Професионални партита

Държавните организации често имат много общи неща, но едно винаги е вярно за тях – всяка си има свой браншови професионален празник и, което е по-важно, всяка стриктно си го празнува. Дали ще е ден на енергетика, лекаря, учителя или данъчния няма значение – винаги има време и пари за още едно парти. Никога не съм разбирал тази традиция, наистина.

Вярно, че в съществуването на професионалните празници има някаква логика, макар и странна. Може би е добре веднъж в годината да се плеснеш по челото на път за работа “ей, аз съм химик, а днес е дeнят на химиците” и да се отбиеш в магазинчето за бонбони и кола за колегите. Може би. По-нормално ми се струва хората само да се сещат и да се поздравяват – както за деня на системните администратори и най-сериозните и заети админи си “позволяват” да побъбрят по месинджър с колега и да се поздравят.

Но не мога да разбера друго – как се е наложила и се задържа традицията да се празнуват браншови празници. Има разлика – в министерството на образованието, например, работят всякакви специалисти, сигурно си имат и чистачки, и елтехници, и шофьори. Но в “деня на просветния работник” всички те имат браншови празник. Малко тъпо някак.

Не говоря за това, че колегите се срещат, веселят се на ведомствените купони и се поздравяват с нещо “тяхно си”. Не, тези неща са ок, защото поне малко съживяват ежедневието. Но аз друго не разбирам – защо трябва да се правят такива празненства за измислени браншови “дни”, вместо да се повиши поне с малко стандартът на служителите. Вместо да се похарчат 100 лева за по едно безалкохолно за 100 човека, защо не се даде с един лев по-висока заплата на всеки от тях?

Така и така хората се веселят, събират си се и си празнуват. Когато и както намерят за добре. Защо трябва да има такива организирани радости? Сплотяване на екипа? Не е това, то е сложно нещо и не се прави с по едно напиване на година.

Мистерия.

Снимки от OpenFest 2006

Ако някой иска да види тазгодишния OpenFest през моя апарат, може да разгледа галерията със снимки от събитието тук.

Вече се появиха в мрежата част от снимките, Богомил например публикува наскоро. Сигурно и други ще се появят. Моите снимки далеч не са образец за майсторство, някои от тях бяха трудни дори за фокусиране, но ми се струва, че все пак носят част от настроението. Който не е успял да посети фестивала, надявам се да усети поне част от магнетизма му. А който е бил там, нека не е много критичен към уменията ми на снимащ – тъй де, уча се :)

Всички снимки са без светкавица и са направени с ръчнофокусни обективи – S-M-C Takumar 105/2.8 и S-Takumar 135/3.5, и двата класически за Pentax. Очарован съм от тях, особено от първия – с него са повечето кадри. Страхотни обективи – дори не ми мина през ума да извадя от чантата автофокусния от комплекта на апарата – такумарите отпреди няколко десетилетия ме плениха. Пожелавам си за следващия фест да свикна да уцелвам точния фокус по-добре :)

Нагласа за блогване

Странно нещо е да имаш блог, желание да пишеш в него, не на последно място – теми, които са ти важни и които намираш време да обмисляш и… все трудно да намираш време и начин да пишеш. Владо беше писал наскоро, че много по-удобно би му било, ако можеше да си прави звукови записи на статиите. Разбира се, текстовият блог е много, много по-различен от аудио- и видео-блоговете. Колкото и някои хора да хвалят мултимедийните излъчвания като следващ етап в развитието на блоговете, аз смятам, че развитието на блогсферата не следва да се влияе толкова директно от технологията. Блоговете се развиват, като развиват свързаността си, разширяват полето на обсъждане и споделяне на идеи. А не като се усложняват технически – писаният текст е много добър инструмент за споделяне. Такъв е бил хилядолетия, такъв е и във времето на блоговете.

Но текстът иска настройка за създаването си. Не зная дали това е външно въведена нужда от образованието и изобщо от средата ни в обществото или текстът е по-“труден” на по-ниско ниво. Но е така – не мога да седна ей-така и за две минути да напиша нещо в блога си. Тоест мога, но не всеки път. Дори не повечето пъти. Всъщност ако успявам, то е заради такава стрес-блогерска-настройка. Не е нещо, за което имам начин.

В опашка за дописване ми стоят вече две или три статии на различни теми. На път за работа сутрин ги написвам мислено по няколко различни начина. Но на път за работа нямам клавиатура пред себе си.

