Category Archives: Uncategorized

Три минути

Мина втори юни. Трудно е да пиша за такъв ден на самата дата, стои ми леко фалшиво, като някакво задължение. Какво е денят на Ботев всъщност? Или не, така е прекалено претенциозно. Като нещо телевизионно или нещо от “вървежните” блогове. Затова — какво е денят на Ботев за мен, лично…

Много просто — ден като всеки друг, в който по обяд леко ме изненадват траурните сирени. Не че съм ги забравил, ами ежедневието ми ме е понесло и разсеяло. Днес знаех, но не очаквах, когато в далечината се чу извисяващият се вой някъде от другия край на града. След малко се включи и кварталната сирена, някъде наблизо, на висок глас и така дълго си говореха от различни краища на полето и воят им се удряше и кънтеше в планините наоколо. Обяснявахме на бебето какъв ден е, защо сирените вият и защо това не е нито страшно, нито тъжно, нито срамно, а напротив. Денят на Ботев е мълчалив празник на осъзнаването на свободата. Карнавал, в който всеки от нас е без маска сам на улицата и търси себе си в неспирния поток на ежедневието, в който “свободата” обикновено е само думичка, с която се комбинират рекламни слогани.

Не съм от онези комплексирани псевдо-бунтари, които показно продължават да вървят по улиците или пък напук седят и говорят на висок глас пред мълчаливо станалите си колеги. Не искам да обиждам, но за мен това отношение “стига вече, дайте да гледаме напред, това са отживелици, а вижте ме мен какъв съм разкрепостен, готин и модерен” е поза, която ако не беше толкова жалка, щеше да ми е само смешна.

Да, почита се геройство и се отдава чест на хора, горели с идеалите на времето си. Не своите лични, не за облагите си, не за кариерата си или пък за премията или тринадесетата заплата. А за идеала на общото, това, дето днес клиширано наричаме “обществена ценност”. Всеки е чувал за обществените ценности, гражданското общество, общото благо. Но никой не ги разбира. А навремето хора са страдали и загивали в името на тези неща. Най-страскащото, най-вълнуващото във всичко това е, че са загивали с ясно разбиране на общественото. На практика те са изживявали свободното общество с всяка своя строфа, с всяка реч, с всяко свое изгнание и всеки звън на сабята им.

А ние само говорим за свобода, равенство, справедливост, братство, съединение, общество, право, кауза… Само говорим и в краен случай правим по нещо, колкото да не изгасне огънят побутваме някоя съчка. Ние днес сме смешните, ние днес сме старомодните, ние днес сме отживелите. Не те.

Вярно, имаме късмета да не познаваме войната и дано завинаги остане така. Повтаряме си, че живеем в свободна страна, във век на облекчаващите живота технологии и че сме на ръба на вълната на времето — устремени и замечтани към неизвестни нови цели, но определено със съзнанието на познали и овладяли свободата. Но не се спираме всеки път в категоричността си и не си задаваме всеки ден съдбовните въпроси, както са правели всеки ден те.

А трябва. Свободата не е отговор, тя е въпрос. Защото все го казваме като заучено стихче, а пък все забравяме смисъла му — “свободата е като хляба, всеки ден се замесва, изпича, изяжда“. Паметта и почитта не е “вчерашен хляб”, тя е нашето тук и сега в размисъла ни за свободата, равенството, справедливостта. Размисъл, който е толкова натоварващ и толкова пречещ, колкото са три минути вой на сирени на година.

Един следобед в Пловдив

В петък бяхме в Пловдив. За малко и по начин, който не очаквахме. Е, поне не съвсем — бяхме решили, че ще идем с кола, а пък то да откраднат Нисана на баща ми точно в деня, когато Краси записа час на малкия за преглед. И с автобус става, не се оплаквам. Всъщност оплаквам се, но не от пътуването, а от побърканата страна, в която живея. Където застраховането се счита за начин за борба с кражбите, а те самите са колкото може по-нагли и безнаказани. Нека някой да ми каже, че нещо в България не се краде, за да му се изсмея. Но това е друга тема, нека не пиша поредно за кражби на автомобили.

Подготвихме си малкото багажец и звъннахме на такси. Много харесвам таксиджиите — толкова много, че все сам качвам и свалям багажа си, само и само да не ги изтормозя милите. Видях, че и този път няма да ми се помогне и под окуражаващите възгласи “дай, дай че стане, има место” над рамото ми сместих сгънатата количка.

Автогарата е приветливо място, но само ако човек идва от затворнически лагер със строг режим. Досега, при всичките ми посещения на тази частна градска забележителност, построена на общинска земя и сигурно с общински пари, не съм срещнал приветлив и учтив служител. Може би съществуват, не зная. Сигурно са високо интелигентен вид, щом се крият така успешно в населена градска среда. Автогарата винаги е била гъмжило от хора. Малка част от тях — пътуващи, огромна част — обслужващи. Това, което навремето в старата автогара бяха циганите със сергиите, всичките там бири-скари, панели за джиесеми и тениски на половин цена — това са днес продавачките на билети, които не знаят кога какъв рейс има (и за това някой им е виновен). Това са охранителите, за които си поредният подозрителен елемент, който може би ще си остави багажа и съответно ще е терорист. Това са мацките на гишетата за информация, където има всякаква друга, но не и актуална информация.

Автогарата е изтъкана и от други недоразумения, не само човешки. Например малко проектанти могат да намерят нужния гений в себе си, за да сложат кафенетата и районите за почивка на втория етаж, като предвидливо го отделят от първия със стръмна стълба. Нищо, че когато човек отива на автогара, най-често е с неудобен, тежък и обемист багаж — разбира се, че всеки с радост ще качи багажа си по стълбите. Недоразумение е и да сложиш общо 5-6 врати за влизане и излизане, но за удобство на пътниците да оставиш работещи само две-три. Нищо, че трябва да заобикалят сградата — то хем е здравословно да се ходи пеш, хем и архитектурно е така красиво решена отвън. Недоразумение е да смениш двете най-натоварени автоматични плъзгащи се врати с бутани на ръка въртящи се. Ама хората били с багаж и нямали свободни ръце — чудо голямо, всеки трябва да се радва — нищо чудно да е пак нещо, свързано с тероризма. Родните мерки срещу тероризма (всъщност далеч не родните само) приличат на ония стари начини за ловене на лъв, дето ги пишеше във “Физиците продължават да се шегуват”.

