Преди малко, докато зяпах серия от “Загубени” (аз тъй им викам) по една от телевизиите, мина рекламен блок с анонс на новините. Казаха, че в “Яйлата” при Камен бряг се строи. Дадоха и кадри на строителни материали, бетонни плочи и подобни. Отвратих се. Стана ми обидно, че някои хора могат да живеят заедно на места, за които да се грижат и които да ценят, а аз съм вързан тук.

Първо за пореден път ми стана неприятно заради управата, която позволява такива неща. Така бяха представили нещата в анонса, типично по “жълт” маниер хвърлиха разни казвания набързо, за да привлекат внимание. Пролича, че някой някъде е допуснал да се строи в резервата. После, докато пиша това, догледах самите новини и видях целия двуминутен репортаж. Оказа се, че управата не е виновна, а напротив — точно общинската управа и историците и археолозите са пуснали сигнала и са издействали бързата реакция на държавата срещу строящия.

Оказа се, че някакъв си собственик вложил едни пари в имот там преди не знам си колко години и на тоя имот, пак преди хиляда години, имало някаква си хижа. И сега, видите ли, той тръгвал да я възстановява. На практика си я строеше наново. Та второто ми възмущение беше от него и от многото, които мислят като него. Казва на репортера, че ако сме щели да започваме да нулираме нотариални (тъй де, “натурални”, нали знаете, че така им казват на село) актове и да ограничаваме граждани, дето са инвестирали в имота и честно и съвестно са си плащали таксите през годините, били сме се връщали към някакви отминали времена.

Никой ли не разбра най-накрая, че в България има резервати? Не, не е само “Сребърна”, има много други и не, не са направени, за да пречат на честните и съвестни данъкоплатци.

А, и за “Натура 2000” — никой ли не разбра най-накрая от тези “собственици на земи”, че имат по-голяма сметка да си задържат земите, земите им да влязат в “Натура 2000” и държавата и ЕС ежегодно да им плаща обезщетения за ограниченията на защитената територия? Всички ли са толкова тъпи, че се юрват веднага да строят бетонни плочи и да канят поредния измислен чуждоземен строителен инвеститор? Казвам “измислен”, защото в Иракли е пределно ясно, че инвеститорът не е точно швейцарски, а по-скоро “Русалко”-музикантски с подставени лица?

Не си продавайте земите на строителната мафия, а ако е в резерват, буферна зона или защитена територия без право на строеж, и вие не я застроявайте! Пазете си земята, за да я дадете на внуците си някой ден! Имот се събира трудно, а се продава винаги евтино! Затова му казват “недвижим”, защото е нещо стабилно, нещо, на което можете да разчитате след години.

—-

Работя (отскоро, дано продължава безпроблемно) отдалечено за един англичанин. Няма значение каква е работата точно, и без това засега е много, много малко, за да ме изхранва добре, а и е друга тема. Но друго е по-интересно — този човек живее и работи в един от големите паркове на Великобритания — долината на река Тамар. Всъщност официално се води не национален парк, а AONB (Area of Outstanding Natural Beauty) — разликата между такъв район и парковете е в начина на управление и степента на местна самостоятелност. Иначе си е национален парк практически.

Та той може да живее в селце с няколко хиляди души, пръснати из махалите наоколо. Като освен всичко си имат и център с обществени сгради и кей с лодки (навремето са били рибарски, в днешни дни са за разходки и спорт) и всичко в това селище изглежда излъскано, подстригано, излизано. А наоколо — хълмове с гори и поляни. Част от хората са заети в земеделски бизнес и произвеждат екологично чисти плодове, с които са известни в цяла югозападна Англия и Уелс.

Та моят колега излиза сутрин от вкъщи и отива в офиса си, който е през две къщи. Работи там ИТ-проекти, които сам е създал или спечелил, грижи се за бизнеса си, който сам е развил, когато е решил да започне свободната си ИТ-практика. Следобед се “прибира” при жена си и децата, през уикендите не работи, защото са за почивка и за игри с хлапетата му.

Отплеснах се. Темата за истинската свободна практика, а не тази подигравка, която се получава тук е друга и непременно ще я зачекна отделно. Ставаше дума за хората, които живеят заедно в райско кътче и това не им пречи да са технологично интегрирани, ако поискат. Но също така не застрояват резерватите и парковете си, а произвеждат екологично чисти плодове.

Сигурно е много изкушаващо и лесно за някой от тия тукашните “строителни предприемачи” като види хълмовете край долината на Тамар да се почеше по мазното теме и да предвкуси какви печалби само може да направи от застрояването там, какви инвестиции може да предложи на общините и на собствениците. Как може да им завърти главите с обещания и еднократни хилядарки, за да му продадат имотите си и да нареди край реката хотел до хотела, мила моя майно льо…

Но има една огромна разлика — там хората не страдат от глупави комплекси, че живеят на село и че единственият им доход би бил ако продадат земята си. Лондон е на няколко часа път, между другото, а в селцето има поне две-три ИТ-фирми и бърз Интернет. Но не са само физическите удобства и добрата инфраструктура — без хора, които всекидневно да се грижат за оцеляването на тази нагласа нищо не става. Без хора, които да виждат важните неща наоколо и да ги ценят, защото са си вкъщи, а не “временно на гурбет в Гърция”, да речем, не става.

У нас, имам чувството, и оптична връзка да закарат в най-красивите села, и хеликоптери да има дотам, пак няма да се събере общност с магическа пръчка. Все ще се намери някой, който като тоя “собственик” от Камен бряг да изсече, застрои, замърси. Да изхвърли боклука си в двора на съседа, да източи маслото от колата си край засадената от оня от долния етаж фиданка, да клюкарства и все да знае най-много. За всичко — за политика, жени, коли и футбол.

А ми се живее в нормално място, с мотивирана общност от ценящи общите неща хора. Но няма начин.

Мислел съм си какво ли ще е, ако ИТ-специалисти се съберат в някое село и си заформят такава истинска община. Въртели са ми се планове за фирма, която се развива и инвестира в обновяване на такова село, което да стане работно място и в същото време дом, кампус на служителите. В ИТ е лесно да стане така — няма специални суровини, нито нужда от транспорт за продукта. Трябва само спокойствие, креативна и амбицираща и в същото време не-стресова среда. А, и бърза интернет-връзка. Другото са няколко пицарии и бара, кино и други подобни, малко спортни съоръжения и, разбира се, хубаво шосе, по което хората за час-два максимум да могат да идат до големия град, ако имат нужда.

Мечти…