха да пускат коментари само с “++++” под снимките, които са им харесали и обратно — “минуси” на нехаресваните. С времето стана масово да се пишат плюсове, минуси, други знаци и всякакви комбинации. Идеята се изроди от израз на отношение към снимката в “покана” авторът да види профила на “коментиращия”. Заформиха се спам-групи по интереси и изобщо всичко стана един голям кошер с много шум, много реклами и сравнително малко добри снимки. При такова съотношение на нещата аз, а и доста от хората, които познавам, вече не посещаваме този сайт. Същото важи и за “Линукс за българи”, същата история.
Преди време бях казал на една от линукс-бирите на Никола Антонов, че трябва да сменят отношението в сайта, ако искат да го запазят. Защото вече тръгваше “надолу”. Трябваше да се погрижат за средата, да си прекопаят градината. Да създават такава нагласа у посетителя, че всяко спамене и флеймене да е не само нежелано, а чисто и просто очевидно неуместно. Флеймърите и “разписвачите” гравитират около толериращите ги сайтове. Но “Линукс-бг.орг” предпочетоха да станат известен за сметка на ценен сайт.
Сега някой от моите пък читатели да не се засегне дълбоко от мнението ми за linux-bg.org. Или пък за photo-forum.net. Лично мнение и наблюдение е, може да не сте съгласни, може и аз да бъркам — това е друга тема ;)
А за действителността… Това е дълга тема, но накратко, аз смятам, че действително е това, в което се действа. Не е казано, че физическата действителност е единствената ценна и валидна действителност. Има голямо объркване на три термина, внесени малко насляпо в профанното, всекидневното говорене — “реалност”, “действителност”, “виртуалност”.
Реалното например много често се обърква с физически действителното. Да кажем когато казваме “това е реалният живот”. Обаче същото това “реално” се обърква и с нефизическата възможна действителност, като се говори за “виртуална реалност”. Има голяма каша и за мен това не са понятия в истинския смисъл на думата.
Ако подходим принципно и проследим разбирането, можем да отделим действителността като свят, в който се действа, в който ние като субекти на действието можем да повлияваме на някакви външни ни реалии. С това си субекно действие всъщност о-действителност-яваме дадения свят. Който без нашата намеса е само теоретично възможна действителност.
Тази възможна действителност пък винаги е реалност — някаква действителност в потенция, набор от неща и осъществими от субекта действия с тях.
Тоест… Действителното е всичко, в което аз като субект на действията си мога да въздействам. Онлайн-средата е не по-малко действителна от всяка друга. Тоест “реалност” е нещото, което умозрително заключаваме, че (може да) съществува, а “действителност” е нещото, в което “сме”, когато действаме.
Затова за мен няма принципна разлика между “реалния свят” и “виртуалната реалност” (както ги наричат някои) — и двете са форми на действителност. Среди, в които действам. Няма конфликт между “отсамното” и “отвъдното” на компютърния екран. Ако имаше, тогава щеше да има такъв проблем и при книгите, при преданията, даже изобщо при мисленето (нали и то не е физическо)…
П.П.: Ще отворя скоро отделна тема за това — не че не е готино и тук да обсъждаме нататък, но за прегледност ще пиша нещо отделно още. Темата наистина е интересна и малко дългичка, но пък аз имам да уча за изпити пак, така че ще съм все по-дискусионно настроен за такива неща ;)
Отчуждението не е проблем от вчера или от онзи ден. Има го там, където се срещат различни хора и където няма ясни правила. И сакнции ;-) В другите случаи хората се държат така, както си искат и интернет не прави никакво изключение :-) Ако си разточителен, това ще стане ясно дори в пустинята или пък — при колонизирането на Марс :-)
За мен никога не е било проблем да преценя по онлайн-поведението на един човек, дали ще си допаднем, ако се срещнем. Знам го не само заради LUG-BG, където се срещнахме всички, а и от други онлайн-срещи. Само веднъж не послушах интуицията си и сгреших. Което си е напълно логично :-)
Иначе е широко разпространено мнението, че интернет е анонимна среда за комуникация :-) Затова всичките недостатъци/качества на един човек могат да бъдат много лесно забелязани. Останалото е въпрос на инструменти :-)
Приемам забележката за виртуалната и физическата действителност, прав си :-) Споделям и мнението ти за “Линукс за българи” — те не пожелаха да порастнат. Не приеха нови редактори помежду си, а онези от тях, които нямат и представа какво правят там, нямаха доблестта да си тръгнат. Дори и да са си тръгнали, никой никъде не го обяви (т.е. нямаше обратна връзка с читателите), доколкото това не навлиза в жълтата област. Не се погрижиха да “отгледат” свои заместници. Затова си останаха мънички. А аз вече не посещавам този сайт. Чудо голямо, де, и те не са примрели за мен :-)
Но във всички случаи аз обаче си оставам оптимист :-)