Понякога се замислям колко недомислени неща има наоколо. Буквално, не-до-мислени. Всякакви наслоения от неща, които не са свързани, или поне не пряко, с мисленето и разбирането. Например неразбрани и предпоставени културни наслоявания, всякакви идеи и визии от изкуството, дори неща, идващи от ежедневния навик на бита. Да вземем за пример фантастичните филми и техните културни шаблони, “заклинанията”, които се повтарят, но не се разбират.

Например в космоса няма звуци, или по-точно няма неща, които да можем да чуем, но въпреки това още от “Междузвездни войни” големите кораби бумтят, малките совалки свистят и жужат като въздушни компресори, а изтребителите направо съскат като наежени котки или щракат и дрънчат заплашително като гърмящи змии, зависи от настроението на режисьорите. Совалката на Вейдър мрънка и бучи, все едно двигателят й е някаква хидравлична помпа — но нищо, нали е в синхрон с “Марша на Империята”. Май Лукас беше казал, че се е сетил по някое време за това, обаче е решил да остави нещата така, защото са по-“въздействащи”.

Всички оръжия също са звучни. Не само навън, в космоса — там е очевидно че не може да звучат, но въпреки това лазерите “джът-кат”, далекобойните оръдия на “Галактика” бумтят като гаубици от втората световна, изтребителите пък тракат с някакви лазерни картечници на бъдещето, фазовите торпеда на “Ентърпрайз” свистят като “Катюши”, а като гледа някоя от големите битки в “Междузвездни”, човек съвсем спокойно може ако не гледа екрана да си представи, че това е някой от филмите за обсадата на Сталинград или атаката на Берлин, примерно.

Оставяме настрана всичките пожари в открития космос, дето така и така няма достатъчно кислород за горенето. Но като казах за пожари и взривове — странно как като аканите извънземни атакуват някой кораб на нашите, дето е толкова голям, че мостикът му е едно малко петънце, издатина на корпуса, всички в командната зала се убиват да се мяткат на различни посоки. Докато около тях се сипе бенгалски огън ли, пръски от електрожен ли, не знам. И целият кадър се тресе, падат понякога разни греди от тавана (колко ли пари е получил проектантът на кораба, толкова ли не можа да укрепи тия бичмета на тавана..?). Редовно някой си разбива джуката или скулата в остър ръб на иначе аеродинамичните святкащи пултове, често и отнякъде започва да се стели дим… абе ужас. Иначе корабът е цял, щитовете били на еди-колко си процента, задържали засега радиацията от термоядрените снаряди или светлинните оръдия или каквото там… обаче всеки се надпреварва да си тресне главата и да залитне по-яко. Тъй де, по-спокойно, вижте какъв грамаден кораб си имате ;)

И на Лорд Вейдър определено не са му нужни святкащи разноцветни квадратчета на корема, но без тях някак не върви, нали… Във всеки интериор на космически кораб по филмите е пълно със святкащи табла и контролни пултове. Дори и нищо да не правят по тях героите, пак настава на заден план едно лудо мигане и бляскане, ум да ти зайде. Е, поне в почти всички филми е така. В “Лекс” е по-различно, ама той нали жив там корабът, затова.

Смешно ми става и когато видя някой от тези спиращи дъха “външни” кадри — пътува корабът в пространството или си стои на място, или пък там каквото прави — трепе се с грозните лоши или спасява поредните добри хуманоиди от другия край на света, няма значение — и на фона на всякаквите там приказни двойни звезди, взривове и мъглявини се вижда как по корпуса отвън премигват поне десетина сигнални светлини. Това не мога да определя дали почва с “Междузвездни” или със “Стар Трек”, но е много тъпо като наложен модел. Светлините са нужни, защото нали се сещате, иначе може някой самолет да се блъсне в него нощем…

И почти винаги отвън корабът е като светеща елха — навсякъде прозорци, илюминатори като на “Титаник” и всички светят. Защото хората имат постоянна нужда да виждат своето късче “небе” от каютата си или от коридора. Толкова неефективно — осветяват космоса, а после в някой момент се оплакват, че горивото им свършвало. И на фона на всичко това — почти винаги командният мостик няма никакъв прозорец, а вместо това за “визуален контакт” се използва грамаден екран. Защо бе, нали имате прозорци — турнете един голям джам и на капитана, да се радва и той! Пък отгоре може да прожектирате всякаквите там графики, увеличения на образа и видео-разговори. Май в “Междузвездни” все пак имаше истински прозорци.

Лошите извънземни винаги са ужасно грозни или с очевидно неудобни за живеене в тях тела. Ако са врагове и са лоши, но не съвсем и все някак могат добрите да си сътрудничат с тях, тогава са само малко различаващи се. Например с издължени уши като вулканците, грапави чела като клингоните, генетични модификации и бойни шипове в ръцете като ницшеанците. “Междузвездни” пак са леко встрани от тази смешна редица, там виждаме всякакви дизайни на тела, особено в новите серии, където днешната компютърна анимация се е развихрила. Но дори и в старите — да си спомним с добро мечетата от “Завръщането на джедаите”, Чубака, дето може да е космат и да си дере гърлото, ама е пич, Джаба Хатянина (“строг, но справедлив”, хаха). Но “Войните” са филмът, който проправи път на целия жанр и е нормално да е оригинален — ако в него нямаше добри хрумвания, то и в последвалия цял куп копиращи го филми нямаше да има нищо интересно наследено.

Разбиваща е и идеята за междувидови двойки. Очевидно е, че между хора и вулканци има много, много по-малко биологично и еволюционно близко, отколкото между хората и земните крастави жаби. Забравяме за момент как така има толкова огромен брой хуманоиди в космоса и как нашите добри герои все се срещат точно с тях. И на всичкото отгоре почти винаги всички говорят на английски, или поне го разбират перфектно. Тъй де, не английски, ами общия език на федерацията на земните щати (или нещо подобно), създадена след третата световна война (най-често или атомна, или генетична, или времева).

Но да оставим звездните битки, фазерите и междупланетната любов. Има едно клише от книгите на Станислав Лем, което не се наложи през годините и поради тази причина от доста време ми се струва някак “сладко”, “миличко” — става дума за това, че космическите кораби са ракети и излитат като такива, съответно и кацат… като ракети. Не мога да се сетя за всички примери, но се сещам най-вече за “Приключенията на звездния навигатор Пиркс” и “Непобедимият”. Пиркс управляваше точно такива ракети, даже се сещам за описание на тренировъчно кацане на Луната и как е трудно за космическия “ас”, как управляването на огромния кораб на върха на стълб от огън си е признак за висше майсторство. Непобедимият също беше ракета и когато кацна на планетата, пуснаха за щит силово поле, което достигаше до върха на ракетата и предпазваше от това, което тогава си мислеха че е някакъв особен дъжд.

Сигурно тази идея за кораби-ракети не се е наложила заради совалките — американската мини-флотилия и руския “Буран”. Много по-секси е корабът да е като совалка, те совалките са във вечерните новини, иначе ракетите са… толкова от 60-те. ;)

Някои казват, че фантастичният жанр се бил изчерпал. Не е вярно, не се е изчерпал, а се е задръстил от неталантливи имитатори. Самата фантастика не може да стигне границите си, защото именно преместването на границите е това, което я отличава. Има толкова огромно поле за фантастични концепции, то включва дори и нарочно заиграване с днешните клишета. Има, разбира се, и цял куп посредствени филми. Които най-често са с голям бюджет, лъскава визуална глазура, скъпи ефекти и… яко скука.