Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала – на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.
На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.
Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно – и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.
В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не – заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече – че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.