Monthly Archives: December 2006

Никулденско готвене по мъжки

Днес е Никулден, празникът на рибарите, моряците и всички, дето са кръстени на св. Никола – честито на печелившите, да ви е живо и здраво името, както се казва! :) Наздраве и за много години и да не се сърдите, ако ви дойдат гости – нали знаете, на този ден няма неканени гости, защото няма и канени.

Понеже днес е ден, на който “всеки трябва да си почопли зъбите с рибя кост”, но аз нямам за най-любима риба шарана, нито пък традиционният “рибник” с шаран е ястие, което не омръзва с годините, затова се чудя какво да хапнем вкъщи довечера. Рибникът е шаран, който цял се пече в тесто – да кажем, че приготвено без тесто филе от бяла риба е достатъчно отдалечено кулинарно от рибника. И двамата с Краси от белите риби харесваме хек и мерлуза… е, то те са и най-често продаваните в града. Да кажем, че ще е филе от хек. Няма да има много време след работа за готвене, затова направо филе. Ще взема и картофки, ако намеря пресни, ще ги оставя с кожата. Макар да не ми се вярва да има все още по това време на годината, ама то кой знае – човек вече не може да е сигурен нито какво яде, нито откъде и кога му е доставено.

Продуктите ще са: две филета от хек или друга бяла риба, няколко средно големи картофа (ако има пресни малки – повечко), един или два лимона, малко лук и разни дребни неща за експериментирането – девисил, магданоз, копър, черен пипер, сол, зехтин, майонеза, сметана. Ако има в магазина гъби и ми хванат окото, ще взема и гъби – печурки естествено, то други не продават. Гъбите ако се запекат с рибата, заляти с малко сметана или кисело мляко, за да не изсъхнат бързо, стават много приятни. Разбира се, всичко е в експеримента – същността на мъжкото готвене. :)

Все пак с млечните продукти не трябва да се прекалява, а най-добре изобщо да не се слага прясно мляко. Става нещо при събирането на риба и прясно мляко – не ми е ясно точно какво и защо, а и не става винаги, но е неприятно, може би знаете.

Ще обеля картофите, ако са стари и ще ги нарежа на кръгчета или както ми подскаже вдъхновението. Ако са млади – само на две, на две – и в тавата. Като казах за тава – добра идея е да си вземем йенска тенджера, върши по-добра работа според мен. Майка ми често готвеше именно в огнеупорните стъклени тенджери, но ние имаме само една и тя е много изстрадала милата. В налепи от загоряло, които все не излизат – не е най-привлекателната тенжера за готвене някак. Но може да ползвам нея, да. Казах ли ви, че празнувам на Цветница? :)

Върху картофите – филенцата, накиснати отпреди в част от лимоновия сок с добавена сол и черен пипер. На този етап ще реша дали да слагам малко майонеза, сметана или кисело мляко. Знам, че звучи странно, но киселото мляко страхотно се връзва с филе на фурна, стига да не се изпусне и да изсъхне цялото – трябва само да се сгъсти и попие в рибата. Придава леко кисел вкус и я прави крехка, но ще внимавам да не прекаля с него или с лимоновия сок – сокът да е малко и малко да покиснат рибките. След това винаги можем да си добавим лимон в порцията, но не можем да махнем.

Отгоре ще подредя още картофки, смесени с гъбките, които пак ще са нарязани подходящо за “покриване”. Зехтин за леко омасляване на всичко и като стане равно покрито с картофи и гъби и запълнено с кисело мляко или сметана, внимателно ще налея малко бяло вино. Не съм привърженик на многото вино при готвене. Виното го пия с яденето, не го изливам цялото в продуктите.

