Хамалин да си на днешно време. Не, не хамалин чак — най-добре да си “транспорт” към магазин. Без значение какъв магазин, само ако може да има тежички или обемисти неща — всичко от климатици до хладилници и гардероби, нови или на старо. Таксиджия да си е по-досадна и по-зле платена работа, а знаем, че бакшишите хич не са зле, колкото и да се оплакват постоянно част от тях.

Вземаме си ние уред тия дни. Не нов, а на старо. В магазин “Техносвят” (или нещо подобно) дамата ни уверява, че не бил точно втора употреба, ами е от тези, дето клиентът ги е върнал след две седмици употреба. След връщането бил пряк внос от Англия, така че най-вероятно клиентът просто нещо не е харесал, сигурно във външния вид. Иначе си работи безупречно, нищо му няма — така казва.

Тук отварям малка скоба, за да кажа, че не че имам нещо против купуването на нови уреди — просто бюджетът на един freelancer в България далеч не винаги ги позволява. Отварям и скоба в скобата — когато преди съм взимал нови уреди и мебели от по-големи магазини, пак същата селяния с “транспорта” е ставала. С тази разлика, че тогава съм стисвал зъби и съм хвърлял банкнотите по “момчето с колата”. Но този път вече не са познали.

Та нещото трябва да се пренесе сравнително наблизо, в същия квартал, на общо разстояние 750 метра (мерено по картата на квартала в BGMaps). “Техносвят” имат свои си фирми за транспорт, които вземат по 20 лева. Понеже ни се видя абсурдно (каквото то си е) да трошим 20 лева за доста под километър разстояние, питахме момичето дали това е единствената възможност. Оказа се, че имало и друга фирма, с която обикновено не работели, но можело да се обади на нея. Вземали по 10 лева. Десет — десет, пак добре. “Надежда” е най-изолираният от сравнително централните квартали на града. Заради железопътната линия, която го откъсва откъм изток и юг от центъра на града. Затова като чуя “транспорт” в едно изречение с “Надежда”, свива ми се сърцето и всякаква надежда забравям.

Правилният начин в такива ситуации е човек да се обади на роднини или приятели и да си свърши работата както трябва. За съжаление не можех да притеснявам никого точно в този ден. В съседни две части на квартала живеят три семейства приятели, но по обяд в работен ден за занимаване с магазини и превози може да се сетят само специалист на свободна практика и жена му. Тоест приятелите са на работа тогава.

Накратко, идва след двайсетина минути “другата фирма” с една раздрънкана “баничарка” и чичкото ми помага да качим товара. Аз тръгвам с него, а Краси се прибира с количката. Хич не прецених да си проверя парите и по случайност имах в портфейла точно 10лв. Останалите останаха у нея. Знаех, че ще имам да платя колкото си е поискал човекът, затова и бях спокоен.

Но как да очаквам, че като ме докара през тези въпросни 750 метра и ми помогне да внеса сушилнята до асансьора, изведнъж ще каже “за карането 10 и за носенето 5 — общо 15 лева”? Уточнение — 750 метра без светофари са обидно малък разход, сметнати в похарчено гориво за колата. А сушилните пък са обидно леки — пластмасови барабани, само един двигател с вентилатор, нагревател и реле за време. Перца в сравнение с перални, хладилници и гардероби.

Не че ми е за 5-те лева. Но не е почтено да се казва “цена за транспорт” и да не се включва транспортирането до дома. Щом превозваш, тогава си сметни колко средно ти струва превозването и си искай такава цена отначало. Не може масово в София (а сигурно и навсякъде другаде) като в магазин ти кажат “транспорт”, да имат предвид превозване до входа на блока и стоварване в калта. А ако искаш нещо повече — от замъкване до входа и асансьора до по-сложните неща, като носене по етажите, тогава вече ще говорим отделно за пари.

Ако оставиш клиента насред пътя и му кажеш “дотук сме се разбрали, ако искаш докрай — кихай още пари”, това си е живо изнудване. Рекет, както беше модерно да се казва на изнудването в мутренските времена.

