Arcane Lore

Това са те, да — “Артисти за природата”. Когато за първи път чух песента, преди може би месец и половина някъде, бяхме на път. Гледах обедното слънце през върховете на крайпътните тополи на съседен път. И докато колата се носеше напред към кръстопътя и слънцето слизаше все по-надолу по наскоро разлистените корони и трептеше с блясъци в очите, изтръпнах. И аз не мога да се разделя с теб, планина! Не мога!

Пуснах препратки към един-двама приятели и наживо говорихме за това над чаши с бира. Дълго се чудех какво да напиша и как да кажа каква е точно тази тръпка и защо изобщо изтръпвам от такава песен. Споменах за песента и клипа съвсем набързо, някак между другото и да ми е като отметка да ми напомня, че искам да пиша повече. Но какво наистина да пиша, какво да говоря… просто не мога да се разделя с теб, планина, не мога!

Самата песен хем не е нищо изключително новаторско, хем е чувствена и магнетична и безкрайно по-музикална от всички глупости, с които ни заливат радиа и телевизии, от разните измислени и режисирани “евровизии” и просташки “мюзикайдъли”. И не — темата не е нито късна, нито излишна. Поне не прекалено… все още.

Далеч от всякаква хитовска амбиция, “Не мога да се разделя” е песен, която и да не застане на първите места в рейтингите по продажби и излъчвания, ще си намери уютно местенце в сърцата ни. И всеки път, когато я чуваме, всеки път, когато виждаме как убиват планината ще ни кара да изтръпваме. И да се чудим защо, да се чудим как да обясним този трепет и да нямаме думи. А само да слушаме и вътрешно да пригласяме. Докато слънцето премигва в клоните на крайпътните тополи — весело, че сме се трогнали за планината. Неговата планина, нашата планина…

 
http://forthenature.org/documents/289 — изтегляне във формат mp3
http://vbox7.com/play:0eb0d078 — клипът онлайн

——

Аз научих тогава от Дени от БГз. Другите, които участват, са хора от Балканджи, Исихия, Екзитус. И още доста други, общо към 30-тина музиканта.

През 2004-та за коледа и нова година бяхме взели живо дръвче, смърч с корени, който нагласихме в голяма саксия и украсихме като празнична елха. Всичко беше страхотно, живо дръвче за елха е в пъти по-приятно от отсечено с кръстачка. След празниците, като се постопли, го засадихме в тревната площ до блока, заедно с малкото борче, което открихме сред корените на смърча. Какво стана с тях след това?

Борчето “Борко” не издържа много. Като порасна висока трева, все си казвах, като минавах по пътеката след работа, че трябва някой ден да пооскубя тревата около дръвчетата или поне да я утъпча или да поставя някаква ограда, за да ги предпазя. Тогава имаше практика цигани да се наемат за косене на междублоковите пространства. То май още си я има, де… последната година се разкарваха разни дядковци с ръчни тримери, ама то като скорост, качество на косенето и внимание към дървета и цветя си е същото. И така един слънчев ден видях, че борчето чисто и просто е окосено заедно с тревата. Намерих корена и известно време го поливах, когато слизах да полея смърча. Но така и не се съвзе — нормално.

“Шмръкльо” и той същата есен пострада. След въпросното косене около месец някъде остана сеното разхвърляно и неприбрано. Аз пак все се канех някой почивен ден да сляза да го събера, но покрай ходенето на работа не намерих време. Изпревари ме някоя бабка или дядко от входа — сеното един горещ ден беше скупчено край кофите за смет, по-точно между тях и дръвчето ни. След няколко дни и след очевидното нежелание на събиращите боклука фирми да отнесат сеното, незнайно как, пламнал огън в тая купа и сеното изгоря. По някаква “случайност” изгоряха точно тогава и всички други купи сено в квартала.

Смърчът беше така опърлен, че успя да се съвземе и да покара нови клонки едва миналата пролет. Поливахме го в най-горещите дни и когато много избуяваше тревата наоколо, я разчиствахме. Покрай това ни занимание аз даже почистих цялото каре тревна площ. Беше пълно с боклуци, под и в тревата имаше цял пласт вестници, найлони, цигарени кутии, стъкла, кофички от кисело мляко… и така из цялата площ.