Всъщност чудя се… Дали да слагам вино изобщо или да сложа просто малко вода. Ако тръгна да избирам вино, ще се забавя сигурно, а и сега като се замисля, пие ми се червено, а не бяло. Глупаво ще е да сложа бяло в рибата и червено в чашите. А и не знам дали Краси ще иска да пийне отделно вино, затова може просто да взема една бутилка бяло вино и да реша на момента. Червено имаме вкъщи, значи бяло… като се гледам, ще е или керацуда, или бяло магарешко мляко. Не ми се смейте – аз от бяло вино не разбирам много, а и това са ми любимите бели вина – може да не са изискани много, но нали казах – бели вина не харесвам по принцип. Хм… тъй де – не харесвам “чак толкова” :)

Когато всичко е събрано, ще го бухна във фурната да се постопли, да не му е студено. А, да – в процеса някъде ще сложа и девисил, магданоз или копър – както реша че е добре за каузата. Може да добавя и розмарин или босилек, те също биха се вързали, но в малки количества, защото ароматът им мачка и кърти, ако е в повече.

Като се запече всичко, тоест като картофките станат годни за ядене и рибата побелее отвътре, съм готов. Ако засъхва, ще доливам по малко водичка. Винце няма да хабя повече, пък! Ако съм решил да не слагам гъби и кисело мляко и гозбата е само с филе и малко картофки, ще измисля нещо отделно, нещо като сос, което да добавя в порциите. Примерно гъбите накълцани на парчета, смесени с лук и леко запържени с подправки в зехтин и след това леко разбъркани с малко лимон и кисело мляко или сметана. Малко, колкото да се сгъстят запържените гъби, без да се прекалява. Абе – както стане :)

Ако имам късмет с транспорта, опашките и сръчността ще мога да направя всичко преди жена ми да се прибере от докторантско училище. Напоследък толкова рядко ми се случва аз да готвя вкъщи, не трябва да провалям момента. А и котаракът ще е винаги до мен да ми помага. Арти когато готвим все седи при нас – той по принцип е толкова привързан към нас, милият, че дори и когато режем лук в кухнята седи там и сълзи текат от очите му. Той се плаши, стряска се и мига, мига често, но си стои – че как иначе, нали ние, неговите най-близки приятелчета, сме там. Къде другаде да е?

Знам, че това не е истинска рецепта за готвене. Но пък и тук не е сайт за рецепти :) Вие какво ще правите на Никулден?

Да снимаш Дядо Коледа

На фона на цялата суетня около наближаващите празници и на очакваното масово пазаруване на всякакви “промоционални” ненужни или некачествени вещи, статията “Фото Дядо Коледа” на george е ценна за всеки, който се замисля за фотографски подарък, но не разбира много от фотоапарати. Много често изобщо не е добра идея да се доверявате на “момчетата в магазина” за такава покупка – магазините са пълни с некачествени апарати на презирани от любителите марки, които се продават “на промоция” и съответно с ниска и примамлива цена. Знам, че казвания от вида на “евтиното излиза скъпо” и “не съм толкова богат, че да купувам евтино” са изтъркани до болка. Но точно когато става дума за фотоапарати е много важно да прецените дали си заслужава да купите за стотина лева апарат, който не само че не може да снима, ами и се разпада след няколко месеца.

Можете да се доверите на любителя-фотограф, който се доказва в общността на другите любители, а и не само там, като добре преценяващ фотографското – било то креативно или техническо. Ръководството на Георги не е нещо, което да следвате стриктно, но може да ви послужи като ориентир. Както сам той казва, за изкушените от фотографията то е само интересно четиво, защото така и така вече са наясно с повечето неща, които дава. Но ако (все още) нямате силен интерес към фотографията и се оглеждате за фотоапаратче, спирате пред лъскавите витрини и задържате поглед на страниците с реклами на фотоапарати в списанията, прочетете статията.

Между другото, тези дни чувам настроения против символите на тези празници и че “дядо коледа” не е местен герой, затова не трябвало да приучаваме децата си да вярват в него. И че има много по-богати местни предания, не трябвало да заемаме американски образи от рекламните кампании на напитки. Всичко ок, но май пак решаваме проблемите си “откъм периферията”.

Това са най-обикновени дни – като другите от годината, доколкото всеки ден е обикновен. Няма нито религиозен мотив, нито пък някакъв фатализъм на края, “ръба” на годината. Чисто и просто това са дни, в които работодателите ви пускат няколко дни, за да можете да изхарчите заплатите и премиите си в магазините за най-различни джунджурии. Външната причина е да зарадвате близките и тя е вашата – причината на всички други е повишаване на оборота от продадени стоки и разпродаване на залежалите некачествени “боклучета”.

