Имахме годишнина от сватбата и решихме да го отпразнуваме, като си подарим нещо в града. Имахме няколко варианта наум, може би щяхме да идем на театър – напоследък все се каним и все не остава време. Е, и този път не ходихме. В кината пък не даваха нищо интересно, освен в “Одеон” – то те там винаги дават по нещо интересно. “Одеон” е цяла тема за отделен разговор, затова с две думи – не отидохме.

Аз бях проверил какво се прожектира в IMAX-залата в мол-а на Стамболийски и Опълченска. Въртеше се из телевизиите реклама на “Космическа станция 3Д”, оказа се, че може да се гледа почти през целия ден – и решението беше логично. Донякъде с такава идея, но и с доста опити от моя страна за изненада излязохме. Имахме да ходим до “Св. София”, църквата. Централна София е приятно място за разходки, особено през почивните дни, когато навалицата от коли поне малко намалява. Като студент съм кръстосвал нашир и длъж тези улици, особено в кварталите между Университета и вкъщи. Но не е същото, Краси се уморяваше и ако за мен не е важно толкова да се поуморя малко, бременните жени трябва да внимават с по-големине натоварвания все пак. Имаше и вятър, опитваше се и да вали по малко. На нас ни беше приятно, все пак си ни е празник. Но мол-ът на Стамболийски е далече, няма пряк и удобен транспорт, минава се през хълмове, павирани улици… Мислехме да вземем такси, да – но решихме да се разходим.

Мол-овете са ми много странни. Днес се видяхме с Юнуз на обяд и после отидохме в същия този мол да пием кафе и да си продължим бъбренето. И точно говорихме и за това – как и защо средата, която създават ни харесва и не съвсем. Аз бях с “не съвсем”, както се досещате сигурно.

Не зная защо недолюбвам големите магазини. Мисля си, че ми вдъхват прекалено силно усещане за някаква фалшива “американизираност”. Или че не са оптимални за купувача, а по-скоро за продавачите – никой няма да си купи електронна игра, когато пазарува дрехи. Най-малкото защото наоколо няма електронни игри – обаче в мол-а има, и не само – има и хранителни стоки, и козметика. Само трябва човек да има кола с голям багажник, другото не е проблем. И каквото не е искал или не е помислял да купува – нищо, ще му го продадем.

Може би най-неприятното ми в тези мол-нагласи е фалшивата учтивост, прикриваща една в повечето случаи лоша услуга. Първият й признак е униформата. Забелязали ли сте, че служителите в мол-овете, магазините за gsm-и (всичките там “Германос”, “2be” и подобни) са с униформи, най-често доста еднакви. Преобладава ситното синьо райе, често са с широки бели ревери и неотменно им се развява табелка с името. Преди време разните американски сектанти изглеждаха така, а днес така обличат тези служители. Лично аз предпочитам да бъда обслужван от разбиращ и възпитан служител – не е толкова важно нито да е с униформа, нито да мога да му прочета името.

Нека сега никой не се обижда – нямам нищо против отделните служители в такива магазини. Говоря за нагласата, която се създава с изникването на все повече такива места.

Истинският проблем не е нито униформата, нито табелките – истинският проблем е, че на такива места отвън, тоест преди да си дадеш парите, всичко изглежда толкова чисто и спретнато, стегнато като униформата и лъскаво като бялата табелка. А когато или вече си си купил каквото ще си купуваш, или нещо се колебаеш дали ти харесва мястото и май няма да купуваш изобщо – тогава никой не ти обръща внимание. А всъщност най-ценният клиент е този, когото успееш да върнеш от вратата. В тези нови места това не го могат – може би е такава политика, може би управата е некадърна, не знам. Но всеки може да продава на дошлия да купува. Истински трудното в този занаят трябва да е да убедиш колебаещия се и да впечатлиш и привлечеш отказалия се.

