Tag Archives: EU

Гласувайте, за да има смислени избори

Гласувайте! Това е единственият начин изборите като цяло да имат реално значение. Ако гласуват малко, мнозинството е от купени гласове и партийни ядра – и после се чудим защо в парламента мнозинство има мафията.

9 юни, избори. Гласуваме и на излизане виждаме на една пейка в двора на училището голяма бала с “вестници” на “Възраждане”. Питам една леля, дето се върти наоколо дали знае какво е това, а тя се сопва “какво ме питате мен, мен ли ме питате”. Отивам отсреща на други пейки при полицаите и им казвам, те викат не е наша работа, трябва да кажете на председателя на изборната комисия.

Влизам аз вътре да търся председателя, той междувременно се разминал с мен – предполагам, че друг избирател му е казал за същото. В секциите ми казват, трябва на председателя да кажете, ама той излезе. Сблъсквам се на излизане с момчето и повтарям и на него “отвън има поставени агитационни материали”, а хора до него ми казват “а, той полицаят вече ги изхвърли”. Казвам му, че е трябвало той да иде и да ги види, за да се отчете нарушението. Навън полицаят ми казва, че се е погрижил и всичко е наред.

Полицаят е ОК, знам го, ако не се лъжа е от квартала и е възможно човекът наистина да е искал да се погрижи да няма проблеми, но според мен когато има нарушение, трябва да има отговорност и наказание. А за това трябва да има санкция на официален орган – дали е полиция, дали е избирателна комисия – не знам, но трябва.

Защото сега какво би пречило на тия фашисти копейки да идат след половин час и пак да сложат балата с плакати? Това е точно на алеята, по която минават всички хора, когато отиват да гласуват и определено е нарочно. Показно, безнаказано, “ето вижте ни, вие всички, дето ще гласувате, нас правилата не ни интересуват”.

Гласувайте!

Пътувайте в Европа, тя е наша!

На всички, които прикрито или не дотам прикрито злорадстват за атентатите в Европа и през усмивка цъкат с език “така им се пада”, намесват “гейове” във всичко европейско, обвиняват “баба Меркел” и мечтаят за диктатури, ще напомня нещо. Европа е нашият дом и София за Брюксел и Париж е каквото е Трън за София.

В европейските градове и на пътешествие да сме, сме много по-малко туристи и много повече жители, отколкото ако отидем в Багдад, Москва, Тихуана, Токио или Диарбекир.

Европа е общият ни дом, общата ни земя. Не е нещо “някъде там”, където “си заслужават” и нарушаването на човешки права и убийствата там не са нещо, което можем да гледаме с пуканки пред телевизора. Защото не е “там”, а е у нас.

Няма да ме разбере само някой, който се информира от пропагандни хибридни сайтове и който никога не е ходил никъде.

Пътувайте! Цялата тази Европа е наша, пътувайте при всяка възможност!

Recorder

Разказвам почти постоянно, най-вече вечер преди да заспя. Може и след това, но не помня. Перманентен блогър. И най-интересните, най-ценни неща са така разказани. И незаписани. Нямам наблизо клавиатура, за да ги запиша. А и да се пресегна, всичко поне леко се променя, някак се нагажда, за да излезе навън и да се отпечата на екрана. Трябва малко да се убият мечтите, за да се запишат. В природонаучния има цял етаж със заковани пеперуди, бръмбари и всякакви буболечета. Една игла през тялото и стои застинало там с години. Под стъкло, с описание отстрани и щатни чистачи, дето забърсват прахта наоколо. Винаги писането променя света. Който не го забелязва е безчувствен, който пък постоянно гледа с жал това обръщане на мислите в думи е лигльо. Средата търсим, но дали я има?

А да можех да записвам мечтите си в суров вид… Помните ли доктор Аки Рос от “Реална фантазия”? Тя записваше сънищата си. Аз си мисля за далеч по-просто, “дневните” сънища. А когато пък съм навън и ходя или пътувам, мисля в музики. После не мога да ги изсвиря, защото все става нещо различно и все самото свирене ме придърпва надругаде. Пак карфици — и под стъкло. И няма как да се запише и това, трябва да се измъчи с прехода към изсвирване. Да се роди в мъките и да стане друго. Да, хубави песни се получават понякога. И някои текстове и те са хубави. Ама не е същото…

Recorder

I’m telling stories all the time, mostly in the evening before I get asleep. And maybe after that, I don’t remember. A permanent blogger. And the most interesting, most precious things remain untold. And unwritten. I have no keyboard around me to write them down. Even if a reach out for one, it all changes a bit, somehow it adapts to go out and imprint itself on the screen. Dreams have to be killed a bit to be written down. In the museum of natural science there is a whole floor with nailed butterflies, beetles and all kinds of bugs. Just a pin through the body and it stays there nailed on for years. Under a glass, with a sidelong description and appointed cleaners to dust around. Writing always changes the world. One who doesn’t notice it is insensible, one who always looks with regret on that turning of thoughts to words is a driveller. So we’re looking for the golden mean, but is there one?

If I could just write my daydreams in raw format… Remember Dr. Aki Ross from “Final Fantasy”? She wrote down her dreams. I’m thinking of something much simpler, about “day”-dreams. And when I’m outside walking or travelling I’m thinking music. I cannot play this music later, because it always turns out to be something diferent and the very act of playing somehow pulls me out to somewhere else. Pins again — and under the glass. And there is no way to write that too, it has to suffer with it’s transition to played music. To get born in pains and become something else. Sure, these happen to be nice songs sometimes. And some of the texts are nice too. But it’s not the same…