Разбира се, сигурно проблем няма – не го казвам като нещо проблемно. Просто ми е странно. Чудя се и дали с другите е така. Дали при другите превес има бързото писане или бавното? При вас как е?

Битката на Adobe

Накратко – Adobe опитват да стъпят на по-твърда почва сред свободните проекти, затова започват да се договарят с фондацията Mozilla. От друга страна стои голямото ускорение в развитието на SVG-формата и на свободните програми, работещи с него. Следващата голяма битка ще бъде за SVG. Или за flash – зависи от коя страна на “барикадата” сте.

На OpenFest’06 се видях за кратко с доста хора, с Виктор Дачев имахме възможност да откраднем малко минути от една почивка и от началото на една безмислена и ужасно тъпа лекция (“Информационно обслужване” за пореден път омазаха всичко, опитвайки се да се “набутат в кюпа” – но за това ще пиша друг път). Който не се сеща кой е Виктор, може да види дали са му полезни българските преводи на програмите The GIMP, Inkscape, Blender. Виктор е човекът зад тези преводи. Като професионален дизайнер, запознат освен с всички разпространени сред гилдията инструменти и със свободните им алтернативи той може да каже какви са истинските предимства и недостатъци на GIMP например.

Но голямата новина в случая не е GIMP, а Inkscape, най-бързо развиващата се свободна програма за работа с векторна графика. Лично аз не знаех, че форматът SVG (Scalable Vector Graphics) е достигнал дотам, че наистина всичко, което можете да направите с прехваления Flash можете да направите и със SVG. Без да е ограничен и несвободен като “флаш”-а, това е формат, който може не само да се използва свободно, но и да се развива и подобрява – на практика и отвътре SVG е подмножество на XML. Няма нищо скрито-покрито, както всички знаем, че е при собственическия flash. И се разработва и стандартизира от W3C.

Като имате предвид развитието на SVG и практически неограничените възможности за иновации при комбинирането му с модерни уеб-технологии като AJAX, лесно можете да видите тихата паника в лагера на Adobe. Flash-форматът най-накрая е застрашен не само идеологически, а и технологично.

Когато пък се вземе предвид възможността за комбиниране на SVG с XMPP/Jabber, обхватът на бъдещите SVG-базирани технологии нараства още повече. SVG се използва в джабер за общи чертежи – например свързвате се с някого и не можете да му обясните нещо както искате. Създавате обща дъска за рисуване и в реално време му обяснявате схемата с чертеж. Или в стая за разговори няколко човека едновременно общувате с рисуване. Понякога простата визия дава много повече от най-подробното текстово обяснение. Вече има от доста време разширения към джабер-протокола за такива споделени SVG-табла, има и джабер-клиенти, които ги поддържат. Е, не са досаттъчно разпространени. Засега. Но само като видя категорията в основното меню на най-последната версия на Inkscape, посветена точно на връзка към джабер-сървъри и общи графики…

Да, технологично бъдещето пред SVG е прекрасно. Остава само да се надяваме или flash да стане свободен формат, или Adobe да не успеят да попречат на SVG.

Правенето на Интернет

Както бях обещал, предавам накратко впечатленията си от лекцията на Джоичи Ито в Софийския университет. Това, разбира се, са мои препредавания на думите на Джои, примесени с лични ми разсъждения и изобщо всичко това е моята интерпретация на проблемите на развитието на Интернет. За точната визия на Джои Ито има много документи в мрежата, може да е добра идея всеки сам да ги прочете или чуе, защото моята интерпретация е повлияна от много други неща сигурно – най-малкото проф. Андонов в курса по Онтология в университета говори принципно за подобни неща. Макар и не конкретно и само за Интернет, разбира се.

Основното в презентацията на Джоичи Ито беше не развитието на блоговете или на някоя конкретна услуга в компаниите, в чиято разработка е участвал. Основното беше изследване на принципите на сработване на Интернет.

Първо представи проста графика – нарастваща крива с два пика – вторият излизащ извън графиката, в бъдещето. Движещите това развитие неща са наречени “web 1.0” и “web 2.0”. “Web 1.0” е началото на уеб-мрежата, с приемането на стандарти за портоколите скоро след това, с всички нововъведения, развили технологично свързаните хипертекстови документи. С две думи – “уеб-ът, какъвто го познаваме” вече от доста време. Той се намира в основата на първия пик на графиката. Този пик Джои нарича условно “bubble 1.0”. Съответно вторият пик, който е в бъдещето – “bubble 2.0”.