В M-Tel IMAX също не умеят да служат. Да, това е работата на служителя – да служи на клиента. Конкретно кое ме възмути в това кино…

За качване към залата има ескалатор. За слизане няма – има стълби. Но нещо повече, те не са за слизане след кино. Те са за някой заблуден, или може би има някакво строително изискване за тях. Значи като отиваш на кино се возиш на ескалатора, а след като вече си си дал парите, изконсумирал си услугата и не можеш да се оплачеш или откажеш – тогава слизаш по стълби. Три етажа, ако не и повече. Надолу по аварийната стълба като говеда. Възмутително. Взехме ви парите – “айде докато още ви държи кефът от киното, давайте през аварийния изход, че ни чакат нови клиенти”. Некадърници.

Вътре залата е амфитеатрална с голям наклон – това е добре за гледане, защото няма опасност цял филм да гледам темето на някой дългуч ербап (както прекалено често ми се случва в другите зали). Но след края на филма едно момче (с, познайте какво, униформа) казва по микрофона да се изнесат всички от “задния” край на залата. Под “задния” се разбира “горния”. Трябва да се качиш около един етаж общо нагоре, за да излезеш. Умно.

Но качването не е чак такъв проблем – винаги по-трудно за трудноподвижните хора е слизането по много стъпала. Всяка бременна жена, всеки възрастен, болен, уморен, сакат човек трябва да слиза надолу три или четири етажа (не ги броих, когато избеснея не съм добре с аритметиката). Иначе из всички такива нови сгради и магазини има разлепени сини табелки със стилизирано изображение на човек в инвалидна количка, навсякъде по улиците са направили всякакви “неща” за инвалидите, има дори (неработещи) асансьори по по-големите подлези… А някой от всички тия големи акъли сеща ли се изобщо, че това стилизираното с бялото на синия фон не означава “човек в количка”? Някой сеща ли се, че идеята е да се улеснят и облекчат всички трудноподвижни хора? И че в тяхната бройка влизат не само хората в колички, ами и всеки от нас, ако си е навехнал крака или ако е зверски уморен и едвам се движи от умора и болка, всеки възрастен човек с подути и отмаляли крака, всяка жена, която е в някакво неразположение, било то месечно, от бременност или от нещо друго…?

На някъде около третия етаж надолу не издържах и отворих аварийния изход. Цялото стълбище е точно от типа противопожарен изход, с аварийни врати на етажите. От другата страна на вратата имаше лъскави пилончета с някаква цветна лента. Демек “не минавайте”. Някакви какички се развикаха в далечината (нещо от сорта на “не оттука бе, е-ей!”) и една от тях тръгна към нас. Водеше двама човека със себе си, момче и момиче – явно приятелчета, които “развежда” из владенията си.

Тръгна да ни казва да сме се върнели по стълбите, аз й обясних, че жена ми е бременна и няма да търпя да ни карат да слизаме по безброй стъпала, след като дори не са ни били предупредили. Естествено, че виках. Когато се ядосам така, не говоря обидно като думи, но мое право си е да обяснявам с какъвто тон аз си реша. Онази нещо се хвана отривисто за главата (“ох, колко ми е тежко, само да не се ядосам сега, че ще видите”) и ми казва да не съм й викал “защото…”. “Защото какво? Защо да не ви викам, че не разбрах нещо?”. Може да е казала “защото не е хубаво” или подобно, но мен не ме интересува. Интересува ме да ми осигурят по-бърз достъп до изхода на измисления им магазин. Без стълби. Обясних й още как се чувствам подведен като клиент и че това е възмутително. Накрая, след като два-три пъти неуспешно опита да ни респектира каза, че “ами мога да ви сваля със служебния асансьор, ако толкова искате”. Служебен асансьор? “Служебен”?!? “Ако искаме”?…

След това всичко мина ок, излязохме и отидохме до друго наше любимо място още от студентството ни – един китайски ресторант в центъра. Не си развалихме доброто настроение от филма, не си загубихме приятните минути с космическата станция.

Но това тук е не за празнуванията ни, а за проблемите на лъскавата фасада без никакво обслужване всъщност. А пък това, което след време, като си мисля, най-много ме впечатлява е, че горе на изхода от залата, където събираха поляризиращите очила, стоеше един едър батко. Естествено, в униформа на охрана – техните са спортни сака в убити тонове на сивосиньо или бежово, пак с табелка на ревера. Препречил “неправилния” изход, за да могат клиентите да се ориентират към посоката със стълбището. Обслужване, нали ви казвам…