Предния път излизам, мъкнещ куфарите на тъща ми, от една от страничните врати и се запътвам към най-близкото такси. А оня идиот вътре ми вика “отпред, на първото такси, такъв е редът”. Централната врата е затворена за ремонт (както в петък разбрах, за смяна с въртяща се), аз и другите пътници сме с много багаж, до първата кола има двайсетина метра — но по принцип идиотите не се интересуват от такива подробности.

Нейсе, качихме се в рейса. Мернах през стъклото нещо, което напомняше на един пловдивчанин, дето се прави на философ и блогър, но и да съм, и да не съм се припознал, вероятно се е качил на втория етаж. Да, падна ни се двуетажен.

Бебо спа почти през целия път, само докато излезем от София се въртеше, сочеше с пръстче и говореше нещо. София е задръстена и това не е защото има прекалено много задръстени хора (не че то не е вярно, просто не е това причината). Бойко Борисов прави ремонти винаги в най-подходящото време… за него, явно. Преди първо само миеха улиците, после разчистваха центъра за все по-често идващите величия (кой иска тия величия в града ни, вие искате ли ги, ами защо тогава изобщо идват, да им се не види?). После почнаха с ремонтите — идеалното време за ремонти в София е след големи празници и преди големите отпуски. Точно когато има най-много хора в града. И правилно — иначе, ако ремонтират по Великден или през юли и август, кой ще види? Нали трябва електоратът да забележи и да отбележи, че се работи усилено за благото му.

—-

Такситата в Пловдив са нечовешко скъпи. Сега разбирам защо софийските им събратя все мрънкат че им били ниски таксите. Просто са се возили на пловдивски. Лев и половина на километър, начална такса над 70 стотинки… останалото се уплаших да гледам, но пък веднага забелязах как таксиметърът се върти като побеснял, и то при ниска скорост. Веднага се сетих за мутренските времена, когато такситата масово си “помпаха” таксиметрите. То не че и днес не го правят, но тогава нямаха срама. С две думи — десет лева за пет минути, ей на това му викам скъпо платен труд. А, и да не каже някой, че то скъпо, ама нямат клиенти. Особено в Пловдив. То не е панаир, то не е стар град, то не е най-естествена трудност за вървене пеш и ориентиране, с тази река по средата.

За сметка на това на връщане към автогарата решихме да се разходим пеша. Аз все се мисля за от тия с много доброто чувство за ориентиране, но пък то как стана, че обърках “Руски” с “Вазов” и падна едно вървене в жегите… А жегата в равнината е нещо съвсем друго.

Готиното беше, че Светли се кефеше почти през цялото време. Той обича да “кара количка” — наведен напред, седнал в края й да сочи на различни страни и да говори разни бебешорски работи. Катерихме се и из Бунарджика, но все пак сигурно е цвете в сравнение с подобна разходка из Търнов. Не че не харесвам Търново, напротив — абе всички градове са готини, само понякога пътуването до тях и намирането на място за спане може да е проблемно. Иначе всички са ок.

Седнахме в един китайски, не бяхме го правили от много отдавна. Намерихме такъв с маси на тротоара, затова решихме, че ще е добра идея. Да вкарвам бебе с количка в някакво тясно ресторантско помещение не е от представите ми за добър следобед. Лошата страна включваше много шум от булеварда, но пък си похапнахме. Откакто Каладан преди време почна да ни събира екипа на “GNOME на български” в китайски ресторанти (a.k.a. “китайчета”) и ме открехна на супите там, всеки път се изкушавам да опитам супа. Най-често е люто-киселата, май тя най-много ми харесва. Откритието е, че люто-киселата супа винаги се прави по еднакъв начин в конкретния ресторант, но винаги е различна в различните ресторанти. Тазпетъчният ни експеримент потвърди наблюдението. Не ни хареса много, беше малко по-рядка, отколкото изисква приличието, но компенсираше с богат и продължителен следвкус на кисело и люто. Особено лютото си беше доста следвкусно — спрях да сълзя и подсмърчам чак по някое време в рейса за София.

—-

Не бяхме ходили в Пловдив откъм тази страна. Хареса ни, макар че за такива геройства следващия път ще си трябва автомобил. Не видяхме Пловдив, какъвто ние си го знаем — със стария град, калдъръмите, “Джумаята”, котките там, “Конюшните на царя”, малките хотелчета и градския парк, “Пожарната”, “Лимонциум”. Но пък всъщност какво знаем ние за Пловдив, дето ходим там веднъж на високосна…

Върнахме се вкъщи и се надявах да успея един ден след това да прекарам в ползотворно и здравословно мързелуване. Но не успях и отново прекарах почивния ден в излишни тревоги. Сега вече работната седмица ме понесе наново. А моето работене точно сега е такова, че само аз виждам резултата и когато имам трудности и някоя част от програмирането просто не става или пък нещо малко е сбъркано или пък чисто и просто ми е омръзнало да преглеждам все едно и също място за грешката, тогава хич не е приятно, да не говорим за удовлетворяващо.

Оправям се лека-полека с такива работни грижи, но си трябват повече ходения до Пловдив, това поне си припомних за пореден път. Не бих го сменил с родната ми София, особено когато днес е станал по-претоварен и от нея и с малките си улички, запълнени догоре с автомобили хич не е привлекателна гледка. Нещо такова стана и с морските градове, но там поне има временна оправия — ходи се зимно време, извън сезона. А пък Пловдив си няма сезон, нали не е курортен — та общо взето сложно изглежда.