Затова ценете себе си и близките си и ако ще подарявате фотоапарат, направете го както трябва – с машинка, която си заслужава, ще върши работа, ще бъде удобна и харесвана и няма да се счупи поне до следващата коледа. Приятно четене!

Щастието без малко

Прави са някои хора, няма пълно щастие. Или може да има, но е за наркоманите или за “последните хора” на Ницше. Стремежът към щастие е и стремеж към по-малка тревожност, а пълният покой противоречи с живота. За живите няма пълно щастие – това не исках да прозвучи претенциозно, не го четете като такова. :)

Тези дни като се прибирах от лекар, в квартала към мен лека-полека се присламчи едно куче. Най-обикновено улично куче, в интерес на истината приличаше доста на немска овчарка. Нищо чудно, само много тъжно – явно е прогонено от нечий “чистокръвен” дом. Бях виждал например в Северния парк бездомно куче, което в муцунката много приличаше на хъски, без иначе да е породисто. Някак вулгарно е да имаш породисто куче, да го разхождаш сред бездомните и да не те е грижа, че може да “стане работата”, защото като се родят кученцата без никакви проблеми ще ги изхвърлиш на улицата. Защото са “омърсени” породисто или защото не можеш да се грижиш за толкова кучета. Че като не можеш, защо не гледаш като разхождаш напролет свойто си куче, а? Или толкова ли не си успял да занесеш малките палета при веретинаря – той да реши дали са здрави, дали да ги приспи или да ги остави в кабинета за подаряване? Да, ветеринарите могат да посредничат за подаряване, ако им се даде възможност. Пък и би трябвало да има кучкарници… ама това е болна тема.

Та тръгна с мен кучето, вървеше на крачка зад дясната ми страна. Като се обърна, поглежда за секунда към очите ми и веднага след това свежда глава към тротоара. От самолет се вижда, че искаше да покаже подчинение, търсеше си водач на глутницата. Защо едно куче избира точно определен човек от тълпата и тръгва с него е същото като въпроса дали делфините имат разум или дали на Марс има живот. Не, по-труден е – на Марс все някога ще идем и ще проверим.

Повървях така през почти целия квартал. Имах все още лека температура и ми беше трудно да вървя бързо, а и не исках да избягам от новия си приятел. Не му казах нищо, нито спрях да му обърна внимание – кучетата винаги усещат и оценяват много високо това, а не е хубаво да се дават празни надежди. Поглеждах през рамо с периферното зрение и го намирах все там – вървящо с моя ход, внимателно и почтително зад мен. Бавно се доближаваше и минаваше леко встрани – като че ли за да мога да го видя по-добре, да го забележа. Вървеше с вдигнат към очите ми поглед, но както казах, когато два-три пъти го погледнах, веднага свеждаше глава и почваше да мята опашка.

Реших, че така е нечестно и спрях, обърнах се и му казах с леко строг и тих глас да си върви и че не искам да ме следва. Кучето впери поглед в мен, спря някак очаровано, че му говоря и замята неконтролиреумо опашката и целия си задник. Замахнах бавно над главата му, като му сочех назад и продължавах да настоявам да си ходи. То явно разбра, че нещо не е наред и като махах с ръка, за миг се подвоуми какво да направи – дали да си тръгне, дали да си играе с мен, или да се ядоса. Беше малко куче, с големи лапи – явно е изхвърлено неотдавна от дома. Беше минало време само да поотрасне малко, но явно не и да забрави човешкото внимание. За което по всичко личеше, че жадува – не е само инстинктът на кучето да търси водач, винаги се усеща, когато едно куче е имало внимание и обич и ги е загубило. Както личи и при хората.

Накрая си тръгнах с бърза крачка, кучето остана тъжно, явно разбрало, но след десетина метра хукна встрани да си играе с някакво парче дърво в градинката.

