Днес е трети март, на тази дата преди 129 години Санстефанският мирен договор слага край на една странна и сложно мотивирана война, на мощта на една велика империя и на дългото и мъчително домогване на народа ни до свободата и независимостта. На тази дата се слагат и много начала - на политическата ни близост с друга велика империя, на административния, инфраструктурен, военен и културен разцвет на млада нова България.
На тази дата си спомняме героизма и саможертвата, но не чак така трагично и поетично, както го правим на втори юни, деня на Ботев. Когато честваме годишнината от смъртта на Левски пък сме настроени по-приказно, по-мечтателно и в мир с тихата, но непоколебима вяра в свободата.
Единствено на трети март мога да се вживея и аз във военните паради, проверките с траурния марш, запловете на зарята и нескритата, но не и безцелна помпозност. Защото Освобождението и всички загинали или жертвали младостта и здравето си войници и опълченци го заслужават. Заслужава го и онази родова, земляшка привързаност, която за няколко десетилетия изправя страната от нищото, от кървавата пепел на Батак и я прави една от първите сред равни европейски. И завиждам малко, защото тогава, в началото и до средата на миналия век не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя. И както днес някои хора са все още разпръснати и разделени, така и навремето всички напротив са били заедно - и в боя, където всичко е било ясно и правилно, а и в политиката, където никога не е всичко съвсем ясно, нито пък правилно.
В годините, когато няма значение държавата като територия и администрация, когато етническата отлика не е така силна или важна и когато най-големите възможни разделения са тези на езика, заплатата и мечтите се надявам, че има още място за зари, проверки и паради. Не заради кухия конформизъм на традицията, не - заради чувството, което дядовците ни са имали и което ние трудно откриваме. Чувството, че имаме нещо общо и можем да се гордеем с него. Нещо повече - че можем да градим над тези основи и да сме щастливи в българските земи. И ние, и децата ни.
articles feed
за произхода и земята
Като казах, че в началото на миналия век “не е било важно дали си от град или си от село, дали си по произход българин, турчин, евреин, арменец или друг, щом ти е скъпа родната земя” имах предвид, че тогава (като че ли, гледано от днес) е било оценявано, когато човек постъпва принципно и честно и има идеали.
Имам предвид, че произходът не е определящ, по-важни би следвало да са идеалите. За които са се борили много и доста различни хора.
Контрастът, който исках да покажа, беше с днешните опити за официално, политически ангажирано делене на хората на родов, етнически принцип. Имам предвид както понякога твърде силното изтъкване на ромите, стигащо редовно до парламента, така и претенциите на “Атака” за представителство на българите, разбирани чисто етнически.
Извинявам се, ако с думите си съм засегнал - идеята ми беше, че е по-важно хората да са единни и да го разбират и показват. И че е лошо да се правят разделения по признак, над който човек няма власт - както е с кръвта и рода.
Може би е малко пресилена и романтична представа за онова време - все си мисля, че тогава, в забързаността по строенето на модерната нова държава хората не са имали време за такива чак разделения. И са имали повече причини да правят нещо заедно, отколкото да се делят.
Ясно е, че в много отношения е важно какъв е роден човек. Само намеквам, че това не е по-важно от ценността на дома, на земята. Най-малкото не ни е подвластно, а някак дадено.
no subject :)
Много добре казано. И точно (imho).
Поздравления за което.
Писане на коментар