—-

Ако стане нетърпимо на повечето места, има решение — Канада или Австралия. За Канада ще знам и двата езика, което сто на сто ще е предимство пред жителите на Отава. За които полу на шега се казва, че са все от другаде и странните, чужденците в Отава са хората родом от там. За Австралия — или нищо, или добро, или направо ще питам Яската Захариев. Той ще знае и за бирата, и за виното, и за страстта на оситата към залаганията. Пък и двете места са достатъчно далеч от България, за да има грамотни проектанти на автогари, нали? ;)

Разхвърляно 09

Какво по-подходящо място от кюпа с “разхвърляните”? Голяма каша е около мен, а пък всъщност не би трябвало. Няма видими външни причини — е, семейството ми има неприятен опит с крадци напоследък (то кой ли е “приятният”?), но нали сме живи и здрави…

Та да предупредя — лично ще е и ще е rant-аджийско. Доста яд и отчайване ми се събра, а и сушилнята до мен в кухнята шуми и загрява обстановката (преносно и буквално), така че ще е жега. Огин, рант, хейтърия!

Една е думичката — стрес. Това е, което не харесвам на града. Всъщност, като си помисля, май и извън града не ми допада, даже изобщо, защото представяте ли си колко е стресиращо да знаеш, че имаш неща за свършване в града, а да си щипнал някъде надалеч из баири и паланки? Ами стресиращо е, да :)

Намалява и желанието да се събирам с хора и да си махаме взаимно тревогите с приятни разговори. Не, желанието си го има, но само като си помисли човек колко е трудно първо да се чуеш с хората, после да си напаснете свободното време, че накрая и да се видите. А ми е омръзнало да се прибирам посред нощ с такси, само защото съм чакал час и половина маршрутката. Понеже, видите ли, било нормално №9 да е до 9 часа. Маршрутките са изверги — не че таксиджиите са цвете, де.

Мисълта ми е друга. Всичко е така нагласено, че да се върти в кръг — ходиш на работа, за да получаваш пари, с които се надяваш да започнеш свой бизнес, но няма как, защото ходиш на работа. Почиваш си през уикенда, за да имаш сили и ентусиазъм за семейството и приятелите, но няма как, защото идва понеделник и трябва да работиш, за да можеш да почиваш през уикенда. Погасяваш кредита към банката, за да може да ти намаляват вноските и да ти останат пари за харчене, но няма как, защото с тях трябва да погасяваш кредита към банката. Не спиш цяла нощ, за да си свършиш проектите и да имаш повече време за започване на свои, но няма как, защото не спиш по цели нощи и си уморен.

Тук някой от прехвърлилите 40-така и забравили съвсем младите си години се подсмихва, забравил какво е стрес и кръг, но му изшъткваме публично и той обещава да не ни тормози с поучения и вместо това отива в някой форум, където говорят за астрология и как се печелят ужасно много пари от Интернет само с правилна диета и редовни хороскопи. Майтапа настрана, има наистина такива хора…

Причината не е, че сме по-различни някак вътрешно или пък че сме мързеливи, да кажем. Ха, как заговорих изведнъж в множествено число… Причината е, че имаме много идеи, много малко време за осъществяването им и постоянен натиск отвсякъде “работи, работи, работи!” Какво да работя?!? Аха, имат предвид “ходи на работа, ходи на работа, ходи на работа!”. Някои хора бъркат двата щата.

За да не прозвучи всичко това прекалено смахнато напомням, че си е “разхвърляно”. А пък и още нещо… периодично и аз самият трябва да си напомням какво е “личен блог” и каква е разликата му с корпоративните сайтове. Никога не бих направил на блога си нещо толкова долно, като да го обърна на кампаниен сайт за посещения.

С други думи — това съм аз, такъв е и личният ми бележник. През повечето време нещата са си ОК, но понякога ми писва от всичко и ми избиват вентилите. Време за “разхвърляно“. Чисто обективно погледнато, справях се с работния стрес и неспането. Но това с разбиването на вилата и краденето на Нисана на баща ми ми дойде в повече.

Едно наспиване и едно успешно започване най-накрая на проект оправят нещата. Дано. Хм, аз си мислех, че ще е ако не друго, то поне сносен хейт, а като чета нагоре, доста сладко и леко съм го казал. Я да се поправя — майната й на работата, спете! Вярно, после няма парички, ама ко да праи човек…

“Не мога да се разделя…”

Това са те, да — “Артисти за природата”. Когато за първи път чух песента, преди може би месец и половина някъде, бяхме на път. Гледах обедното слънце през върховете на крайпътните тополи на съседен път. И докато колата се носеше напред към кръстопътя и слънцето слизаше все по-надолу по наскоро разлистените корони и трептеше с блясъци в очите, изтръпнах. И аз не мога да се разделя с теб, планина! Не мога!

Пуснах препратки към един-двама приятели и наживо говорихме за това над чаши с бира. Дълго се чудех какво да напиша и как да кажа каква е точно тази тръпка и защо изобщо изтръпвам от такава песен. Споменах за песента и клипа съвсем набързо, някак между другото и да ми е като отметка да ми напомня, че искам да пиша повече. Но какво наистина да пиша, какво да говоря… просто не мога да се разделя с теб, планина, не мога!

Самата песен хем не е нищо изключително новаторско, хем е чувствена и магнетична и безкрайно по-музикална от всички глупости, с които ни заливат радиа и телевизии, от разните измислени и режисирани “евровизии” и просташки “мюзикайдъли”. И не — темата не е нито късна, нито излишна. Поне не прекалено… все още.

Далеч от всякаква хитовска амбиция, “Не мога да се разделя” е песен, която и да не застане на първите места в рейтингите по продажби и излъчвания, ще си намери уютно местенце в сърцата ни. И всеки път, когато я чуваме, всеки път, когато виждаме как убиват планината ще ни кара да изтръпваме. И да се чудим защо, да се чудим как да обясним този трепет и да нямаме думи. А само да слушаме и вътрешно да пригласяме. Докато слънцето премигва в клоните на крайпътните тополи — весело, че сме се трогнали за планината. Неговата планина, нашата планина…

 
http://forthenature.org/documents/289 — изтегляне във формат mp3
http://vbox7.com/play:0eb0d078 — клипът онлайн

—-

Аз научих тогава от Дени от БГз. Другите, които участват, са хора от Балканджи, Исихия, Екзитус. И още доста други, общо към 30-тина музиканта.