Тези “bubble” маркират бързото развитие на мрежата, породено от осъществяване на идеите, подсказани от технологичните открития. Това най-често се дължи на навлизането на големите корпорации, разбирай на големите пари, в Интернет. Всъщност поне такава е била схемата с “web 1.0 – bubble 1.0”. Хората с идеи могат да ги осъществяват, защото обществото и технологията са подготвени, само трябват малко пари. Съответно след бързото развитие в някой гараж идва голямата корпорация, налива много средства (относително много, но за нея жълти стотинки), бизнесът се прехвърля в лъскави офиси, с огромен мениджърски персонал и развитието на нови идеи затихва.

Кризата на това първо развитие на мрежата се проявява дълго време локално, във всяка отделна фирма. Проблемът е в това, че големите пари не дават развитие. Колкото и средства да наливат корпорациите, никога не могат да са в крак с новата идея на сега започващите момчета и момичета. Които с относително малко средства (според Джои една добра идея има нужда от не повече от хиляда долара, за да се осъществи и да се задържи, тоест да печели) правят чудеса, за които стотината служители на пълен работен ден и годишен отпуск в голямата компания не са способни.

Затруднението и спадът в темпото на развитие идва от това, че с напредването на този “хоби-бизнес”, с популяризирането на културата на хакерите и защо не и с популяризирането на модела на свободния софтуер идва все по-голям интерес към тези отделни специалисти с идеи от страна на корпорациите. А когато се намесят, те почти винаги се намесват с мощни и тромави HR- и PR-екипи, мениджъри, които си нямат понятие за Интернет и развитието му, а разбират от правене на пари. Дори ИТ-мениджърите в големите компании попадат в тази категория. И на практика така всяка добра идея губи от развитието си.

“Web 2.0” е освен технологично по-добра и разпределена мрежа и среда, в която интернет-бизнесът също е разпределен. Среда, в която би следвало да може малка семейна фирма да създава продукт, който по всички показатели, включително и чисто пазарните (нещо, което е убягвало по време на предишния уеб-бум) да е конкурентен на корпоративния продукт.
—-

Причините за по-различното развитие са много. Само някои от тях са технологичните подобрения в мрежата, все по-масовото прилагане на разпределеност на услугите и съдържанията в нея. Ключов момент в качествено различното в това ново развитие е разпространението на концепцията на свободния софтуер и на освобождаването на някои авторски права. За пореден път (след като Лорънс Лесиг и в книгата си, и в лекциите си в София показа) – CreativeCommons и отказът от някои права е процес с две основни значения. Едното е, че с отказа от някои права и малкия срок на действие се подпомага развтието на кулутрата, защото съдържанието става по-достъпно. Другата, малко скрита ценност на CC-идеята е, че е преход. И Лесиг, и Ито казаха, че CC-лицензирането не е крайната идея, върховната цел. Целта винаги е развитие на човешката култура – достъпността, свободата, иновативността са части от това голямо цяло. Но е грешно да се разбира CC-лицензирането като най-най-голямото достижение. Всъщност най-голямото достижение е това, което ни дава CC-лицензирането, следствието от него, резултатът. Всеки път.

Още по-трудното (в смисъл на рядко изразявано и често пренебрегвано) за възприемане от общата публика е, че и лицензите от типа “copyleft” също не са най-последна цел. Те също, както CC-лицензите, са преход, етап. И макар свободните copyleft-лицензи да са много, много по-устойчиви във времето заради “прилепчивостта” си, като концепция стоят редом до тази на CC-лицензите. И CC, и GPL са начини да се противостои на пълните запазени права и начин да се ограничи потискането на развитието на културата от всеки стар модел, бил той корпоративен или друг. Но просто начините на действие са различни – “нямаме нужда от втора фондация за свободен софтуер, FSF се справя прекрасно”, каза Джои Ито, като обясняваше нуждата от CreativeCommons и по-компромисната тактика на CC.

Ако GNU GPL и другите свободни лицензи атакуват от всички страни стените, то CC опитва да превземе крепостта отвътре с известна доза дипломация. И двата подхода имат предимства и недостатъци, но важното е, че и двата ги има и са витални. Именно тези неща, съчетани с технологичното развитие на мрежата ни дават втория “бум”, “bubble 2.0”. Който по идея е насочен към развитието на самата среда, а не на бизнеса, който може да се изгради върху тази среда.
—-

Ценността на средата е нещо, което се забелязва в днешни дни, наистина. Днес да имаш сайт и да взимаш от потребителите повече, отколкото им даваш или да взимаш без да им казваш са “лоши неща”. След Google, които първи заявиха “ние няма да сме лоши” и успяха да станат големи и в все пак да продължават да казват това просто не може да съществува развитие, без да се полагат грижи за средата. За общото.