Моят приятел, чичкото с баничарката стигна по-далеч — изчака да прибутаме уреда в асансьора, като аз влизам навътре и дърпам. (Защо ли, като сушилнята всъщност е на колела?!? Сигурно за да изглежда по-тежко, сложно и скъпо…) И чак тогава каза “нататък ще се справите ли?” Да, няма проблем, казвам, нека ви платя — и вадя парите, а той ми казва “ами добре, значи за карането десет лева и за носенето още пет”…

Тръгнах да излизам, да изкарвам сушилнята и му казвам, че просто нямам пари в мен, затова ще изчакаме жена ми — тя скоро ще дойде, настига ни с бебето по тротоарите. “Нямате ли, ами не, не — оставете ми ги в магазина, аз ще мина и ще си ги взема” — и хукна към стъпалата на партера. Хубаво, викам, щом така го влече човека… Чак после видях, че при качването на стъпалата към партера е ударил от неговата страна вратичката на сушилнята в ръба. Изкривил я е и сега се затваря малко трудно. Ама не-нова техника, върви доказвай, върви оплаквай се…

—-

Днес на пожар ми звъни продавачката “ама как така, тука е човекът, вие не сте му платили, как може”. Вдигна ми кръвното, аз пък й вдигнах скандал. Казал съм на чичкото, че ще мина тия дни — не веднага на следващата сутрин. Да, наблизо ми е магазинът — 750 метра по картата. Да си смята той дали цената му е реална. Тя продължава да дудне, аз я питам какво иска конкретно от мен. Мълчи, и после “ама то не може така, аз не съм ви посредник, вие трябвало да сте му платил на адреса”. Да, трябваше да му платя — ама и той трябваше да си изчака и вземе парите — аз какво съм му виновен, като си е тръгнал без тях?… Накрая затворих — и без това тия седмици си имам свои си неща и дори избягвам да се занимавам с уеб-разработки и използвам всяко свободно време за четене. А тая ще ми губи времето, че и нервите ще ми вдига.

Решихме малко след това да минем и да им дадем безценните 5 лева. И както го решихме, зазвъня пак, този път шефът на “Техносвят”. Говори с Краси и тя хубаво му насоли канчето. Накрая и той се заоправдава, че “не бил за пет лева, той не е бил разбрал какъв бил проблемът всъщност”. Не бил, той… Добре, че не говорих аз с него. Като не съм прилично ядосан, мога да обърна всякакъв такъв разговор. Но когато ми е нервно като днес, ми изпускат вентилите и избеснявам. Затова не мога да работя такива идиоти като съм бесен. Външно не винаги се забелязва, понякога не съм ядосан, но се правя, понякога е обратното — тъй че не разчитайте ;) Понякога играя, даже напоследък често. От много отдавна не се бях ядосвал наистина. Но сега ми кипна.

—-

Вече всяка услуга, свързана с помощен персонал (“безпомощен персонал”, както казваха в работата на татко навремето), ще я договарям цялата предварително. Искаш да ми пренесеш мебелите за еди-колко си лева? Добре, ама дай първо да кажеш колко ще ми струва “до врата”. Не можеш да кажеш, не знаеш? Или не искаш по-скоро, защото ти се ще да ме “оскубеш” на място и пред свършен факт? Сори, следващият…

—-

П.П.: При опита преди малко да додадем парите в магазина, шефът на “Техносвят” и момичето на щанда казват “не, моля ви се, няма нужда, ние ще се разправяме с шофьора, съжаляваме за неудобството и безпокойството”. Радва това, че магазинът се грижи за доброто си реноме пред клиентите. Лошото е, че трябваше ние да изпитаме всичко това на наш гръб и трябваше да възроптаем, за да се чуе за проблема.

Така че ако някой “транспортер” ви изнудва така, вдигнете скандал и се оплачете в магазина. Най-вероятно там ще знаят за това, нищо чудно и да делят парите, но отделният клиент няма начин да е запознат. Видимият резултат почти сигурно ще е в полза на клиента, защото магазинерът трябва или да е много тъп, или да не зависи от бизнеса си, за да не уважи мнението на клиента, направил си труда да протестира.

Поздравления на “Техносвят” за коректния отговор — въпросът изобщо не е в 5-те лева, а в отношението. ;)