Как да защитим вилата?

Много криво ми е. Накратко, разбили са повторно вилата ни. Тези дни майка ми, баща ми и баба ми са там и опитват да пооправят щетите и да вкарат малко ред. Викали са полиция — ефект нулев. То вярно, че е още рано, но си е проличало да не очакват изобщо нещо повече. Беснее ми се — там е минала половината от детството ми, даже мисля че е по-готината половина. След казармата попрестанах да ходя, а май не трябваше. Преди време почина баба ми, милата. Тя сестра на моята баба и двете са ме гледали по цели лета там. И всеки път като ходехме така ни се радваше. И дядо ми като се преместил в близкия град след това, старата им къща запустяла, там неговите роднини май идвали да откъртват греди за огрев и направо съборили всичките постройки за животните и плевнята.

Не стига, че цялото село запустява и в махалата лятно време я има тук-там някого, я не, а през зимата си е буквално пусто — не стига това, ами и почват да тарашат къщите и вилите. Разбишкали са и още две стари къщи наблизо, кой знае още колко други къщи и вили. А иначе преди 9-ти селото е било с над хиляда души население, имало е две училища. Днес и двете пустеят, то и деца няма, голямата черква и тя стои без поп откак се помня, то няма и кой да ходи там. Като бях малък почти нямаше изоставена къща, без да броим вилите и виладжиите. Беше пълно с деца, особено лятно време и особено в една махала с повечко вили. А днес е вече опасно да се държи имот. Надявам се да не е опасно за живеене все пак.

Имам конкретен ярък спомен от времето преди да започнем изкопа за основите. И после изкопа, основите, мазето, етажите — всичко помня, защото всичко сме го направили сами през годините. С тати цяла къща вдигнахме. И аз съм се катерил по гредореда, и аз съм висял по скелето отвън и съм мазал хоросан. Колко съм се катерил по дърветата и съм ходил из гората да събираме дърва за зимата си е друг въпрос, то и то е част от кефа. Всъщност външни хора да помагат са идвали само за плочите.

И сега да вземат да разбият и крадат в къщата ми… Е няма да стане! Има още за довършване, зная че една къща трябва да се обезопаси от влизане отвън. Но като си правим всичко сами и полека, а пък и като дойде кризата и тъпия “преход” с общия недоимък — не става, не е приоритет чак такъв. Та затова са влезли практически отвсякъде. Разбили са каквото е можело да се разбие, откъртили са разни дървени греди да ги ползват за тарани. Сигурно голяма гюрултия е било, ама то пък и кой да ги чуе. Бабите и дядовците измряха или изпродадоха имотите и отидоха в градовете, а виладжии идват все лятно време и то уикендите.

Тършували са навсякъде и са взели каквото могат. Личи изразен афинитет към медни съдове — това легени, джезвета, резервоар на пръскачка за лозе, такива работи. Оставили са кални следи навсякъде. Оставили са пръсти по стъклата и по покрити с прах повърхности, даже цели длани направо. Оставили са и обелки от боядисани яйца, явно празничен купон са имали време да си заформят даже!

Полицаят дошъл от близкия град с чисто нова и лъскава патрулка. Градът е на максимум десетина километра, и то включая пътя до къщата. Влязъл в двора, огледал, влязъл вътре, огледал. Извадил едно бележниче и си надраскал нещо и казал “е, ми то не може много да се направи”. Упътили погледа му да забележи отпечатъците, като естествено имали предвид безбройните оставени навсякъде пръстови такива. А той се огледал и казал “ами то това са маратонки, то всеки сега носи такива”.

Отчайващо и обидно ми е. А и се притеснявам вече за всеки, който ще ходи там. Да не говорим, че все съм си мислел, че със сигурност там ще водим сина си и той много ще хареса мястото и да тича из поляните и да играе по цял ден. Аз и сега искам, но… как?

Кой е най-добрият начин за защита на дома в такъв случай? Вярно, не се живее целогодишно там, но винаги съм мислел за него повече като за втори летен дом, в който се живее няколко поредни месеца, отколкото за вила, в която се ходи рядко и за малко.

Аларми и сирени не ми се струват много добра идея, защото няма достатъчно хора наоколо. И да има хора и да дойдат, няма да са много, а пък крадците винаги са по-подготвени от хората.

Записващи камери, пускащи се чрез обемни и магнитни датчици, или пък чрез засечена рязка промяна в образа са добра идея, но не стават за защита. Защото така и така крадците ще крадат, а пък това че имам запис не ме грее, май в съда може да важи като доказателство евентуално, но пък полицията май не го приема за причина за уличаване.

Да направим всичко както трябва, със здрави врати, укрепени стъкла, висок дувар около цялото място, камери, прожектори и т.н. може да е добра идея, но не е за нас. Много пари е за наведнъж.

Остава някакъв вариант с охрана с техника, СОТ. Гледам, че цените не са непосилни вече, има разумни предложения. Но нито зная кои фирми си заслужават, нито кои условия и тарифи си заслужават. Все пак става за нормална, най-обикновена, но сигурна охрана на семейна вила, а не луксозен комплекс. А и още нещо — ако трябва да ходят с кола да предотвратяват нещо, то явно ще е от близкия град. Пътят не е много, но нямам идея колко читави са малките охранители из малките градове. Става дума за “град от селски тип”, с около 2000 души население.

Малко дълго стана за такъв кратък въпрос. ;) Приемам всякакви разумни и трезви идеи. Не харесвам оръжия, но всеки друг изпитан, работещ, законен и финансово приемлив метод ще обмисля сериозно. Кажете какво мислите. Аз още не мога да се съвзема съвсем (всъщност добре че никой не е бил там по време на взлома, пак добре).

Кръщава се

little lightsНа Великден кръстихме Светлин в православна християнска вяра. Вярата, разбирана като личен избор, е нещо особено и може би наистина всеки сам за себе си решава в какво да вярва и то на възраст съзнателна и отговорна. Поне така разбират “вярването” масово хората. И все пак християнската вяра не е нито разумна, нито тук-сега отговорна, нито пък е обект на някакъв личен избор. Напротив, тя е неразумна, чувствена и вътрешно стихийна, необвързана с рационален избор или логически доказателства, а въпрос на нагласа. И донякъде обяснявана на разума като “убеденост”, макар това да я обеднява и опростява.

