1311

Задължително е да имам почивка. Не от друго, а от начина ми на работа, който се оказва силно стресиращ. А стресът намалява производителността рязко, оттам идва и притеснението, че изоставам със сроковете и така – пак и още стрес. Кофти кръг. Вкъщи малкият вдига гюрултия, но не това ме уморява. Уморява и стресира ме фактът, че напоследък нямам почти никакво желание за работа. А това е лошо.

1310

Търсенето на колата на нашите продължава. Много хора са се ангажирали, има линкове и цитати из околната мрежа. Мерси за искрения ентусиазъм и ангажираност на хората! В два авто-форума текат дискусии за кражбата. Едната отворих аз, другата е почнал abator. Фен съм и на двете марки коли, така че и това радва. Сигурно има още линкове и форуми, дето още не съм забелязал.

Откраднат автомобил

Вчера вечерта между 19.30 и 22 часа пред блок в ж.к. “Банишора” е открадната кола Nissan Sunny, модел N14, произведена 1991г. С регистрационен номер CA 6172 MB. Червен цвят, с шибидах, хечбек. Външно прилича горе-долу на тази, но с люк на тавана.

Моля който има възможност, да си запише или запомни номера и ако го види някъде в квартал или друг град, на улицата или в гараж за разглобяване, да се обади на полицията на телефон 166. Червените нисани от този модел не са изобщо много на брой, в сравнение с други по-разпространени модели коли. Надявам се да се намери в близките дни, защото след това е ясно, че ще бъде налична само в насипно състояние из магазините за части втора употреба и сервизите.

Също така и всеки, който е по някакъв начин близък с обществата на автомобилисти и любители, с тези на майстори и специалисти в сервизи, да обърне внимание на тази статия. Може откраднатата кола да “премине” някъде из тези среди, докато открадналите я се опитват да я усвоят някак.

Зная, че вероятността да се намери е малка и се надявам полицията да успее да я намери преди да е изчезнала. Но също така се надявам и на съпричастие и най-обикновена гражданска бдителност — не е нужно да казвам, че за всякаква помощ ще дължа почерпки и най-вече, което е по-важно, голяма искрена благодарност.

Явно лошият късмет не е чудо за три дни, но след като разбиха вилата ни, след като онлайн-вестникът dnesplus.bg си взима мои снимки “ей-така”, надявам се поне колата да се намери. Ще съм ви благодарен и ако препредадете по някакъв начин тази статия или линка към нея на други хора. Все някъде някой може да я забележи, докато още има време.

—-

Още примерни снимки на модела: тук и тук. Отново, нашата се различава почти само по шибидаха (линкове към снимките — от george).

—-

Видими външни белези:
— лепенка “А” (Австрия) отзад отляво на номера
— тъмен открояващ се люк (шибидах) на тавана
— малка (30х10см някъде) лепенка “Goodyear” на тавана точно пред шибидаха, центрирана. Черни букви на червен фон, била е за прикриване на малко ръжда отдолу от стария собственик
— надписите отзад: “sunny” отляво и “2.0 D” отдясно

“Не мога да се разделя…”

Това са те, да — “Артисти за природата”. Когато за първи път чух песента, преди може би месец и половина някъде, бяхме на път. Гледах обедното слънце през върховете на крайпътните тополи на съседен път. И докато колата се носеше напред към кръстопътя и слънцето слизаше все по-надолу по наскоро разлистените корони и трептеше с блясъци в очите, изтръпнах. И аз не мога да се разделя с теб, планина! Не мога!

Пуснах препратки към един-двама приятели и наживо говорихме за това над чаши с бира. Дълго се чудех какво да напиша и как да кажа каква е точно тази тръпка и защо изобщо изтръпвам от такава песен. Споменах за песента и клипа съвсем набързо, някак между другото и да ми е като отметка да ми напомня, че искам да пиша повече. Но какво наистина да пиша, какво да говоря… просто не мога да се разделя с теб, планина, не мога!

Самата песен хем не е нищо изключително новаторско, хем е чувствена и магнетична и безкрайно по-музикална от всички глупости, с които ни заливат радиа и телевизии, от разните измислени и режисирани “евровизии” и просташки “мюзикайдъли”. И не — темата не е нито късна, нито излишна. Поне не прекалено… все още.

