Щастието без малко

Прави са някои хора, няма пълно щастие. Или може да има, но е за наркоманите или за “последните хора” на Ницше. Стремежът към щастие е и стремеж към по-малка тревожност, а пълният покой противоречи с живота. За живите няма пълно щастие – това не исках да прозвучи претенциозно, не го четете като такова. :)

Тези дни като се прибирах от лекар, в квартала към мен лека-полека се присламчи едно куче. Най-обикновено улично куче, в интерес на истината приличаше доста на немска овчарка. Нищо чудно, само много тъжно – явно е прогонено от нечий “чистокръвен” дом. Бях виждал например в Северния парк бездомно куче, което в муцунката много приличаше на хъски, без иначе да е породисто. Някак вулгарно е да имаш породисто куче, да го разхождаш сред бездомните и да не те е грижа, че може да “стане работата”, защото като се родят кученцата без никакви проблеми ще ги изхвърлиш на улицата. Защото са “омърсени” породисто или защото не можеш да се грижиш за толкова кучета. Че като не можеш, защо не гледаш като разхождаш напролет свойто си куче, а? Или толкова ли не си успял да занесеш малките палета при веретинаря – той да реши дали са здрави, дали да ги приспи или да ги остави в кабинета за подаряване? Да, ветеринарите могат да посредничат за подаряване, ако им се даде възможност. Пък и би трябвало да има кучкарници… ама това е болна тема.

Та тръгна с мен кучето, вървеше на крачка зад дясната ми страна. Като се обърна, поглежда за секунда към очите ми и веднага след това свежда глава към тротоара. От самолет се вижда, че искаше да покаже подчинение, търсеше си водач на глутницата. Защо едно куче избира точно определен човек от тълпата и тръгва с него е същото като въпроса дали делфините имат разум или дали на Марс има живот. Не, по-труден е – на Марс все някога ще идем и ще проверим.

Повървях така през почти целия квартал. Имах все още лека температура и ми беше трудно да вървя бързо, а и не исках да избягам от новия си приятел. Не му казах нищо, нито спрях да му обърна внимание – кучетата винаги усещат и оценяват много високо това, а не е хубаво да се дават празни надежди. Поглеждах през рамо с периферното зрение и го намирах все там – вървящо с моя ход, внимателно и почтително зад мен. Бавно се доближаваше и минаваше леко встрани – като че ли за да мога да го видя по-добре, да го забележа. Вървеше с вдигнат към очите ми поглед, но както казах, когато два-три пъти го погледнах, веднага свеждаше глава и почваше да мята опашка.

Реших, че така е нечестно и спрях, обърнах се и му казах с леко строг и тих глас да си върви и че не искам да ме следва. Кучето впери поглед в мен, спря някак очаровано, че му говоря и замята неконтролиреумо опашката и целия си задник. Замахнах бавно над главата му, като му сочех назад и продължавах да настоявам да си ходи. То явно разбра, че нещо не е наред и като махах с ръка, за миг се подвоуми какво да направи – дали да си тръгне, дали да си играе с мен, или да се ядоса. Беше малко куче, с големи лапи – явно е изхвърлено неотдавна от дома. Беше минало време само да поотрасне малко, но явно не и да забрави човешкото внимание. За което по всичко личеше, че жадува – не е само инстинктът на кучето да търси водач, винаги се усеща, когато едно куче е имало внимание и обич и ги е загубило. Както личи и при хората.

Накрая си тръгнах с бърза крачка, кучето остана тъжно, явно разбрало, но след десетина метра хукна встрани да си играе с някакво парче дърво в градинката.

Да, кучетата забравят бързо и е по-лесно да се оправдаем, че нищо фатално не се е случило. Но и те, както всички, както и хората, имат винаги нужда от нещо, техният стремеж към щастие е винаги събран в нещо малко – нещо, което им трябва сега и им трябва тук, но го нямат. Да, не е фатално. Винаги щастието ни е непълно и това е в същността му – ако имахме пълен покой, нямаше да имаме никакви стремежи, никакви разлики, никакви действия – нямаше да имаме нищо. Може би това, което ни прави живи е фактът, че винаги от щастието ни дели нещо малко. Нещо малко, което друг може да ни даде. Но не ни дава. И така продължава животът. Дали е фатално? Е, то всичко в крайна сметка е фатално, поне това, което ни е познато. Животът води до смърт, но това не ни спира да живеем, нали?

6 thoughts on “Щастието без малко

  1. Anonymous

    много дълги ги пишеш, нямат прочитане тия постове… съкрати малко описанията и излишните думи в текста

  2. turin Post author

    Ха сега де… Ти пък пишеш анонимно. Ама не се оплаквам, нали? А и може да си прав, че напоследък пиша по-дълго, но какво значение има за теб? Нещо не разбирам, защо да трябва да съкращавам описанията и да махам “излишните” думи… И кои думи са излишни?

    Някои май не знаят какво е блог. Всеки пише както намери за добре – съответно всеки чете каквото намери за добре. Не знам как да го кажа другояче, пък и да не е много дълго…

  3. nousha

    Пишеш чудесно. И да има излишни думи, това не е болка за умиране – текстът ти почти ме разплака и сега ще отида да се скарам на приятеля, който ми го прати, че ми праща натъжаващи неща. Понякога ми се иска да взема у дома всички такива кучета, преди ми се искаше да сторя нещо подобно с всички такива хора, но сега по-често срещам подтик в очите на четирикрачковците, отколкото някъде другаде…
    Поздрави и благодаря за думите.

  4. turin Post author

    @nousha: благодаря и на теб за думите, радвам се че ти е харесало. А за натъжаването – недей, това не е тъжно всъщност. Просто е близко, нормално… “правилно”. Не съм искал да натъжавам – знаеш ли, това куче като тръгна да си играе в градинката беше толкова готино и весело само. То беше повод за настроението ми, а се чувствах страхотно, като че ли съм открил най-тайната тайна на света. Изразяването й с думи, това за щастието и как винаги има някой до теб, който е на пътя към щастието и без да знае, че “пречи” – това дойде после и може да изглежда тъжно. Някак сериозно и претенциозно, като е облечено в думи.

    Но самото настроение беше въодушевляващо – хм, ами все едно си имал хрема и за малко изведнъж ти се е отпушил носът… :)

    @velin: страхотни са!

  5. милена

    на мен пък много ми харесва почти всичко, което пишеш, особено начинът ти на изразяване, даже мисля, че си спестяваш емоции, дори когато си многословен, предпочитам да си чета просто, без излишно да коментирам

Leave a Reply

Your email address will not be published.