Вярата е детска, или поне децата полагат най-малко усилия да се отдръпнат от нея и да я анализират и затова вярват най-чисто и непосредствено. Чувал съм всякакви мотиви за и против кръщаването в ранна и съответно в по-късна възраст. Някои казват, че човек сам трябва да реши дали, в коя вяра и как да се инициира. Сливат инстинктивно-духовното с обмисленото и логически решеното. Може да са прави, не споря. Но за мен това е тайнство, може би дори най-важното в религиозния живот на човека и трябва да се възприема така, а не като нещо рационално обяснимо. За църквата кръщението е едно от седемте тайнства, едно от задължителните за всеки християнин. Това не е някакво рационално “вярване”, а мистично приемане на благодат. Нещо повече, кръщението е изобщо едно от най-големите събития, един от най-важните ритуали в храма. Един възрастен човек е оправдано да се впуска в кръщение, само ако наистина вярва. И ако наистина ще става християнин. Защото чисто външно иницииращият ритуал няма да му даде нищо, той вече е минал своята си обществена инициация.

Църквата беше пълна с хора, точно на Възкресение се стичаха богомолци от квартала да запалят свещ и някои да се помолят, други поне “да се отъркат” от църковното настроение, всеки както го разбира. Местната ни черква е сравнително тихо и закътано място — вярно, ходя там рядко, но съм бил на друго кръщение преди време и беше съвсем спокойно и празно. Но Великден си е съборен ден за доста хора и трябваше да очакваме, че ще има хора в църквата.

Снимахме. Сега се чудя дали някой не се е засегнал. Никога не ползвам светкавица, но все пак огледалката, макар и с 50/1.7 светъл и малък обектив, си се забелязва и щрака. Винаги правя така, че снимките ми да не злепоставят, доста често даже хората не са на фокус или не се виждат. Но все пак как може да знае това човекът отсреща, палещ свещ и виждащ стъклото на обектив? Насочен не към него, но все пак в неговата посока. Е, мисля, че не съм притеснил никого. Имам изработен навик от любителското ми снимане на събития навън при най-малкия намек за неудобство или неодобрение да свалям апарата или да го насочвам другаде. Тоест не съм от натрапващите се и досадни папарацо-журналисто-подобни снимачи.

Мила беше страхотна кръстница, малката Дени и тя изигра основна роля в събитието. Големият купон беше за Светко, който в началото се впечатли от всичките хора и се заоглежда, може би реши, че сме му направили втори купон за рождения ден. После пеенето на дядо поп и разните интересни джаджи, с които оперираше наоколо така впечатлиха бебо, че забрави всякакъв плач. Не му се размина събличането, цопнаха го дибидюс голичък в купела със светената вода. А той се изкефи максимално и зашляпа с крачета, все едно е във ваничката си и го къпят.

Попът го гушна и го заведе зад олтара. Ако поне веднъж сте влизали в църква знаете, че това е едно от местата, които са централни за светостта на храма. И съответно са забранени за крак и поглед на мирянин. Правят се много редки изключение, много рядко в олтара влиза друг, освен божиите служители. Бебетата са такова изключение. Още една от привилегиите да бъдеш иницииран рано — самият ритуал е по-пълен и интензивен.

Имаше, разбира се, и всякакви грижи и тормози, най-вече таткови сърцетрепети. От времето за тръгване до парите — всичко е както винаги в моя ресор за тревожене. Но май и без притеснения всичко щеше да е наред, добре е да взема да почна да се поотпускам вече. След ритуала се събрахме в едно местенце и хапнахме яко и пийнахме. Ние, родители, брат ми и семейството му и кръстницата. Всъщност почти не пийнахме, защото имаше доста шофиращи. Странно ми стоят семейните тържества, защото от една страна навремето с нашите много рядко сме празнували нещо с повече хора, все вкъщи сме се радвали и на рожденни дни, и на нови години. Затова на голяма маса с роднини се чувствам неудобно, искам или с нашите вкъщи, или навън с приятели. От друга страна, навън с приятели ми е също много близко, защото едно от най-силните и трайни изграждащи ми влияния беше (и е) това на компанията ми състуденти и приятели от времето на следването. По стечение на нещата голяма част от хората бяха от Студентски, но пък сега на практика Студентски град няма и така днес останаха срещите с приятели, независимо къде.

Нямам никаква идея как е възприел всичко това Светлин. Не е и важно, важното е да е добре, а той беше на върха на щастието и този ден. След рождения си ден за втори път се зареди с така интензивни впечатления. И най-важното от събитието е не че сме се събрали с хората или че сме ходили на църква или пък че сме яли и пили. Най-важното е, че синът ми е покръстен с името Светлин и във всякакъв смисъл пътят към православното християнство е открит за него. Това не е ангажиращо, макар да звучи така — напротив, освобождаващо и пречистващо, постоянно започващо отначало е. Честито, Светко!

Толта от молкови

carrots cakeВ неделя подготвихме няколкочасовото най-страхотно изживяване напоследък — първия рожден ден на Светко. И го проведохме след това, “с малко помощ от приятели”. Аз бях притеснен за купона, и то доста. Може би защото напоследък все не се събираме с приятелите и особено след раждането на бебето, а и още в последните месеци на бременността, не ходим много-много навън заедно. Имаше едно приятно кино, например, но пък с него имаше и неприятно каране с персонала. Когато се роди синът ми и по едно време после бях сам и се видях с компанията. Но не е същото, колкото и да са мили хората и колкото и весело да е — не е както когато сме заедно двамата с Краси. Още от времената в Студентски. Всъщност за толкова дълго май не сме се разделяли от компанията ни. Преди все се виждахме или след лекции, или на рожденни дни, или на нова година у Емо, или на концерти в центъра. Но нищо де, и това сега ще отмине и пак ще е готино.