Далеч от всякаква хитовска амбиция, “Не мога да се разделя” е песен, която и да не застане на първите места в рейтингите по продажби и излъчвания, ще си намери уютно местенце в сърцата ни. И всеки път, когато я чуваме, всеки път, когато виждаме как убиват планината ще ни кара да изтръпваме. И да се чудим защо, да се чудим как да обясним този трепет и да нямаме думи. А само да слушаме и вътрешно да пригласяме. Докато слънцето премигва в клоните на крайпътните тополи — весело, че сме се трогнали за планината. Неговата планина, нашата планина…

 
http://forthenature.org/documents/289 — изтегляне във формат mp3
http://vbox7.com/play:0eb0d078 — клипът онлайн

—-

Аз научих тогава от Дени от БГз. Другите, които участват, са хора от Балканджи, Исихия, Екзитус. И още доста други, общо към 30-тина музиканта.

Как да защитим вилата?

Много криво ми е. Накратко, разбили са повторно вилата ни. Тези дни майка ми, баща ми и баба ми са там и опитват да пооправят щетите и да вкарат малко ред. Викали са полиция — ефект нулев. То вярно, че е още рано, но си е проличало да не очакват изобщо нещо повече. Беснее ми се — там е минала половината от детството ми, даже мисля че е по-готината половина. След казармата попрестанах да ходя, а май не трябваше. Преди време почина баба ми, милата. Тя сестра на моята баба и двете са ме гледали по цели лета там. И всеки път като ходехме така ни се радваше. И дядо ми като се преместил в близкия град след това, старата им къща запустяла, там неговите роднини май идвали да откъртват греди за огрев и направо съборили всичките постройки за животните и плевнята.

Не стига, че цялото село запустява и в махалата лятно време я има тук-там някого, я не, а през зимата си е буквално пусто — не стига това, ами и почват да тарашат къщите и вилите. Разбишкали са и още две стари къщи наблизо, кой знае още колко други къщи и вили. А иначе преди 9-ти селото е било с над хиляда души население, имало е две училища. Днес и двете пустеят, то и деца няма, голямата черква и тя стои без поп откак се помня, то няма и кой да ходи там. Като бях малък почти нямаше изоставена къща, без да броим вилите и виладжиите. Беше пълно с деца, особено лятно време и особено в една махала с повечко вили. А днес е вече опасно да се държи имот. Надявам се да не е опасно за живеене все пак.

Имам конкретен ярък спомен от времето преди да започнем изкопа за основите. И после изкопа, основите, мазето, етажите — всичко помня, защото всичко сме го направили сами през годините. С тати цяла къща вдигнахме. И аз съм се катерил по гредореда, и аз съм висял по скелето отвън и съм мазал хоросан. Колко съм се катерил по дърветата и съм ходил из гората да събираме дърва за зимата си е друг въпрос, то и то е част от кефа. Всъщност външни хора да помагат са идвали само за плочите.

И сега да вземат да разбият и крадат в къщата ми… Е няма да стане! Има още за довършване, зная че една къща трябва да се обезопаси от влизане отвън. Но като си правим всичко сами и полека, а пък и като дойде кризата и тъпия “преход” с общия недоимък — не става, не е приоритет чак такъв. Та затова са влезли практически отвсякъде. Разбили са каквото е можело да се разбие, откъртили са разни дървени греди да ги ползват за тарани. Сигурно голяма гюрултия е било, ама то пък и кой да ги чуе. Бабите и дядовците измряха или изпродадоха имотите и отидоха в градовете, а виладжии идват все лятно време и то уикендите.

Тършували са навсякъде и са взели каквото могат. Личи изразен афинитет към медни съдове — това легени, джезвета, резервоар на пръскачка за лозе, такива работи. Оставили са кални следи навсякъде. Оставили са пръсти по стъклата и по покрити с прах повърхности, даже цели длани направо. Оставили са и обелки от боядисани яйца, явно празничен купон са имали време да си заформят даже!

Полицаят дошъл от близкия град с чисто нова и лъскава патрулка. Градът е на максимум десетина километра, и то включая пътя до къщата. Влязъл в двора, огледал, влязъл вътре, огледал. Извадил едно бележниче и си надраскал нещо и казал “е, ми то не може много да се направи”. Упътили погледа му да забележи отпечатъците, като естествено имали предвид безбройните оставени навсякъде пръстови такива. А той се огледал и казал “ами то това са маратонки, то всеки сега носи такива”.

Отчайващо и обидно ми е. А и се притеснявам вече за всеки, който ще ходи там. Да не говорим, че все съм си мислел, че със сигурност там ще водим сина си и той много ще хареса мястото и да тича из поляните и да играе по цял ден. Аз и сега искам, но… как?

