Monthly Archives: October 2011

Не гласувам и се гордея

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

RIP Dennis Ritchie

Тези дни е починал е Денис Ричи (Dennis Ritchie). Хората, които не знаят кой е сигурно са много повече от тези, които не знаят кой е Стив Джобс. Но това е не защото Денис Ричи не го заслужава, а защото са много повече интересуващите се от джаджи с ябълкови емблеми, отколкото са тези, знаещи какво е в основата както на днешния Mac OS, така и на Unix, а и на GNU, че и на всичко, имащо нещо общо със C. Който знае за какво става дума няма нужда от повече думи, а който не знае нека се образова.

Малко ми е тъжно, че засега освен в два-три новинарски сайта за IT, май само тук прочетох нещо лично – и все не на български. Отиде си човек, направил много повече за света на компютрите от цял отбор медийни IT-величия. Но от друга страна всичко е както си трябва. Медийният шум е за три дни, блогосферният – за още по-малко. Шумът, цитирането из блоговете и медийните траури са празно занимание. Важното е, че имаме всичко, което се е разклонило от C и Unix и хората, които са в час, знаят и оценяват това.

Ето, например в същото време е излязло Ubuntu 11.10. Животът продължава. RIP!

Стив Джобс, 56г.

Починал е Стив Джобс. За някои може би не беше голяма изненада, но съм сигурен, че тези дни ще завалят много публикации – част от тях от хора, истински възхитени от Джобс, но другата от просто силно благодарни за iPad, iPhone и Macbook консуматори. Затова реших да прекъсна за малко пренебрежителното мълчание, с което удостоявам всичко, свързано с Apple и да кажа нещо по-различно. По-старо и в духа на спомените – както би казал самият Стив, трябва да гледаш назад, а не напред, за да свържеш събитията.

За първи път по-подобно съм чел за Стив Джобс в списание “Компютър за вас” преди вече много години. Бях в училище и може би още не беше дошъл 10 ноември. Може и да бъркам, де – той “краят” на комунизма винаги ми се е изплъзвал хронологично в спомените. Всичко и преди, и след тогава си беше едно и също в някакъв смисъл. То пък един преход, биха казали някои, но думата ни е за Стив Джобс сега.

Статията беше за Apple, NeXT и Steve Jobs. Беше от тези текстове, които и кратки да са, те карат да се оглеждаш и ровиш за новини по темата. То тогава имаше съвсем малко източници на новини, особено пък такива специализирани. Но всяко дете с ентусиазъм може да рови данни и между буквите, между редовете, да доизмисля историите, дори само гледайки леко разфокусирано вестникарския текст. Тогава разбрах, че има по света такива неща като Macintosh и NeXT. Разбрах за визията на Стив Джобс за нов, различен и по-динамичен компютърен свят и че “пътят” дотам според него е NeXT. Всичко звучеше като едно голямо, примамливо, неизвестно и опасно, но привличащо обещание. Приключенска книга, която имаше само чернова на заглавието, но нещо в ентусиазма на Джобс ти казва “абе ще стане, точно така ще стане след време”.

Нямаше айфон, нямаше айпад, макбук еър, нямаше MacOS X, нито онлайн магазини, нямаше даже мобилни телефони, нито екрани с пипане… То и уокмените бяха екзотика. Нямаше ги Епъл такива, каквито ги познават днешните хлапета. Но знаех, че има нещо голямо и то е “следващото”, NeXT. Тим Бърнърс-Лий е работел на него и е пускал първите уеб-сървъри на NeXTStep.

Но и това не знаят днешните хлапета и днешните дядовци – те знаят само, че Стив Джобс е велик, защото е дал на света iPhone. Ами… как да ви кажа, мили деца… не е велик затова, хич даже. Ако е велик, то е такъв въпреки iPhone и въпреки цялото развитие на Apple след завръщането му. Когато разбрах, че NeXT изчезва, за да се прелее в новия Apple след завръщането на Стив Джобс в компанията, ми стана тъжно. И сега ми е тъжно, когато се сещам. Защото от една идея за “следващо” човекът, който като млад е ценял най-много свободата да разглобява и сглобява, който е бил хакер в оригиналния смисъл на думата (е, ако сме честни – хакер и в двата смисъла), прави компания, която дава най-удобния полуфабрикат и играчка за затъпяване на народонаселението.

Да, епълските неща са донякъде красиви, явно са удобни и стават за изложба в галерия. Престижни са, лъскави са, говорят че си “в час” и си “куул”. Но не са нещо много повече. Няма го хакерският момент, няма го NeXT. Няма я идеята, че може да си хакер и да не те е срам, че си предал широката приложимост и свободата на използване за сметка на приятна за пипане повърхност, софтуер, който ти казва “не се занимавай с мен, не се интересувай от мен, а само си върши работата” и светещи ябълкови лога от типа “гле, гле – ква е убава и апетитна”. Човекът с визия за всички лека-полека се превърна в човек с визия за себе си, продаващ заглушители на визия на народните маси. Самият Стив Джобс не загуби нищо от ентусиазма и енергията си – затова и днес с удоволствие гледам записи на стари негови интервюта, представяния и речи. Страхотен е, не му го отричам. Това, което казвам е, че е тъжно, че можеше да даде много повече на света, даже се беше засилил да го прави – а накрая пак даде много, направи и каза страхотни неща… но днес вместо постоянна “следваща” визия за бъдещето имаме iPhone.

Ще кажете, че преувеличавам. Може, но за мен тогава NeXT не беше продукт. А iPhone е.

Не казвам нищо лошо за Стив Джобс. Не защото почина, а защото нямам лоши думи. Все съм очаквал, че след поредната лъскава джаджа ще
направи нов обрат и ще се захване с принципни промени в разбирането ни за компютрите, както искаше навремето. Вместо това идваше поредната и поредна джаджа, идваха патентните войни на Apple, идваше несвободен код, DRM, идваха лицензни ограничения на разработчици и потребители и нарочно орязани “за удобство” интерфейси.

Но всичко това са мои си, лични очаквания и разочарования. Стив Джобс направи много, направи колкото можа и умря. Както би казал той – това очаква всички ни, така че не преставайте да се опитвате да правите най-великите си постижения. Сбогом, Стив, и благодаря ти!