Споделяне или разговор с огледалото?

Има няколко приятеля, дето мине се, не мине време и ме заяждат, че съм бил я “тежка гемия”, я съм се оплаквал много, а пък то толкова много други хора имали деца и си ги гледали и ходели на работа и тем подобни. Нямам нищо против, но честно, избива ми някакъв вентил, когато за пореден път ме питат как съм, какво правя и след това се започва с атаката “ама ти какво се оплакваш”, “ти си мързелив, работи се каквото има, а не се подбира като тебе”, “те и (еди-кои си) имат бебе, ама ги виждам, а вас не мога да ви видя цяла вечност”… Хубаво де, питате ме как съм, какво става вкъщи и какво е отношението ми към офисната работа и/или тъпите шефове ли или искате да си излеете тия простотии?

Отдавна не пиша за такива неща тук, но какво пък.

Значи за мен, когато ми кажат “как си”, това е доброжелателна подкана за започване на разговор със споделяне на “нещата от живота”. Споделяне и от двете страни и изслушване. И то изслушване без заяждане, мрънкане и “аз нали ти казах”. Няма такава опера — ако някой иска да ми казва как според него трябва да се живее, какво, как и къде трябва да се работи и как трябва да се гледат деца… ами да ми каже отначало, че да знам да не подхващам тоя разговор с него. Защото ми е тъпо и обидно, егати. Смахнатото е, че такова отношение на “слушай сега аз да ти кажа къде бъркаш” най-често го изиграват стари приятели. Дето би трябвало да ме знаят прекрасно, че хич не съм по тази част.

Едно важно уточнение — аз може да съм по-категоричен в изказа си тук, но това е най-вече заради съкращаването и опростяването на този изказ. Когато съм писал за политика или за свободен софтуер, например, само съм излагал идеи и разбирания и никого не съм хващал в разговор, за да му натяквам кое е правилно и кое — не. Даже напротив — точно в такива разговори отстъпвам и оставям да се развие другата позиция. Не за друго, ами аз моята си я имам достатъчно развита, нека чуя обосновката на насрещната.

Но не — и наживо съм имал реплики ребром “ама ти си фанатик с тоя свободен софтуер” или пък “е какво се оплакваш, сестра ми има (еди-колко си) бебета, нищо особено не е”. Или пък “я кажи колко правиш на месец, като сам си си шеф, че да ти кажа аз колко правя на работа”. Скорошни реплики бяха “той Ясен не иска да работи, затова си стои вкъщи”, “ти пари за обективи не изкарваш, за какво Субару ми говориш”, “как така другите с бебета ги виждаме редовно, а точно вас не можем”, “хората ходят с бебета на работа и ги мъкнат по ясли, а вие сте ми все заети”…

Малко ми пука как другите си гледат децата и дали ги мъкнат на работа. Малко ми пука и дали другите работят в офиси и дали това им харесва или не. Да живеят. Е, пука ми, че не изкарвам достатъчно пари напоследък и че нямаме време вкъщи да излизаме по-често (или изобщо). Но това не значи, че трябва да се удря в челото, да ида в първия офис и после да кажа “ей, прави бяхте, мерси че ми отваряхте очите и ми досаждахте толкова често, трябваше цял живот да бъхтя в офиса и да метна бебето на ясла, ей ама какви сте гении”. А значи, че който наистина се интересува “как съм”, трябва да е готов да слуша какво споделям. А не да се проектира върху мен и да ме залива със своите разбирания, успехи и неуспехи и да ме мери със своите критерии. Ай сиктир!

18 thoughts on “Споделяне или разговор с огледалото?

  1. Лъчо

    Не съм сигурен дали съм ти го казвал преди, но шапка свалям за това, че си верен на принципите и желанията си и все някак се справяш и прогресираш. И не разбирам как хората могат така директно да те критикуват за такива неща… Може би за някои границата между “приятелски съвет” и “даване на акъл” е твърде тънка, а може би дори не съществува. Както и да е, просто продължавай както ти най-добре си знаеш.

    А как си, между другото? ;-)

  2. turin Post author

    Мерси, Лъчо :) Може би някои хора не разбират, че има такава граница. Ако го разбираха, щяха да казват тия неща или иронично, или нарочно като съвети, или пък съвсем на шега. А те ги казват “сериозно” и като част от разговора за моето “как съм”. Съответно ако аз тръгна да критикувам техните живеения и разбирания, бих опрял не на камък, а на острие направо. Аз затова и не критикувам.