Кой е най-добрият начин за защита на дома в такъв случай? Вярно, не се живее целогодишно там, но винаги съм мислел за него повече като за втори летен дом, в който се живее няколко поредни месеца, отколкото за вила, в която се ходи рядко и за малко.

Аларми и сирени не ми се струват много добра идея, защото няма достатъчно хора наоколо. И да има хора и да дойдат, няма да са много, а пък крадците винаги са по-подготвени от хората.

Записващи камери, пускащи се чрез обемни и магнитни датчици, или пък чрез засечена рязка промяна в образа са добра идея, но не стават за защита. Защото така и така крадците ще крадат, а пък това че имам запис не ме грее, май в съда може да важи като доказателство евентуално, но пък полицията май не го приема за причина за уличаване.

Да направим всичко както трябва, със здрави врати, укрепени стъкла, висок дувар около цялото място, камери, прожектори и т.н. може да е добра идея, но не е за нас. Много пари е за наведнъж.

Остава някакъв вариант с охрана с техника, СОТ. Гледам, че цените не са непосилни вече, има разумни предложения. Но нито зная кои фирми си заслужават, нито кои условия и тарифи си заслужават. Все пак става за нормална, най-обикновена, но сигурна охрана на семейна вила, а не луксозен комплекс. А и още нещо — ако трябва да ходят с кола да предотвратяват нещо, то явно ще е от близкия град. Пътят не е много, но нямам идея колко читави са малките охранители из малките градове. Става дума за “град от селски тип”, с около 2000 души население.

Малко дълго стана за такъв кратък въпрос. ;) Приемам всякакви разумни и трезви идеи. Не харесвам оръжия, но всеки друг изпитан, работещ, законен и финансово приемлив метод ще обмисля сериозно. Кажете какво мислите. Аз още не мога да се съвзема съвсем (всъщност добре че никой не е бил там по време на взлома, пак добре).

Кръщава се

little lightsНа Великден кръстихме Светлин в православна християнска вяра. Вярата, разбирана като личен избор, е нещо особено и може би наистина всеки сам за себе си решава в какво да вярва и то на възраст съзнателна и отговорна. Поне така разбират “вярването” масово хората. И все пак християнската вяра не е нито разумна, нито тук-сега отговорна, нито пък е обект на някакъв личен избор. Напротив, тя е неразумна, чувствена и вътрешно стихийна, необвързана с рационален избор или логически доказателства, а въпрос на нагласа. И донякъде обяснявана на разума като “убеденост”, макар това да я обеднява и опростява.

Вярата е детска, или поне децата полагат най-малко усилия да се отдръпнат от нея и да я анализират и затова вярват най-чисто и непосредствено. Чувал съм всякакви мотиви за и против кръщаването в ранна и съответно в по-късна възраст. Някои казват, че човек сам трябва да реши дали, в коя вяра и как да се инициира. Сливат инстинктивно-духовното с обмисленото и логически решеното. Може да са прави, не споря. Но за мен това е тайнство, може би дори най-важното в религиозния живот на човека и трябва да се възприема така, а не като нещо рационално обяснимо. За църквата кръщението е едно от седемте тайнства, едно от задължителните за всеки християнин. Това не е някакво рационално “вярване”, а мистично приемане на благодат. Нещо повече, кръщението е изобщо едно от най-големите събития, един от най-важните ритуали в храма. Един възрастен човек е оправдано да се впуска в кръщение, само ако наистина вярва. И ако наистина ще става християнин. Защото чисто външно иницииращият ритуал няма да му даде нищо, той вече е минал своята си обществена инициация.

Църквата беше пълна с хора, точно на Възкресение се стичаха богомолци от квартала да запалят свещ и някои да се помолят, други поне “да се отъркат” от църковното настроение, всеки както го разбира. Местната ни черква е сравнително тихо и закътано място — вярно, ходя там рядко, но съм бил на друго кръщение преди време и беше съвсем спокойно и празно. Но Великден си е съборен ден за доста хора и трябваше да очакваме, че ще има хора в църквата.

Снимахме. Сега се чудя дали някой не се е засегнал. Никога не ползвам светкавица, но все пак огледалката, макар и с 50/1.7 светъл и малък обектив, си се забелязва и щрака. Винаги правя така, че снимките ми да не злепоставят, доста често даже хората не са на фокус или не се виждат. Но все пак как може да знае това човекът отсреща, палещ свещ и виждащ стъклото на обектив? Насочен не към него, но все пак в неговата посока. Е, мисля, че не съм притеснил никого. Имам изработен навик от любителското ми снимане на събития навън при най-малкия намек за неудобство или неодобрение да свалям апарата или да го насочвам другаде. Тоест не съм от натрапващите се и досадни папарацо-журналисто-подобни снимачи.