Да, кучетата забравят бързо и е по-лесно да се оправдаем, че нищо фатално не се е случило. Но и те, както всички, както и хората, имат винаги нужда от нещо, техният стремеж към щастие е винаги събран в нещо малко – нещо, което им трябва сега и им трябва тук, но го нямат. Да, не е фатално. Винаги щастието ни е непълно и това е в същността му – ако имахме пълен покой, нямаше да имаме никакви стремежи, никакви разлики, никакви действия – нямаше да имаме нищо. Може би това, което ни прави живи е фактът, че винаги от щастието ни дели нещо малко. Нещо малко, което друг може да ни даде. Но не ни дава. И така продължава животът. Дали е фатално? Е, то всичко в крайна сметка е фатално, поне това, което ни е познато. Животът води до смърт, но това не ни спира да живеем, нали?

Два живота?

Всеки втори днес говори за Second Life. Как сайтът е революционен, какво се случва в него, какви проблеми има и какви решения дава на някои. Преди да продължа, ще си призная, че опитът ми във “втория живот” до ден днешен е доста постен – сметката ми е безплатна, не съм внасял пари за “premium” възможностите, а и честно казано не съм се занимавал много да “живея” вътре. Да правя разни неща, да се шляя и да си лафя с разни други подобни ми. Въпреки че имам аватар от известно време (може би откакто почна да се чува повече за проекта или някъде около лекцията на Джоичи Ито), все съм гледал да не се пристрастя. Защото е ясно като ден – всеки MUD пристрастява, а графичните триизмерни още повече. Ако не вярвате, вижте някой, който упорито твърди, че всъщност играе много малко WoW (или друг подобен MUD) и хич не прекалява. Имам приятели, които така говорят за пушенето на тютюн. Или за натряскването с алкохол. Нали разбирате – “винаги може да се спре”… Да бе.

Като оставим пристрастяването (както казах, хората преди са се пристрастявали към текстови MUD-ове – нищо ново под слънцето), Second Life ми прави впечатление с нещо принципно различно и две други проблемни неща.

Принципно различното в действието на света там е, че по някакъв начин бизнесът е видял причина да се намеси. Не външно, а да влезе вътре и да работи с инструментите на самия свят. Това се случва рядко и ако е нещо повече от опити за по-масова реклама на съответната фирма, значи е и нещо качествено различно. Всъщност не зная доколко е уникално бизнесът да се интегрира в общества – винаги тук-там има примери за това как някоя фирма се опитва да изгради потребителски кръг от “фенове” и да поддържа тази общност като самофинансираща се и самоорганизираща се рекламна машина. За Интернет това навлизане е видимо отдавна – вижте който и да е от по-качествените фирмени сайтове. В такъв сайт има място и за потребителите по някакъв начин – дали с модерирани форум, коментари, оценки на продуктите или пък с отделен, някак “неофициален” сайт на любителите на марката. Така се създава и поддържа инерция в маркетинга – а без такава инерция съвременният бизнес не може. Или поне рекламите ще са много по-мащабни и ще струват много повече. Потребителските общества около фирмите дори по някакъв начин оправдават и определят съществуването на самата реклама – без тях тя би била нерентабилна (тоест несъществуваща:), а с тях дори е по-лесно. Фирма с потребителска общност донякъде се рекламира “от само себе си”. И все пак в Second Life това интегриране на бизнеса е много по-бързо и безпроблемно, отколкото в обикновените сайтове преди време.

За мен това е уникалността на Second Life – че явно успява някак да “завихри” доста такива фирмени общности около себе си… в себе си. Не казвам, че всички жители са част от тякива и всички са там покрай другото и за да погледнат какво е направила любимата фирма. Но все пак чувствителен брой хора, дори и малко да са, явно правят точно това. Как точно е сработил този механизъм в Second Life, защо точно там се е получило така с бизнеса, дали се дължи на сполучливият бизнес модел на самия сайт – това не се наемам да коментирам сега. Просто си е за отбелязване, че такова движение и такъв интерес от страна на бизнеса има.

По-интересни са ми проблемите на Second Life. Едно от затруднението се крие в това, че сайтът изгражда отделна реалност и дава възможност да се превърне тя в действителност за жителите, но този свят е по определение някак осакатен. Принципно несъвършен, Second Life никога не може да се откъсне съвсем от концепцията на всеки друг MUD или MMORPG, на всяка най-обикновена компютърна игра дори. Колкото и да се замазва този проблем с претенцията за “отделност”, с призива да не се разкриват физическите собственици на аватарите например. Всъщност една добра компютърна игра доста по-добре създава по-тотално откъсната действителност. Тъй де, поне няма мега-претенциите на Second Life.