Аз разбирам това като етап на осъзнаването на самата мрежа. Разбира се, че не може да се гради, без да се поддържа общото, основата. И може би първият бум на Интернет – времето на “.com”-компаниите, на големите пари, последвани в 90% от случаите от големи загуби, време, което сега се оказва, че е било лошо за новите идеи е било все пак нужно. Защото за да осъзнаем нещо, да имаме общо разбиране за него, трябва да изследваме границите му. Да знаем кое е отсамно и кое – отвъдно му, да имаме начин да работим в него и извън него. Интернет все още продължава да е предизвикателство и това така представено тук (повечето мои интерпретации, както уточних, не претендирам за точност в цитирането) е само стъпка към граденето на общо разбиране.

След OpenFest 2006

OpenFest свърши, както казах на майтап на Йовко във фоайето, “свъъъършииии:(“. Останах с много впечатления – както добри, така и лоши. За мен фестивалът за пореден път ми внася двойнствено усещане – има неща, които ми харесват, но има и такива, които ме отблъскват леко. Не защото са някакви много големи и зловредни пропуски, а защото са малки, понякога все пак принципни, но все таки малки неща, но се повтарят и няма отърване от тях. Не искам да се занимавам с тези негативни страни сега – пиша това с въодушевлението на човек, прибрал се скоро вкъщи от най-голямото и най-значимото публично събитие в света на свободния софтуер у нас.

Да, може да звучи помпозно, но OpenFest не се интересува как звучи. Никой фестивал не се интересува от това – изглеждането и звученето на фестивала, наблюдаван отвън е подробност неважна. Фестивалът е стихия, която е като захарния памук – има я и е сладка, докато се топи в устата ти. И най-важното е как човек се е чувствал, докато е танцувал из улиците и докато е ял захарния памук. Ясно е, че след това няма фестивал, няма и памук – това, което остава, е малко мускулна треска и лепнещи от захарта ръце. В нашия случай – спомени за чутите идеи, видяните лица, кратките разговори със стари приятели и набързо срещнатите погледи на нови.

При мен има и още нещо, което ми остава от фестивала – над 60 снимки от двата дни. Не снимах всичко, опитвах се повечето кадри да са премерени някак – или подготвени, или моментни. Но са си доста за тази вечер, а и дори да ги подготвя, не съм решил още как да ги представя.

Мисля си да направя галерия тук, но само галерия със снимки ми стои много стерилно. Това е репортаж, трябва да има коментар. Най-пасващо на визията ми е блог-изложението, но блог-статия с шейсетина снимки ще е прекалено. Освен за страниците на Arcane Lore искам да събера нещо и за UrbanStyle, което да се впише в основната му идея, да е онлайн градска медия. Но точно това, което така ми харесва тук, блогерското, го има и там. Може да опитам да накъсам разказа на няколко епизода.

Жалко, че половин ден ми се губи, вчера след представянето на C3 си тръгнах, натоварен с най-различни мисли и планове, провокирани от феста. Изпуснал съм много ценни неща, но хей, какво пък – това е фестивал, захарен памук – истински важното е преживяването. А за мен точно този OpenFest имаше взривния заряд почти като на най-първото издание, което за мен беше страхотно събитие и дори поне малко опитвах да помагам в организирането му. Тогава все още бях в ССС, все още ССС беше важна част от живота на доста други хора. Хубави времена, фестивални. Вече чакам с нетърпение следващия OpenFest!

Ито, Брандън и Юнуз

Очарован съм – последните около две седмици са ми време на изчистване на приоритети и зареждане с ентусиазъм. Днес слушах лекцията на Брандън Робинсън във военния клуб. Не успях още тази вечер да проявя снимките и да напиша репортажа. Миналата седмица седях на банката в 65-та аудитория пред Джоичи Ито. И двамата засилиха много чувствителността ми на тема осъществяване на идеи, субективиране и работа за разбиране на общото. Дори ми е леко нервно от ентусиазъм.