Мила беше страхотна кръстница, малката Дени и тя изигра основна роля в събитието. Големият купон беше за Светко, който в началото се впечатли от всичките хора и се заоглежда, може би реши, че сме му направили втори купон за рождения ден. После пеенето на дядо поп и разните интересни джаджи, с които оперираше наоколо така впечатлиха бебо, че забрави всякакъв плач. Не му се размина събличането, цопнаха го дибидюс голичък в купела със светената вода. А той се изкефи максимално и зашляпа с крачета, все едно е във ваничката си и го къпят.

Попът го гушна и го заведе зад олтара. Ако поне веднъж сте влизали в църква знаете, че това е едно от местата, които са централни за светостта на храма. И съответно са забранени за крак и поглед на мирянин. Правят се много редки изключение, много рядко в олтара влиза друг, освен божиите служители. Бебетата са такова изключение. Още една от привилегиите да бъдеш иницииран рано — самият ритуал е по-пълен и интензивен.

Имаше, разбира се, и всякакви грижи и тормози, най-вече таткови сърцетрепети. От времето за тръгване до парите — всичко е както винаги в моя ресор за тревожене. Но май и без притеснения всичко щеше да е наред, добре е да взема да почна да се поотпускам вече. След ритуала се събрахме в едно местенце и хапнахме яко и пийнахме. Ние, родители, брат ми и семейството му и кръстницата. Всъщност почти не пийнахме, защото имаше доста шофиращи. Странно ми стоят семейните тържества, защото от една страна навремето с нашите много рядко сме празнували нещо с повече хора, все вкъщи сме се радвали и на рожденни дни, и на нови години. Затова на голяма маса с роднини се чувствам неудобно, искам или с нашите вкъщи, или навън с приятели. От друга страна, навън с приятели ми е също много близко, защото едно от най-силните и трайни изграждащи ми влияния беше (и е) това на компанията ми състуденти и приятели от времето на следването. По стечение на нещата голяма част от хората бяха от Студентски, но пък сега на практика Студентски град няма и така днес останаха срещите с приятели, независимо къде.

Нямам никаква идея как е възприел всичко това Светлин. Не е и важно, важното е да е добре, а той беше на върха на щастието и този ден. След рождения си ден за втори път се зареди с така интензивни впечатления. И най-важното от събитието е не че сме се събрали с хората или че сме ходили на църква или пък че сме яли и пили. Най-важното е, че синът ми е покръстен с името Светлин и във всякакъв смисъл пътят към православното християнство е открит за него. Това не е ангажиращо, макар да звучи така — напротив, освобождаващо и пречистващо, постоянно започващо отначало е. Честито, Светко!

1303

Дизайнът на UrbanStyle вече прилича горе-долу на нещо. Вместо да напасвам стария дизайн (респект за Йовко, който беше облякъл преди време сайта), реших да започна с друга тема и да я прекроя така, че да пасне. Вече и снимки по 800 и 900 точки стоят добре. Без да се разваля изгледа и на по-малките. Сигурно някои хора ще предпочетат да качват пак малки. Едно по едно – следваща спирка – агрегиране.

1302

Не мога да избера нов дизайн на UrbanStyle и туйто. Ровя теми за WordPress, но накрая само се загубвам сред изгледи, един от друг по-неподходящи. Сегашният дизайн също не става, особено за по-големи снимки. Поразширих го, за да поема широчини до 800 точки и таман настроих автоматично агрегиране от фотоблогове и видях, че Йовко вече ползва широчина 900. Аз съм с 800 засега, но 900 вече ме изкушава.

1301

Много лесно се разбира кой не гледаше на Възкресение “Страстите Христови” – един поглед към хората, които са онлайн е достатъчен. Не че филмът не е стар, просто аз не го бях гледал. Не че и сам не говорех с други хора в мрежата, макар и в рекламните дупки. То всъщност може и другите така, в рекламите. Не че филмът и мрежата имат някакво значение, де ;) Христос воскресе!

1300

Искам да си изплатя всички заеми, да погася кредитната карта… и след това да я запаля или заровя някъде, та да престана да я ползвам. Искам да си платя всички сметки, това значи най-вече бая изоставащите пари за парното. И чак след това да купя всякаквите нещица за бебето и за нас за месец напред и да си живея с приятното усещане, че “спестявам”. Лъжа и измама…