    Иначе не зная доколко прогресирам — дано си прав, де. Все си повтарям, че толкова много и готини неща се случват с мен постоянно, че не е важно например това дали мога на момента да извадя пари и да си купя кола. Или пък да си купя нещо друго, или пък да си поръчам в кръчмата без изобщо да му мисля. Но май и не ме влече толкова да е така. Лека-полека ще ще оправя и с паричната част на нещата, вярвам. Тъй де, аз все още уча, нали съм ph.d. студент ;)

    Та ще се радвам, ако успявам да изкарвам за насъщните нужди. Всичко след това вече не е самоцел. Как съм — ами с една дума — уморен. Но да знаеш, има вероятност да не е от някакви тревоги или пък от натоварвания и подобни. Мисля си, че май очилата са ми за смяна. Вече са на няколко години, а не съм ходил на преглед. Та предвиждам по някое време скоро да си сменя очилата и да стане светът по-добро място.

    Та тъй. Тенкс фор аскинг ;)

  3. wakeop

    Ако човекът до теб мисли като теб… не ти трябва да се огорчаваш, че някой друг не те разбира. Дори и да ти е приятел.

    А за хлапето е важно да има повечко контакт с родителите си, докато е малко… това време и усилия се връщат после. Според мен няма за какво да съжалявате :)

    (ето, залях те с моите разбирания и успях да премеря с моя критерий… ако и да беше съвсем доброжелателно :D )

  4. Надя

    Понеже припознах своя реплика в написаното от теб, та искам да обясня. Не съм искала да критикувам начина ти на живот и изборите, които правиш. Просто изразих недоволство, че се познаваме от повече от 10 години (май толкова станаха:)), а в последните две почти не съм ви виждала (Краси май и повече от две години). И това недоволство е не толкова отправено към теб, а към ситуациите и към мен самата дори. Ставаме все по-заети и забързани и някак се разминаваме с хората, с които някога сме били неразделни и близки. Съжалявам, ако съм те обидила и това ти е прозвучало като упрек, не ми беше това намерението. Вероятно съм се изразила неадекватно. Понякога ме наляга носталгия към студентските години и безкрайните купони :) Убедена съм, че и другите казвания принадлежат все на наши приятели и че са мотивирани от същото недовлство. Липсвате ни и ни се ще да беше възможно да се виждаме по-често. Това е. Поздрави на Краси и бебчо :)

  5. turin Post author

    wakeop, не ме заливаш, всичко е както и аз го мисля. А и то не е точно горчилка, а някакво общо съжаление, че и аз самият не намирам време за приятелите и затова така понякога не се разбираме съвсем.

  6. turin Post author

    Надя, не са 10 годините, а това лято ще станат 13. :) Знаеш, че и на мен ми липсват ония времена, може би не просто заради купоните, а за това, дето казваш ти — че сме били всички неразделни и близки. То това май днес все по-рядко се случва в такава студентска компания, а пък ние не се грижим достатъчно за него.

    Не, не си ме обидила — вярно, като гледам сега в текста, наистина едно от нещата ти ми го каза. Но не е това причината да пиша. Не е и някаква друга конкретна, а общото увяхване на ентусиазма в ежедневието ми напоследък. Причина за това не е, че имам дете или пък че не работя и т.н. Мисля си, че чак сега усещам липсата на разговорите, идеите и ентусиазма на всички ония срещи с хора, с които заедно дружахме. И дружим и днес, макар и ти сигурно да не виждаш всички. Или поне не по-истински и за по-дълго, предполагам. Наскоро нали се събрахме една мъничка част и ти знаеш как не спряхме да бърборим за всякакви теми — от философия до компютри и от идеи за проекти до припряно коментиране на заведението.

    Днес все по-трудно намирам съпричастност на казванията си и все повече трябва да обяснявам идеите си. Не че е невъзможно да намеря събеседник, но е рядко и трудно. А с лека ръка пооставих(ме) разнородната ни компания от хора, които вече бяхме такива събеседници.

    Та никой не се е изразил неадекватно — само аз вземам болезнено да ги премислям тия мои откъсвания от средата ми. Разбира се, мога да вирея и извън средата си, но е някак болезнено и трудно. Знам, че е изкуствено да казвам “трябва да се виждаме”, а и то само виждането не е ценно. Затова сигурно лека-полека ще почнем да споделяме повече срещи на разговор.

    Истината е, че това мое решение да работя за себе си е много трудно и тежко. Не крия, че засега е неефективно и това ми засилва тревожността в пъти. Така че всички тия реплики, за които казвам, са по-скоро така чути от мен, отколкото с такава умисъл казани от хората. Не знам, може пък аз да съм този, който се гледа в огледалото… Но си права, трябва по-често да се виждаме. И на нас ни липсвате.

