Monthly Archives: March 2007

В търсене на кадрото. 21 януари 2007г.

Успях най-накрая да намеря време да обработя снимките от фоторазходката от 21 януари. Все нямах кога да се занимавам – точно на следващия ден след снимането започнах работа и съвсем не намирах време. А и бях поснимал доста – не колкото на първата разходка есента, но все пак по едно време смених картите. Тръгнахме по “Витоша” с малката групичка след станалото редовно пиене на кафе преди тръгване. Бяхме с Йовко Ламбрев, не го бях виждал от доста време, а и по някое време се появи адашът му Йовков – него пък не бях виждал от години. По пътя, някъде около заплесването ни по смяната на почетния караул пред президентството се появи Христо Еринин. И него не бях срещал много, много време – от дните, когато бирената среща в сряда все още беше “open beer bulgaria” и Йовко поддържаше сайтче, в което се записвахме, за да се запазят местата. Тази среща, вярвам, беше нещо много специално за цялата мини-общност на свободния софтуер в София тогава. След това се превърна в среща на по бира на най-различни хора от ИТ-бранша и загуби онзи си блясък.

Времето беше подходящо за разходки, може би не съвсем подходящо за снимане – много от моите снимки са с прекалено открояващи се сенки или с повече или по-малко прегоряло небе. Като разглеждах сега снимките съм доволен, че нямам кадри, които да не са на място. Някои са малко по-сполучливи, други сигурно не стават. Но всички, дори и нескопосаните, са с вложено някакво чувство, някакво настроение. Това ме радва – не искам да щракам без да влагам емоция. Остава, разбира се, да развивам техниката си – да познавам апарата и снимането. Защото кадърът освен в окото е и най-вече в снимката, а тя почти никога не е едно към едно със заснетото “наум”.

Повечето снимки са с китовия обектив, част от последните са със Super-Takumar 85/1.9, който ми го даде Пешо Стайков да поснимам с него. Такумарът е страхотно животинче, малко е по-капризен от моя S-M-C Takumar 105/2.8, може би заради липсата на многослойно антирефлексно покритие. Аз от голям ищах по размазани светли дефокуси повече го насочвах към светлината, а без S-M-C покритие трябва да се внимава и преценява повече. Нямам търпение вече да идва пролетта и да разхождам моята 105-ца в лов за цветни дефокуси. Едва съвсем малка част от снимките е правена с Osawa MC 75-150/3.8, обектив от тип “помпа”. Осава-та ми е от Марков, много удобна за варио и с постоянна бленда 3.8 – доста светла, а и е доволно остра, макар да не може чак да се бори с който и да е от другите ми обективи. Някой ден ще направя тестове на обективите и ще ги публикувам тук. Интересно ми е тази Osawa дали се представя по-добре при затворена бленда. Ако е така, си е наистина страхотно зверче.

По едно време снимахме едни момчета, които се правеха на Ямакаши. Не вярвам, че паркурът и фрийрънът са достатъчно развити у нас, че да има вече наистина способни трасьори. Въпреки това сигурно има немалко момчета и момичета, които са запленени от някой от филмите или пък са чели нещо някъде и все повече и повече се интересуват от “градското бягане”. Или от чисто физическите упражнения за преодоляване на препятствията, или дори и от естетичната нагласата на фрийръна. Не знам дали тези момчета, които снимахме се интересуват истински или просто са се правили на мъже. Може би и няма значение. Стига да не се наранят, разбира се. Не очаквах да видя скокове в центъра на София, а и те не направиха повторения – сякаш от хулигански подбуди се бяха качили на терасата на чужд имот и просто скачаха от нея. Не станаха истински хубави снимки, няма я естетиката на фрийръна, но ми е приятно, че има и такива хора в града – някой ден може да се появят наистина добри трасьори. Които ще е цяло удоволствие да снима човек.

След разходката заседнахме в “Баба Яга”, край сухото езеро. Там на по бира аз се разприказвах за това коя работа е хубава и коя не е, Йовко Йовков най-накрая взе да поснима с апаратите ни, а другият Йовко после каза, че сме го простудили с това висене навън на вятъра. Аз имах доста неща да казвам на хората, а и от следващия ден започвах в CNsys – нещо, което очаквах с интерес цялата почивна седмица.

Ако ви е станало интересно, заповядайте да разгледате снимките в тази галерия.

Трети март – край и начало

Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала – на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.

На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.

Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно – и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.

В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не – заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече – че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.