Има няколко приятеля, дето мине се, не мине време и ме заяждат, че съм бил я “тежка гемия”, я съм се оплаквал много, а пък то толкова много други хора имали деца и си ги гледали и ходели на работа и тем подобни. Нямам нищо против, но честно, избива ми някакъв вентил, когато за пореден път ме питат как съм, какво правя и след това се започва с атаката “ама ти какво се оплакваш”, “ти си мързелив, работи се каквото има, а не се подбира като тебе”, “те и (еди-кои си) имат бебе, ама ги виждам, а вас не мога да ви видя цяла вечност”… Хубаво де, питате ме как съм, какво става вкъщи и какво е отношението ми към офисната работа и/или тъпите шефове ли или искате да си излеете тия простотии?

Отдавна не пиша за такива неща тук, но какво пък.

Значи за мен, когато ми кажат “как си”, това е доброжелателна подкана за започване на разговор със споделяне на “нещата от живота”. Споделяне и от двете страни и изслушване. И то изслушване без заяждане, мрънкане и “аз нали ти казах”. Няма такава опера — ако някой иска да ми казва как според него трябва да се живее, какво, как и къде трябва да се работи и как трябва да се гледат деца… ами да ми каже отначало, че да знам да не подхващам тоя разговор с него. Защото ми е тъпо и обидно, егати. Смахнатото е, че такова отношение на “слушай сега аз да ти кажа къде бъркаш” най-често го изиграват стари приятели. Дето би трябвало да ме знаят прекрасно, че хич не съм по тази част.

Едно важно уточнение — аз може да съм по-категоричен в изказа си тук, но това е най-вече заради съкращаването и опростяването на този изказ. Когато съм писал за политика или за свободен софтуер, например, само съм излагал идеи и разбирания и никого не съм хващал в разговор, за да му натяквам кое е правилно и кое — не. Даже напротив — точно в такива разговори отстъпвам и оставям да се развие другата позиция. Не за друго, ами аз моята си я имам достатъчно развита, нека чуя обосновката на насрещната.

Но не — и наживо съм имал реплики ребром “ама ти си фанатик с тоя свободен софтуер” или пък “е какво се оплакваш, сестра ми има (еди-колко си) бебета, нищо особено не е”. Или пък “я кажи колко правиш на месец, като сам си си шеф, че да ти кажа аз колко правя на работа”. Скорошни реплики бяха “той Ясен не иска да работи, затова си стои вкъщи”, “ти пари за обективи не изкарваш, за какво Субару ми говориш”, “как така другите с бебета ги виждаме редовно, а точно вас не можем”, “хората ходят с бебета на работа и ги мъкнат по ясли, а вие сте ми все заети”…

Малко ми пука как другите си гледат децата и дали ги мъкнат на работа. Малко ми пука и дали другите работят в офиси и дали това им харесва или не. Да живеят. Е, пука ми, че не изкарвам достатъчно пари напоследък и че нямаме време вкъщи да излизаме по-често (или изобщо). Но това не значи, че трябва да се удря в челото, да ида в първия офис и после да кажа “ей, прави бяхте, мерси че ми отваряхте очите и ми досаждахте толкова често, трябваше цял живот да бъхтя в офиса и да метна бебето на ясла, ей ама какви сте гении”. А значи, че който наистина се интересува “как съм”, трябва да е готов да слуша какво споделям. А не да се проектира върху мен и да ме залива със своите разбирания, успехи и неуспехи и да ме мери със своите критерии. Ай сиктир!