  7. Michel

    Яска, привет,

    Ние с Ани тук оздравяхме (почти), и предлагаме (при това сериозно) да се видим на по бира тези дни, добре си ни дошъл на гости, но може и навън около центъра да се видим, тук наоколо има Дон Домати, има и Ale House (с жива бира с кранчета на всяка маса), остава само да се уговорим за ден и час.

    Колкото до работата, в офис или от къщи:

    Аз имам няколко години опит работа в офис, съвсем стандартна, ~9-17 (~10-18). Ани също има доста такъв опит. Моите (нашите) заключения са, че често не си струва усилието.

    Плюсовете. От една страна, сигурност: всеки месец получаваш определена сума пари за свършената работа и за прекараното време в офиса. Ако се разболееш, заплатата си върви, само носиш болничен. Полага ти се отпуска — няколко седмици годишно. Официалните празници са празници, и на тях не се работи. Сигурността в плащанията означава, че можеш да знаеш, че нямаш проблеми с плащането на наема, сметките, храната, лекарствата…

    Минусите. Всеки ден си зает, през най-хубавото врече през деня. От сутринта до вечерта времето и умът ти принадлежат на друг, който плаща за това (фирмата, шефът). Ако ти се работи в събота, но ти се почива в понеделник, няма да стане. Всеки идва в понеделник сутрин, и работи до вечерта. Същото става и във вторник, сряда, четвъртък и петък. Почива ти се? Уикендът е за това. Почива ти се? Имаш няколко седмици отпуска в рамките на годината, но това е всичко, плюс това, може да не ти разрешат да почиваш тогава, когато искаш. В останалото време, не си свободен. Подписал си договор, и вече не си свободен. 5 дни от всеки 7 са на фирмата. Още недостатъци? Ами, не избираш мениджъра си. Ако мениджърът ти каже “Ти си глупак”, например, можеш да отречеш, но да чуеш в отговор “Ти ще мълчиш, докато говоря, не ми противоречи”:) Ако мениджърът ти не разбира от естеството на работата ти, може да твърди, че не я вършиш добре, и пак не можеш да спориш. Тоест, можеш, но често е безполезно. Може да се наложи да седиш също така пред бюрото безсмислено, ако текущата работа е по-малка, но въпреки това просто “работното време е от X часа до X часа” и всеки трябва да си седи пред бюрото. Ако пък работата ти е повече, отколкото работното време позволява, имаш два избора: да изостанеш с правенето й или да работиш извънредно (но често няма и да ти се плати за извънредните часове). И двата случая, кофти… Още — ако имаш проблеми с шефа, очевидно е, че не можеш да го смениш. Остава ти изборът: понасяш го, какъвто си е (често за сметка на собственото си достойнство, и само заради парите) или напускаш работата и търсиш нова..

    Ако работиш freelance, може да имаш много проблеми, например, финансова несигурност, за сметка на това можеш да работиш от вкъщи, можеш да си избираш проектите, можеш да си избираш кога ти се работи и кога ти се почива, също и нямаш проблеми (опционални) с тъп шеф, тъй като сам си си шеф:))) Плюсовете не са малко. Основният проблем, е да си намираш хубави проекти и клиенти, така че да си финансово независим, без да ставаш и зависим от офис някъде…

    Може да си поговорим по-обстойно като се видим. Така или иначе, одобрявам избора ти да не работиш в офис! Просто търси възможности, най-добрите, и не се страхувай да се “продаваш” скъпо! Ако си добър в нещо, “извикай” за това по покривите и си сложи висока цена, ако искат да използват точно това твое умение! Няма да сбъркаш! :-)

    Поздрави!

  8. Силвина

    Ех, това даване на акъл — наистина много дразни! Много често съм попадала в същата ситуация — да ми дават доброжелателни съвети от рода на: “Не е хубаво да се сменя работата на шест месеца, стой си, колкото и да не ти харесва, че като сменяш толкова често, после кой ще те вземе”, “Откога живеете заедно с твоя мъж — няма ли да се жените вече? А и за деца ви е време” и т.н. Изреждането на причините защо не постъпваш по дадения начин обикновено не помага — даващият акъл си мисли, че той знае по-добре кое е най-доброто за теб. Аз обаче май съм по-крайна от теб, защото ако някой прекали с подобни приказки, вече не го считам за чак толкова близък, колкото преди. Истинските приятели, колкото и да те обичат и да са загрижени за теб, би трябвало да приемат и уважават избора ти, а не да те учат как да живееш. Постоянното “наливане на акъл” си е неуважение, макар и от добри подбуди — ти си имаш глава на раменете и можеш и сам да вземаш решения, а подобни съвети звучат, сякаш съветващият не е на това мнение.