Мина подробна и обсъждана вкъщи подготовка на деня. Най-вече го мислехме яденето и пиенето. За музика, например, изобщо не ни хрумна да се тревожим, но то и като бебешки празник нямаше и много нужда от някаква спецална музика. Дните преди уикенда с кратки рейдове на шандовете на близките супермаркети започнахме да запълваме купон-плана.

Предния ден успях да открадна съвсем малко време да се засека с peterst и да поснимам, защото имах по-висше задание за деня. Търсих видеокамера из магазините за техника и при представителя на Sony. То беше едно ходене по мъките, цял ден до вечерта. За това ще пиша друг път, но с две думи прибрах се без такива екстри вкъщи. Идеята всъщност не е моя — според мен една добра фотография е много по-ценна от некачествения видеозапис. И Краси и тя е съгласна с мен. Но все едно — имаме снимки от рождения ден и сме си доволни. Което ми напомня, че още не съм обработил снимките, а присъствалите сигурно вече са нетърпеливи да ги видят.

Започнаха да идват хората, повечето от различни далечни квартали и съответно били доста път. Пристигнаха и нашите — мама и тати винаги ме очароват, те за такива събития идват подготвени и изглеждат страхотно. И този път не беше изключение, бяха супер. Всички веднага започнаха да се суетят около малкия рожденик, разбира се. Всъщност всяко от бебетата също беше център на внимание. Бебешорите си общуваха по техен си начин. Да си кажа правичката, с немалка таткова гордост казвам, че Светли си беше веселяк и купонджия през цялото време. Усмихнат и лъчезарен, гледаше всички с такъв възторг, че нямаше начин притесненото ми и объркано настроение да не се изпари веднага и на негово място да не дойде спокойната усмивка, с която изкарах деня.

Събраха се цяла агитка бебета, със съответните си мами и татковци. Малка детска градина. В по-горна група бяха и племениците ми. Бате Васи веднага започна да показва на бебетата коя играчка как се разопакова и кое камионче как се кара. С погледи се разбираха — ами тъй де, има подаръци-играчки по пода, как така няма да се играе с тях? Така бързо-бързо намериха начин да ги оползотворяват. И готиното беше, че никой не се караше с другите и даже малките деца намериха интерес за себе си в тази игра с камиончетата и я наблюдаваха с усмивки. Васко беше като някакъв посланик, пратен от големите в смета на бебешорите. Борянка, кака му, пък наблюдаваше весела всичко отстрани. На сватбата ни тя намери по едно време за игра Дени, дъщерята на кумовете ни, но тя сега не дойде. Бяха предимно момчета и по пода имаше все камиони и подобни.

Мен някак ме нарочиха за барман. Идеята беше всеки да си сипва и хапва каквото иска, тоест стоях зад нещо като шведска маса. “Зад”, защото с масата беше преграден пътят към компютъра и контактите край бюрото. Значи седя аз на въртящ се компютърен стол, зад мен бюро с компютър, а пред мен — дълга маса с ядене, пиене, ядене, пиене… И почти никой не идва да си иска да му налея — повечето сами се оправяха. Кеф и спокойствие :)

Все пак си отбелязвам някъде наум червена точка — остана много пиене и все пак остана и хапване. За друг път трябва или да се идва без коли, или да не се презапасяваме алкохолно. А сега — хем то нали бебешки празник и не върви хората да гаврътват разни чашки пред децата, хем пък и почти всички бяха с коли и го караха на сокче или максимум мъничко бира.

Музиката не беше подбирана, но то пък май никой не обърна много внимание на песните. Аз пуснах през профила ми в Last.fm тематични радиа, като смених на няколко пъти основната група. В началото, докато имаше малко хора и бебешката глъч не беше така силна, музиката се открояваше и някои я забелязвахме. Но после си беше приятен и весел джангър, на който музиката е само фон. По едно време даже май я спряха, за да се пуснат детски песнички от стари руски анимационни филми.

Тортата беше готина. Беше странна и многовкусова, май не бях ял чак такава нетипична. Но беше вкусна. Тортата за бебоците пък беше от моркови. Направо толта от молкови! Сварени моркови, картофи, намачкани и отгоре с украса от изкиснато обезсолено сирене и други подобни нещица. Бебетата я ометоха за нула време! Не била вкусна, я! :)

—-

Честит рожден ден, малък Светли! Да си ни жив и здрав, много щастлив и весел!

За Цветница

Идва Цветница и както всяка друга година напоследък пак ще се разминем с приятелите, които също празнуват. Именните дни са странно нещо — значи не се канело на имен ден, това — добре. Но докато често пъти съм бил на купони, на които приятели си празнуват заедно рождените дни, дори и да имат няколко дни разминаване, досега не съм бил на общ имен ден. Нищо че не се кани — и неканен не съм ходил. Тъй де… ако всички именници не канят никого и решат да си останат вкъщи “за всеки случай, ако някой мине”, каква е вероятността да се засекат на купон? Ето, вчера Павката ми звънна да ми предаде покана от Цецо да се съберем една малка тайфа някъде, кани човекът за Цветница. А аз всъщност не празнувам Цветница чак така за себе си — може би два-три пъти досега сме се събирали някъде няколко човека и то не е било нещо чак извън реда на ежедневието.

Тази година е по-специално, за мен поне. Моят имен ден съвпада с рождения ден на Светлин. Така че дори и аз да не празнувам за името си, няма начин да не ме подбере ихуаху-то на бебешкия първи ден-ден. Което е супер.

Едно само не ми побира умът и не спира да ме тревожи. Как ще се съберат двайсетина човека, как ще успеем да “гледаме” всички бебоци. То ден-денят е планиран точно като бебешки, затова голямата част от гостите ще са приятели с бебетата си. Всъщност даже пропускаме някои бебета от компанията, но просто няма начин. Защото пак умът ми не побира как ще се разположим, къде ще се сместим, как ще трябва аз да се промъквам, за да нося прибори, чаши, храни и напитки от кухнята. Най-вече, най-големият проблем — как ще правим всичкото това, докато пазим проходилите бебета да не пипнат нещо опасно, да не паднат и да не се наранят някъде, докато пазим непроходилите бебета да не се наранят в опитите си за изправяне и ходене и… най-вече, най-вече… как ще става всичкото това в присъствието в коридора на котарака ни Арти. Който, милият, още отсега, като дойде тъщата, предусеща някакво събитие и жално-милно се мъчи да привлече внимание и да ни кара да го гушкаме. А е станал един грамадан — най-голямата котка, която съм виждал, и то не е дебел, а истински едър. Не харесва шума (и той като мен) и не ми се мисли как ще живеем всички заедно така за няколко часа на рождения ден.