Трябва тези дни да изровя записките си от философския факултет и да си прочета каквито текстове от това време си намеря. Няма да се разпадат в някой шкаф непрепрочетени, я! Искам да имам време и да чета книги, общата тематика ми е ясна вече. Интересни са ми съвременните тенденции в политиката и в общо социалното, също и влиянието на уеблоговете и на свободния софтуер.

Но все по-често се сещам за две неща – едното е едно предложение на доц. Емилия Минева за сравнително изследване на идеите на Маркс в “Манифеста” и резултатите от комунистическите опити, погледнати от наши дни. Макар по-интересни да са ми проектите на анархистите. Но пък връзка има и с Маркс.

Другата интересна тема е специалност на Юнуз всъщност – става дума за понятията за качество. Още като студенти в горния курс той беше подхвърлил, че разковничето на дипломната му тема за качеството сигурно е скрито някъде в японското разбиране за качеството. Не зная докъде е развил изследванията си, но това е интересна тема и в разговор с Иван Кирков в кварталното барче наскоро отново привлече вниманието ми. С Ванката говорихме до тъмно на тема “качество и онтология”, но пък той е докторант, та аз с моите компютърни работения се почувствах леко изостанал от темата. Все пак приятно беше да ме завлече същият стар вихър, като от качествените дискусии навремето и да се усетя, че всъщност разбирам човека срещу мен. Може да трябват малко обяснения, но разбирам бързо. А темата за качеството е страхотна, наистина! Чак ми се иска да можех да поговоря с Джоичи Ито за това :)

Преди малко разбрах, че Юнуз е в Хайдерабад, Индия. Отдавна казваше, че ще ходи там по работа, но напоследък не се виждаме офлайн често и не съм забелязал как същото ни обаждане в джабер се е променило географски. И той не беше забелязал, че не съм разбрал. Най-последното ми очарование идва от пътеписите в блога на Юнуз – поглед към Индия от страната на гледащия с компютърни, интернетски очи философ. Прочетете го, може и на вас да ви хареса – а и сигурно ще има още.

Глава на семейство

Днес е последният работен ден на Краси – от утре вече е “волна птичка” и започва работа по дисертацията си. Тези дни започва и тазгодишното докторантско училище, така че котаракът пак няма да има целодневна компания. Завършването на докторантура едновременно с работата се оказва неподходящо, дори и работата да е точно по темата. А и откакто я приеха, като че ли някои от шефките й взеха да завиждат и да я товарят с повече работа. Може и да е нормално – въпросните шефки нямат дисертации.

Това означава много неща, но може би за мен най-забележимото е, че заплатата ми е важна част от семейния бюджет. През едната година, когато се опитвах да мина на свободна практика не беше така и тогава притеснението беше по-различно. Сега важно се оказва да не оставам без работа и ако сменям длъжностите и/или местоработата, да не отивам на по-лошо място. Някак отговорността е повече. Повтарям си напоследък, че трябва да съм все повече “глава” на семейството ни, да имам предвид по-голяма отговорност. Така, както доскоро бях без работа, а жена ми работеше, така аз сега трябва да внимавам с доходите и работата ми.

А Краси сега точно трябва вече да я изпращат колегите й, ако са организирали нещо по-специално, де. Все пак това са си четири години и половина работа по специалността от университета. Де да можех аз да се похваля с нещо подобно с моите компютри… :)

Днес си говорихме сутринта за това напускане и се изненадах, че имаме обща позната – нейна колежка от службата и моя от блогсферата. Алекс, поздрави!

В очакване на OpenFest 4

Тази събота и неделя (4 и 5 ноември) ще се проведе за четвърти път OpenFest, фестивалът на софтуерната свобода. Както писах наскоро, основната “атракция” на тазгодишното издание на фестивала ще е посещението на Branden Robinson. Брандън е известен сред общността на Дебиан с това, че дълго време ръководеше екипа в Debian GNU/Linux, който е отговорен за X-сървъра. Това, най-кратко казано, е платформата, върху която стъпват всички настолни среди, системи за прозорци и цялата графична шарения, която все повече се харесва на новите потребители на GNU/Linux. И не само че публично беше най-известната личност в X Strike Force, но и наистина успяваше да координира така работата, че освен Дебиан да си има Х-сървър, и самият той да има време да участва в “политическия” живот на общността.