  9. turin Post author

    Силвина, разбирам те, но при мен е малко по-друго. Поне половината от тия реплики се случва да са от хора, с които съм преживял много и то точно в годините, когато най-интензивно съм изграждал мирогледа си. Дори и да са неприятни, доста често тия реплики са ми неотменимо ценни именно защото идват от приятелите. Не мога да ги възприема по друг начин и защото в тези случаи, когато са от приятели, репликите не са с лоша умисъл, а идват от самата близост.

    Ако някой по-далечен контакт, например работен контакт или пък друг от по-непознатите реши да ми говори така — тогава ясно. Има всякакви идиоти. Но приятелите затова са приятели, защото такива неща са част от ежедневно престъпваните граници и прощавани намеси.

  10. turin Post author

    Michel, до болка ми е познато. И все пак не е толкова добре — ето, отново съм на свободна практика и имам свобода, но нямам практика. Не искам да правя откровено тъпи сайтове и да пиша php-та на идиоти от цял свят срещу десет долара, нито да си вадя очите цяла нощ, за да глася дизайн на безумни сайтове, пак за десет долара. Хубави работения май няма, или поне няма налични. А на мен колкото повече време минава, толкова повече взема да ми писва. И съответно да не ми се прави нищо, дори не ми се и рови да търся.

    По-миналата година бях намерил готини поръчки от готини хора и въпреки това едвам скърпвах бюджета месец за месец и умирах от скука, мразех тия сайтове и в червата и ходех с подути от среднощно висене пред екрана очи. Е това ли е? Трябва да има и друг начин…

  11. joe

    Хех Ясен, от доста време следя блога ти и да ти кажа много пъти ми е давал сили — затова и коментирам сега за първи път. Просто пишеш много искрено и когато човек има същите ядове, много помага това да знаеш, че не си сам. В смисъл и аз съм един вид freelancer, и аз минах през един ама много ядовит и неприятен период (вкл. от страна на някои много близки за мен хора) от около 1 година докато си дойдат нещата на мястото. Те по-горе са си го написали колегите — не се предавай и бъди по-агресивен по отношение на маркетинг и цени. Това не като някакъв гениален съвет, а като елементарна логика.

    А, и още нещо: това за шефовете съм го изпитал на свой гръб. Корпоративната култура лека-полека си отива. Бъдещето е изцяло в независимата работа. А бе толкоз много неща мога да напиша на тая тема… ама някой друг път :)

    П.с. (последен): Тъй като всичко на тоя свят за съжаление опира до пари — в работата през Интернет има _много_ пари. С тенденция да нарастват геометрично. Така че моят най-приятелски съвет, като на човек дето с туй нещо си изкарва прехраната на семейството от вече близо 2(!) години: седни, вземи един лист хартия и си напиши точно целите, силните (доходоносни) и слабите (слабодоходоносни) страни по отношение на работата. След това се концентрирай върху първия раздел ;)

    Поздрав!

  12. turin Post author

    joe, помагаш много с този оптимизъм, благодаря! Ще направя това с листа хартия. Аз и преди съм се канел, но все го смачквах и хвърлях, щото някак неважно ми седеше. А е важно. ;)

  13. Michel

    Да, добре го каза joe. А и аз пак ще повторя — може да се получи, може да не се получи, но ти се опитвай да се продадеш скъпо. Ако стане — печелиш, защото ще работиш, но срещу толкова пари, колкото смяташ, че заслужаваш. Ако не стане — пак печелиш, защото няма да си даваш труда напразно. Тогава използвай свободното време за развитие. Да, проблем ще възникне, ако нямаш кеш, пък ти и семейството — гладни. Но понякога късметът ни се усмихва. Влагай усилията си смислено, цени труда си, рано или късно няма как да не успееш… :-)