Котарака най-вероятно ще изпроводим на стълбището, той и без това постоянно иска да излиза да се разхожда на междуетажната площадка и да си зяпа през прозореца там. Това донякъде решава проблемите, но още се чудя как да организирам пушенето на хората. От година и нещо вече вкъщи е зона без дим и приятелите ни пушат на площадката на стълбището, като идват на гости. Но така е тъпо, защото е неудобно. Може примерно да организирам хората на групички и да ги смъквам на разходка в градинката зад блока. Така тъкмо ще се разходим, тъкмо ще можем да се видим и поговорим повечко, пък и на мен няма да ми пречи димът. Може пък и да се уговорим с хората, които имат време, да се съберем след бебешкия купон и да се насочим към някое кафе в квартала, където да могат да запалят и всички да се видим на спокойствие.

Но това са подробности, важното е, че синът ми става на годинка. Много готина беше идеята да му направим бебешко празненство, той много се кефи на връстниците си. Бърборят си нещо на бебешорски и са видимо много доволни. Ние, големите, винаги можем да се уговорим да се съберем без бебета около нас, но точно на този ден ще е гот, че мъничката ни къщура ще се пълни с бебешки бърборения, смях и писъци.

А за Цветница, пак казвам — не съм кръстен на дърво, нито на някаква си папрат или цвеке! Аз съм Ясен и името ми означава “ясен” като в “ясен ден”. “Ясен” не е име на дърво, това че на български има и такова дърво си е съвпадение. Ако някой Ясен много се кефи да е кръстен на дървото ясен — радвам се за него, добре. Но аз съм “ясен”, това е прилагателно, а не съществително и име на дърво. Донякъде и синът ми има имен ден с мен, защото светлината също пряко се свързва с цветята и ясния ден. Макар да има светец Фотий и да разправят, че Светлин празнува на неговия ден.

Ако някой си мисли, че нещо се майтапя или пък това му звучи нещо претенциозно — има име за жена Ясна. В България всъщност днес е рядко срещано (което е жалко, защото е страхотно име), но се среща по-често в Сърбия, ако не се лъжа. Значи точно това, което прочетохте — ясна. Ясен и Ясна са две имена с еднакъв смисъл и няма никакви дървета, тополи, липи и плодни в цялата тая работа. ;)

Време за всичко

Все повече имам нужда от повече време. Знам, че не е нито нормално, нито приятно и му казват “стрес”. Опитвам да го лекувам с кратки разходки следобяд в квартала, но след спокойствието на първите пъти сега идва тревожността от “ох, и тук ли ще строят, ненастроиха се, серсеми със серсеми” или от “и това място го развалиха — кафето все по-скъпо, масите все по-захабени”. Някои обвиняват за всичко това пролетната умора. Други пък — нас, негласуващите (сефте…). Трети се лекуват с чашки и цигарки, повечко срещи с приятели и повече усмихвания.

Нищо лошо — нормални реакции. Има и ненормални, поне за мен — незабелязване. Не, не “непукизъм” — за да не ти пука трябва все пак да забелязваш нещото, то да те дразни, но ти въпреки това да махваш с ръка “майната му”. Има по-други хора, които не стават за непукисти. Има ръбове, дето даже намират начин да печелят пари от всичко това и да са си щастливи в цялата тая неразбория наоколо. Не говоря за тях — аз май с такива въобще не дружа и не познавам, нито пък искам да зная.

—-

Вчера си мислех за всичко това на фона на уеб-идеите на приятелите ми и моите. Трябва ли човек да се зарие в офис, да работи от мрак до мрак, за да изкарва сигурни пари, но да изпуска целия ентусиазъм на новите концепции, обсъждането на нови идеи и тръгването на дългоочаквани или изненадващи нови проекти? Трябва ли да сме професионалисти в офис за сметка на развитието ни в крак с най-новите и най-жизнени проектирания в областта ни?

И съответно другата крайност — заслужава ли си човек да преценява всеки договор дали ще го ограничи излишно и ако нещо не му харесва, да става от масата и да отказва предложения за работа? Аз отказвам да подписвам допълнителни споразумения за поверителност (в Кодекса на труда и законите има предостатъчно стандартни обвъзрващи ме изисквания), не ми е приятно и да ме ограничават в странични, но професионално полезни ми неща. Като например да ми забранят да ползвам моментни съобщения. Много често точно джабър-контактите ми са били в основата на бързото решаване на работни проблеми. Някъде пък дори забраняват човек да си следи личната поща. Не било редно, защото това било служебно време, а не лично… Всичкото ми време е лично, лично мое! Но все едно де — има хора, които жертват личното, дори професионалната си адекватност на новите тенденции в областта за сметка на сигурна заплата и удобно бюро.

Въпросът е личен, разбира се. Не мога да преценя кое би било грешка за мен. От една страна в работенето на свободна практика и програмирането отдалечено има много трудности. Особено в България, където явно никой отсреща няма нагласата да работи адекватно отдалечено. Също така и парите са доста по-малко. Получавал съм предложения за пъти повече пари, но все работения в офис. И винаги изниква въпросът “ама ти защо искаш отдалечено, как така не искаш в офиса?”. Вече не отговарям. Обсъждам понякога с приятели, наживо или онлайн, ако ме подпитат между другото.