След като пет пъти участва в надпреварата за избор на едногодишен представителен лидер на проекта Дебиан (DPL, Debian Project Leader), Брандън спечели изборите миналата година и заедно с неформалния си екип “Project Scud” зае позицията през април 2005г. На тазгодишните избори не участва и днес мястото му се заема от друга известна фигура в Дебиан-общността – Антъни Таунс (“aj”).

Лекцията в събота ще е на тема “Debian Democracy”, а тази в неделя – “Debian Package Management System”. Една на философска тематика и една на технологична.

Самият фестивал е разпределен в двата дни, като програмата му включва различни лекции, представяния, работни групи и изложби.

Два дни във военния клуб в центъра на София – не е казано, че всеки трябва да изтърпи всичко от началото до края, нито че всички трябва да отидат. Но това събитие е едно от много, много малкото с акцент върху свободния софтуер и култура. Не си заслужава да го изпускате. Най-малкото… има цяла година до следващия, а пък и Брандън Робинсън за Дебиан е нещо като Джоичи Ито за блоговете. Както казват в далечни земи “a must see”.

Новата структура на страниците ми

Наскоро преместих сайта си на различен хостинг и на различен софтуер. В старите адреси на rss-новините е поставено съобщение за местенето, а пък и тук обявих вече за него. Но все пак на много места има оставени препратки към старите ми адреси – тези, които започваха с “http://iassen.projectoria.org/”.

Предполагам за посетителите няма проблем с намирането на новото съдържание – на стария адрес поставих при преместването постоянно пренасочване (permanent redirect, съобщение 301 от сървъра) към този адрес тук. И все пак, ако някой иска да обнови стари препратки към мен, ето как са променени адресите ми:

* домейнът е сменен от “iassen.projectoria.org” на yasen.lindeas.com

* пътищата на бележника, фотодневника и уики-то се запазват – /book, /photolog, /wiki съответно (редацкия: след 2013г. вече са бележник, фотодневник и уики)

* премахва се окончанията (“.html”, “.static”, “.comments”, “.trackback”) на предишните статии

* премахват се имената на категории в адреса на статиите

Така запис като “http://iassen.projectoria.org/book/linux/jabber/jabberfs.html” сега вече става http://yasen.lindeas.com/book/jabberfs (редакция: след 2013г. вече е http://yasen.lindeas.com/53/)

Адресите в уики-то остават горе-долу същите, само че вече няма раздели, а всички страници са в един общ раздел. Тоест няма “/wiki/Workspace/Photography”, а просто “/wiki/Photography“. Реших, че така е много по-просто и удобно.

Адресът на проекта за нови преводи на стари книги се променя от “/wiki/Workspace/Translations” на “/wiki/OldBooks“.

—-

Въвеждам старото съдържание бавно и на ръка, защото използвам случая да поправя правописни грешки, които съм допускал тук-там. А пък и ми е интересно да си препрочитам какво съм писал преди години, какво ме е вълнувало и какво са съпреживявали по един или друг начин хората в коментарите си. Засега са преместени около 1/3 от статиите и съвсем малка част от коментарите.

Като споменах коментарите – вече има rss-записване за последните коментари. Това е нещо, за което се сещам, че george ме беше питал още когато започнах да блогвам. На Blosxom можех да го направя, но пък там трудно удържах коментарния спам и източникът щеше да е пълен със спам. Сега тук има защити срещу спам, но докато довърша повечето неща, съм включил и една последна защита – коментарите задължително се одобряват. Не се учудвайте, не е нито лично, нито ще бъде отказван нормален коментар.

Уики-то ще може да се редактира, като за по-важните страници ще има регистрация на потребители. Регистрацията ще е обща, за целия сайт – така веднъж влезли, ще можете и да коментирате безпроблемно, и да редактирате уики-страници. По-нататък освен проекта “Нов живот за стари книги” в уики-то ще започна и други, като например мой си архив с фотографски тестове на оборудване и снимачни техники. И други неща, разбира се…

—-

Защо пиша това?… Май за да знам и самият аз докъде съм стигнал с подреждането на новата си къща. А и ако някой се интересува от подробности, може да нахрани любопитството си. Иначе като сухи подробности тези неща не са важни – някой си мести сайта, чудо голямо. ;)

А, и не спирам да се радвам на най-различните възможности, които ми дава Drupal. След като отказах няколко проекта за сайтове наскоро, сега откривам отново тихата радост от това да си донагласяш свой си, личен сайт и нещата да се получават. Без срокове, без провали – то и сега много от частите на сайта ми не работят, но какво от това, нали си е мой и все пак съществува :)