  14. vering

    Искам да Ви кажа, на всички, които “изкарвате пари”, че единствения начин да вземете много пари някъде е да намерите глупак който да ги плати. А 90% от хората са такива. Дори и в България напоследък процента на глупците нараства. Това, че ние се оценяваме по-ниско (т.е. реално) никой не го интересува. 90% от хората като чуят IT и се прехласват и ако им направите необходимите “отстъпки” от цената в подходящия момент почват да си мислят че са ударили джакпот-а… Така всички са “щастливи”. На това се дължи и т. нар. “световна криза” в момента. Напълни се с глупаци, които дават пари за глупости подбудени от глупави реклами. Така, че единствения начин да “изкарате много пари” е да правите “много глупости”. За мен лично това е въпрос на голям компромис — да направя нещо безсмислено от което да изкарам едни безсмислени пари, които да ги дам в магазина за нещо безсмислено — примерно сирене с палмова мазнина, нова кола от пластмаса или “евтина ОС на M$” :). Много скоро, до броени години цялата пародия ще лъсне и ще се види, че светът строи кули от пясък — то даже се вижда вече. То имаше един виц по темата, за едни пари дето се въртели и едни …на дето се яли, ама важното е било парите да се въртят.

  15. majo

    Ох, божееее. След твоите разсъждения на тема “работа в офис” обикновено ми идва да се затрелям в слепоочието. Стига бе, човек. По-ведро и, най-вече, по-реалистично: докато човек си няма собствен бизнес няма как да не си продава дупиту. Хубавото като го продаваш на друг е, че винаги можеш да се пазариш за повече. Иначе, ако само си седя на него вкъщи, мога да се пазаря само с мене си. А аз съм стиснат. :)

    М/у другото, земи се обади на оня човек. ;)

  16. Краси

    Познаваме се от сравнително скоро, нали? Но аз пък обичам да давам акъл. Ето ти малко акъл:

    Премести си го в другия крачол!* Хората, които наистина ги е грижа ще изслушат, може да ти дадат някакъв съвет, но не и акъл. Разликата е огромна ;)

    * – за пореден път обещавам, че ще спра да бъда циник.

    П.П. Нарушавам правилото за културни коментари… “обещавам” — повече няма да се повтори. Почти честна бойскаутска ;)

    Поздрави, Краси.

  17. lyd

    макар че съм от тези, които са те дразнили с изразяване на мнение по твоите проблеми, ще си позволя отново да се изкажа:

    познато ми е това с мързела… дотолкова съм навикнала с това отношение на околния свят към работата, че понякога самата аз започвам да се питам дали всъщност от мързел не се хващам на “истинска работа”, но важното е да не се поддаваме на такива провокации :) а те изскачат откъде ли не — понякога в коментари в блога ме питат “и откъде намираш толкова време за писане”, демек, “защо не се хванеш да вършиш нещо полезно” Но да ти дам акъл все пак: работи върху себе си, за да не ти пука… т.е. не работи, ами се отпусни :)

    относно гледането на децата — когато наскоро мъдрувах по този въпрос и обяснявах, че не е лесно, един мой приятел каза, че има различни идеи за гледането на деца. Може да е лесно, а може и да не е — явно моите критерии и представи са такива, че го правят по-трудно :)

    работа и деца… ако имам следващо дете, смятам да не го давам на ясли и градина, и да направя всичко възможно да не го пращам на училище, а в това време да се отдалечавам колкото се може повече от “истинската работа”, и по възможност да работя колкото се може по-малко :)

  18. Pocu

    Уха-а-а, ква яка тема :-)

    Да си призная честно, аз съм от “даващите акъл”. Мисля, че имам твърде много и се чудя как да се оттърва от него :-Р (шегувам се) Обаче давам само при поискване и тогава съм силно категорична. През останалото време мога само да задавам уточняващи въпроси. На мен никой не ми дава акъл, не знам защо. Често се случва да си поискам и тогава пак никой не ми дава, щото не знаел какво да каже, то всичко било много относително и тем подобни.

    Иначе тези приятелски упреци по-скоро ги приемам, че са в дух “Их, значи, не можеш ли да си организираш времето така, че да можем да се виждаме поне веднъж в месеца? Толкова ли малко означавам вече за теб?” и пр. Т.е. не става дума някой да ти се бърка и да ти казва как да си живееш живота, а изразява разочарование, че вече не участва в него. А това вече е съвсем друг проблем. Просто хората обичат да изразяват чувствата си от 3л., един вид — те не участват, само така е прието. И това въвлича в напълно безсмислени спорове по въпроса кое е нормално, кое е редно, кое как (не) се прави.

    Но за да не си помислиш, че нямам проблем, веднага ще споделя: когато обявя, че съм заета, че нямам и минутка свободна, човекът говори ли, говори по телефона, в чата и т.н. Смятам, че като съм казала веднъж-два пъти, това е напълно достатъчно да бъда разбрана. А не ми се иска да съм груба. Ама то затова О.Уайлд е казал “Човек ходи на гости, за да губи времето на другите, не своето” :-)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *