За проблемите в БАН е писано много. Сигурно и в момента някой някъде пише. Но въпреки че имам достатъчно подробна визия за проблема на реформата, няма да пиша за това. Въпреки че тези лични наблюдения съм съпоставял с мнения на колеги, развивал съм ги в разговори с хора около мен, гледащи на въпроса от различни страни – докторанти и доктори в БАН и СУ, научни сътрудници (както е модерно да ги наричат журналистите, “млади учени”;), колеги философи и други – ИТ-та, фотографи… не това ми е болката днес.

За “реформата” в БАН и изобщо във висшето образование е лесно да се пише. Прочетеш едни двайсет-трийсет статии във вестници, ако си по-електронен даже направо поровиш ден-два в мрежата, прелистиш водещи по темата блогове, после един-два електронни вестника – и си готов с мнение. Ако си по-принципен тип, гледаш и нещо по телевизията или по “Христо Ботев”, някой “дебат” – и си готов да бориш “неправите в Интернет” с вярната си кауза. За по-мързеливите стига да се позомбират малко от еднаквите новини на някоя от еднаквите ни телевизии и вече са готови и те да обясняват как в БАН имало “консуматори”, как реформата ставала с жертви, как… не знам си какво. Е, има и ценни текстове, но се появяват много рядко.

Да, лесно е да се пише за неща, които нито разбираш съвсем, нито усещаш съвсем. А само “по малко” – щото си социално отговорен гражданин и за всичко си така – с мнение, с разбиране и с усещане “по малко”. Защото обществото ни е такова – “по малко”.

—-

Това, за което ще пиша, е личното ми разочарование. Не зная дали за всичко е виновен Симеон Дянков, ГЕРБ или цялата днешна власт с това, че тръгнаха да брулят дървото, на което е къщата на академията. Нямам идея дали и преди не е било така, особено в моята специалност, философията. Все пак точно философията и в СУ, и в БАН, не е била случайно нещо и кой знае какъв е бил идеологическият филтър и контрол там едно време. Аз не – влязох да следвам чак по виденово време.

Не зная и дали академиците са виновни, а всички надолу в администрацията са бистра вода ненапита и всеки ден лягат и стават с мисълта за науката. Не знам и откъде е дошла и защо се усилва тази неприязън между хуманитарни и точни науки, нито знам защо първото разделение, което се вижда в БАН, е “млади и стари”.

Не знам и дали ме интересуват тия неща…

Това, което ме интересуваше, беше да имам възможност да работя и развивам науката си. Тази възможност трябваше да се изразява в много неща – срещи, дискусии, семинари, всякакви обсъждания на философски идеи и текстове, свои и чужди, трябваше да се изразява и в малка, но достатъчна финансова свобода. Която да ми позволява да не ходя от 8 до 5 на работа и пак да имаме с какво да храним децата вкъщи. Можех, а и предполагам все още бих могъл да намеря такава работа и тя да ми осигурява поне няколко пъти повече от стипендията пари. Но не го направих, за две години съм отказал някъде към двайсетина добри предложения. Всеки път съм се изкушавал – не само заради парите, а и защото под “добри предложения” разбирам интересна и ценна според разбиранията и познанията ми работа. Повече или по-малко. Само един от далечните ми вътрешни доводи е бил, че формално според заповедта за назначението ми нямам право да съм на пълен работен ден и трудов договор по време на докторантурата. И все пак…

—-

В края на втората от трите ми години phd-следване съм бил на вътрешни семинари на секцията ми, които се броят на пръстите на двете ми ръце. А събрание на секцията има всяка седмица и бях длъжен да присъствам (дали още съм – не знам, новото ръководство на новия институт сигурно ще каже). Имах покана да участвам в един интересен проект заедно с математици, информатици и други на тема динамични онтологии, но трябваше да ходя по тъмно вечер на другия край на града и бързо се отказах. Пропуснах една конференция по онтология, но някои колеги споделиха, че пропускът не е голям.

И това е – за две години. Повече съм говорил на философски теми с колегите си в кафенетата, отколкото на събирания в зали. Не знам дали това е лошо – за мен май не е, даже напротив – някои сигурно завършват без такива приятелства и разговори.

—-

Парите ли? Пари няма. Вече 20-тина дни чакам стипендия и явно ще дойде следващият месец и аз все така ще си чакам. Досега стипендиите са били превеждани, въпреки че с колегите не успяхме да хванем някаква логика у счетоводителката и директора. Идваха някъде около средата на месеца.

А този месец – чакам аз, пари няма. Колеги ме питат – и те знаят, колкото и аз. Преди, без да се усетим, започнахме всеки път да си изпращаме съобщения “блага вест” – който разбере, че има вече пари, пише или мейл, или моментно съобщение на другите. Никой не ти казва кога ще ти преведат парите за месеца. Нито ти казва ДАЛИ ще ги преведат.

Тия дни писах на научния си ръководител дали има някакво административно решение, свързано със стипендиите ни. Не съм му казал, че разчитах на парите (то всеки път разчитам, но този беше наистина много), нито че вкъщи сме събирали стотинки, за да вземем пелени на бебето, нито че баткото всеки ден ни пита кога ще може да се вози на количките, пък те са по левче – не съм му писал, защото личните подробности интересуват само мен. А това, което трябва да я интересува академията, е да ми превежда навреме парите.

Отговорено ми беше, че нямало решение, а щяло да има забавяне. Брей, как така хем не е решено нищо, хем е решено парите да бъдат забавени. То и за тях нямало да има пари. Това го знам, но не е това въпросът – знам, че няма пари за тях и че три месеца до края на годината ще получават една заплата, разделена на три. Но стипендията не е по това перо – парите за стипендия са установени с наредба от министерството и нямат нищо общо с бюджетните пари за заплати. И накрая – щели да бъдат преведени стипендиите, евентуално някъде в началото на следващия месец…

После научавам, че вчера на събрание в института директорката е питала какво да прави с ведомостите, да ги разписва ли и изобщо как да си разпределят хората оставащите пари за заплата за един месец на части за трите месеца до края на годината.

Значи всички “нагоре” са знаели, че заплатите ще се забавят, че ще има разпределение на парите на “вноски” и т.н. Всички са знаели, че заради тези заплати ведомостите не се пускат и пари не се превеждат. Явно покрай заплатите горят и стипендиите, макар да са други пари.

Всички са знаели, че докторантите няма да получат навреме стипендиите си. Но никой не си е направил труда да предупреди докторантите. Никой не можа да сдъвче сливите в устата и да каже “момчета и момичета, тоя месец нещо има проблем с парите ви, така че още отсега опитайте да ги спестите или да вземете назаем, защото ще ви дадем чак другия месец”.

Никой.

Иначе всеки ден в пощата ми пристигат средно 5-6 писма, всичките с огромен списък видими адреси в “Cc”, по теми от административни съобщения за събрания и заседания, през призиви за протести, подписки и социологически проучвания, до обяви за сборници и постдок-стипендии.

Но за едно писмо, което ме касае пряко никой не намери време.

Счетоводителката не е превела две от здравните вноски – на мен и поне на няколко колеги. Когато ходих да си изваждам справка за доходите, я чаках два часа и накрая се оказа, че се заключва отвътре и отваря само като я извика някой шеф, по старата соц-практика.

Всички тия проблеми не спират да ми напомнят за нещо, което прочетох наскоро – “Не сме лоши хора, защото нямаме пари, а нямаме пари, защото сме лоши хора” (link)”. Нищо лично към никого конкретно – просто обща констатация за всичко и всички в тая страна. А каквато страната – такъв и БАН, такива и “реформите” му.

Ето и две неща по темата за БАН и за висшето образование, които четох днес. Както писах в началото, има ценни текстове из блоговете от хора, които разбират проблемите. Нищо, че тия текстове са малко и другото в ефира е шум.

БАН се надига срещу “феодалните старци” на Николай Павлов

Некрологът на едно несбъднато общество на Петър Станчев

—-

Иначе интересът ми към философията и интернет не намалява – днес открих това и съжалих, че нямам възможност да посещавам такива събития. Но поне темата продължава да набира скорост. В чужбина, не у нас.