От друга страна обаче имам много по-широк и в същото време по-детайлен поглед върху развитието на нещата. И то не само в една област, а във всички области, които ме интересуват. Защо, по дяволите, да се забия в някакъв ИТ-офис някъде в мазе или в бизнес-парк и да чета неща само за ИТ? И то конкретно за фирмената технология, нищо друго, нищо различно и нищо ново? Как? И без например нищо за фотография, нищо за музика, нищо за философия? Ами не става тая…

Работенето трябва да е красиво. Красотата около нас ни прави щастливи. А щастието е най-важното винаги. Ако бях шеф, не бих наемал за офиса си сбирщина нещастни и омърлушени програмисти — бих ги оставил всеки да работи така, както е щастлив. Най-щастливи са хората тогава, когато усещат, че не си губят времето. Затова някои наемат отдалечени специалисти, за да могат хората да остават вкъщи или при приятелите си и да работят в среда, която е красива и ги прави щастливи. Да, пак трябва да се отдели работна среда от домашната или приятелската, но не е невъзможно.

—-

Имам нужда от време — все повече и повече време, което някои хора ще нарекат “свободно”. Човек трябва да изработва идеите си, а не да се оправдава с “то няма време”, “няма начален капитал”, “абе това е работа на фирмите”. Имам нужда и от граници, които да спират временно ентусиазма ми за нови и нови “вмечтавания” и да ми дават сили и търпение за доработка на всяко нещо. Но пък имам нужда и от пари.

Ама първо да мине тая пролет, с нейната умора…

Неграмотни, неграмотни-и-и…

Правилата на българския правопис не са много. Вярно, все пак има правила, но нали всички ходят на училище? Какво, питам аз, са правили всички тези неграмотни редактори, копирайтъри, коректори, журналисти и цялата пасмина “разбирачи”, дето се шири из корпоративните български сайтове днес?!? Какво са правили цели 11 или 12 години, когато съучениците им са отделяли по няколко минути на седмица, за да научат и отработят тези малко на брой, прости и ясни правила?

Всеки ден, когато пускам по един поглед на афишите навън, когато се заслушвам в новините по телевизията или тръгвам да зареждам уеб-страница си повтарям, че няма да се впечатлявам, няма да се възмущавам и ядосвам. Така де — има неграмотници и точно тези неграмотници са се намърдали навсякъде в т.нар. “медии” — какво да се прави. Точно те са тези, които мрънкат “абе какво ме занимаваш с глупости, правопис, правоговор — аз имам толкова много друга и то важна работа”. Или пък “той езикът трябва да се промени, да се промени веднага, защото ни е неудобен и тия правила са тъпи” — тъпи сте вие, правилата са си ок. Вярно, езикът се променя, но доста по-бавно.

И въпреки всичко това не се търпи. Разбирам все още някой да бърка “кой” с “кого”. Да е станал къмто трийсетина години, да е малък шеф във фирмичка, пътят на кариерата да му се е опнал напред и да бърка нещо такова — халал да е. То и правилото за “кой кого” е супер-лесно, ама той човечецът се е изтормозил да научи това за пълния член, затова не му е стигнал умствен ресурс за повече. Разбирам и някой да бърка бройни форми с множествено число. Не, не го разбирам… но за разговора да кажем, че е донякъде ок.

Но да има толкова много неправилни употреби на пълен и непълен член, при условие, че правилото е кристално просто и ясно и на всичкото отгоре периодично някой в уеб-средата изпищява от досада и го преповтаря и обяснява — е това не го вдявам.

Нещо повече — всички тези “разсеяни модерни бъркащи” са хора с престижни и добре платени професии. Работят в телевизии, вестници, интернет-компании. Доста са с нехуманитарно образование, вярно — но след като си научил и разбрал много по-сложни неща, като закон на Ом, език за програмиране “С”, закон за ДДС, атомна маса или пък например си се научил да караш автомобил с ръчни скорости, как така не можа да се научиш как да пишеш на езика, дето го говориш всеки ден?!?

Пак казвам, става дума за няколко прости правила, не за някаква сложна и тайна наука. Учи се в началните класове.

Не говоря за хората, които в бързината в блоговете си понякога разместват “министри” с “министъра”, “големия” с “големият” или “някой” с “някого” — случва се, и аз понякога бъркам, пък и не е болка за умиране. Говоря за хората, които системно използват първото, което им хрумне и играят на “тото-2” с правописа си. Или тези, дето слагат пълен член там, където е “по-важно”. (?!?…) Или тези, дето не знаят кога се пише “й” и кога — “ь”. Или тези, дето слагат запетайките на принципа “тук-там, за красота, да има”.

Хора, изровете си читанките от първи до трети клас и си отделете един ден да ги прочетете. Все някъде там ще пише за тия неща. Ако нямате време, вземете си неплатен отпуск — можете да си го позволите.

А на шефовете на неграмотни журналисти и копирайтъри ще кажа: “Когато следващия път ваш служител ви поиска хонорар за такъв слоган

Хост.бг неграмотни

ми се обадете да ви го препиша грамотно. Ако два хонорара ви се виждат много, изритайте своя си копирайтър”. Ако пък е измислено от програмистите ви — мога и да програмирам, няма проблем. Между другото, на въпросната страница има още поне двадесетина грешки. Да, повечето не се забелязват… щото сме свикнали…

На никого не се карам. Никого не обвинявам. Правилото е просто — който не пише разбираемо не го четат. А за да се разбира всеобщо написаното слово са създадени правописни правила. Пример за правописно бъркащите програмисти — ако твърдя, че програмирам, но не спазвам синтаксиса и не извиквам функции правилно и не създавам обекти както трябва, нищо няма да излезе, нали? Ами същият принцип е. Но много по-прост и лесен.

“Ние искаме твоя бизнес”… Хехе, идеен слоган, между другото. Щеше да е готино, ако ефектът беше търсен. Но така си личи, че е грешка от неграмотност.

Всички знаем откъде тръгва това, но все не го казваме. Тръгва от нечетене на книги в училище. Сега е късно — днес масово се бърка и в книгите, защото днешните коректори навремето не са чели книжки. Който е чел като малък, няма начин да не е схванал поне визуално идеята на правописа. Когато следващия път на детето ви в училище му дадат задача да прочете книги през зимната ваканция не се чудете защо и не се възмущавайте — за това е.