За какво говоря? За парите. Парите, истинските пари от света тук-и-сега са постоянната връзка и тя не дава възможност този отделен свят да изпълни претенцията си за отделност. Защото дори и да започнеш някаква дейност, активност, живот там, винаги отначало се нуждаеш от пари. Отсамни пари. Е, не съм изцяло сигурен дали ако човек тръгне да прави нещо наистина оригинално, което да се купува от другите аватари и всичкото това стане без никакви инвестиции в сайта, с безплатен акаунт, няма да се получи пак. Даже изобщо не зная. Но дори и да е възможен такъв “късмет”, принципът, по който работи сайтът включва много основно истинските пари. А да се каже, че свят, в който отделеното случване е по-скоро рядкост е отделен свят е невярно.

Другата трудност е технологична – защо няма проекти за такъв свят, който да е свободен и технологично, като софтуер и правила? Да, разбира се, може да има някой ден – както имаше много проекти за свободни социални мрежи, които просъществуваха на хартия докато на хората в крайна сметка не им омръзна самата идея. А междувременно населяваха несвободния Orkut. Може и както с Google се случва – толкова години търсачка, която не знаем как, кога и защо работи, но всички малко или повече харесваме, а чак в последните години се чува за проекти за бъдеща разпределена семантична мрежа. Която, разбира се, ще преодолее ограниченията на Google, покрай най-различни други. Но въпросът е защо никой не поставя въпроса за свободността на технологиите и отвореността на услугата? За какво говоря – вижте например блог-хостинга на Google, Blogspot. Огромен ресурс, който не знаем как работи, но някак това не притеснява широката публика, защото “ами то много хора има там, много го ползват, значи е добро”. Глупости – Blogspot/Blogger е един от най-лошите блог-хостинги, в смисъла на най-ограничаващи потребителя.

Та свободен проект за изграждане на онлайн-свят? Мислите, че не може да има? Не съм съгласен – преди сигурно десетина години аз съм влизал в светове, които по функционалност и графика приличат на Second Life. Е, не са чак толкова мащабни, но и тогава имаше много потребители. Вярно, не отваряха магазини и не купуваха земи, но всичко останало си беше същото. Наистина, много бързо ти писва да висиш в нещо, в което можеш да се движиш, да ползваш разни неща, да се обличаш различно, но най-вече основното е да чатиш с другите наоколо. Така де – за това си има IRC, хората са го измислили отдавна. За по-модерно скроените – стаи в jabber. Единствената разлика в Second Life е в набора от неща, които може човек да прави… след като си плати. Иначе тези светове не са новост, дори графиката тук не е хич нищо особено. Че то даже си има специални езици за описване на 3D-светове! И то от години. А вече има свободни проекти за такива светове – Daimonin, Freedriod, Crossfire, Ultima Iris.

И все пак каква е силата точно на Second Life? Защо точно там, а не например в WoW навлязоха фирми, или пък започнаха да се обсъждат идеи за авторското право? Заради парите? Мне, че то и в WoW и в другите подобни трябва да се плаща. Защото по дефиниция Second Life е освен всичко друго и икономическа симулация? Не, че то и BlogShares преди време откриха тази ниша, дори направиха нещо повече – там човек може почти да заличи разликата между плащащ си потребител и такъв с безплатен акаунт. Да, в BlogShares могат да се правят много по-малко неща и то все свързани пряко с бизнеса и парите. А и няма настолен клиент, който да те показва триизмерен, с дънки и бицепси по твой дизайн.

Не че имам отговори на тези въпроси, пък и не че всичко това е чак толкова важно – даже напротив, светът на всяка онлайн-симулация ще си реши проблемите сам и отвътре. Аз просто исках да напиша нещо за този проект и понеже далеч не съм “запленен” от Second Life и от онлайн-симулациите по принцип, може да съм видял несъществуващи проблеми. Все едно :)

Работни преосмисляния

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше – сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели – да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така – ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) – напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)