Дръвчето много трудно успя да се позакрепи и въпреки че като го купувахме изглеждаше силно и стройно, пълно с енергия за растеж, сега вече няколко години не може да тръгне нагоре. И даже, честно казано, изглежда все по-малко и свито, сякаш се смалява.

Най-последният удар по него беше по празниците. Когато се върнах след нова година от Троян, пътувал точно в най-голямата виелица и премръзнал, видях дръвчето с отчупено връхче. Нямам представа дали някоя случайна пиратка или изтървано хлапе от квартала му е откъснало връхчето. По-скоро ми се вярва да е второто. Откъснато е самото връхче, десетина сантиметра, това, което е в основата на всеки растеж на тези иглолистни дървета. Без връхче практически не може да расте сега. Е, може би все пак ще успее да си пусне някак друго, но жалкото е, че няколко години вече това измъчено дръвче не може да порасне малко и да премине критичната граница от метър и петдесет, под която е постоянно уязвимо от хората.

Стои леко край пътеката, навътре в тревната площ и сякаш все повече се свива, смалява и накланя на една страна. А сега вече е и без връхче.

Ужасно тъпо ми е. След като се роди малкият, тъщата дойде по някое време и реши да вземе да засади и тя някакво дърво. След около месец въпросната череша, след като точно беше пуснала първите листенца, осъмна с отчупени клончета и бързо изсъхна. Тази тревна площ се намира от южната страна на блока и имам силното съмнение, че бабите от блока държат там да няма дървета, за да не им се хвърля сянка върху южния калкан. Няма да се учудя, ако всичко това е било нарочно, но не се замислям много по въпроса, за да не се ядосвам.

Но всеки път, като минавам по пътеката и погледна настрани към нашата елхичка, ми се свива сърцето. И за какво да купуваме скъпите елхи в саксии, дето тая година стигнаха цени минимум 45-50 лева? За да си успокояваме съвестта, че видите ли, ние тая година не сме секли дърво, не сме “нарушавали екологията”. Дрън-дрън. Дори и в планината да ида да засадя елхичката, пак само подпомагам родния дърводобив. Дървета трябва да се садят в градовете — но виждате какво става, едвам кретат или направо си изсъхват. Работещ отдел по озеленяване към общината трябва, но няма. Кметът Борисов има пари за какви ли не глупости, като огромната рампа за инвалидни колички, дето изтипоса отстрани на “Св. Александър Невски” и загрози цялата му северна фасада, а пари за озеленяване няма. Да, трябва да има достъпност за инвалини, да — но това се прави с малка платформа с електромотор, която се вгражда отстрани на входа и не загрозява толкова фасадата. Защото една платформа е широка 80-тина сантиметра, а рампата е огромна. Е, вярно, огромните неща повече се забелязват и са “повече работа”.

Без служба по озеленяване можем само да си джафкаме в публичното пространство, че бил мръсен градът, че се изсичали дървета, че това, че онова… Да, всички заедно и всеки поотделно можем да засадим дръвчета из тревните площи. Но не това ще е доброто нещо, доброто дело. Доброто ще е да създадем такава нагласа, в която да се появи и задържи, да се оцени и стимулира експертно отношение към озеленяването. А експерти по озеленяване съм сигурен че има. То философи има толкова много, та сигурно и лесотехническият университет и той дипломира кадри всяка година. Това, което няма е отношение към проблемите.

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…

Станах рано и отидох днес пред офиса на премиера, покоите на изпълнителната власт — ами покои са си, понякога като гледам как нищо не се прави за важни неща и как се премълчават истини, си казвам че голям покой цари из етажите. Отидох да дам своята лепта за обогатяване на фондовете на евросъюза — събрах стотинки по една и по две, демек баш “жълтици” и отидох да ги дам на министрите. Да помогна и аз с нещо за глобата, която се задава от европата по случай провала на страната ни с включването в еко-мрежата “Натура 2000”. Изядоха фирми, кметове, дупетати (опа, депутати) и нагоре из корпоративната и политическата йерархия де що има останала природа по планини и долини и сега ще ни глобяват.

Начините за ядене — много. Или хотели, писти и кръчми строят — ама това вече е стар трик — или ще отчуждат гори от защитени местности към горското министерство за дърводобив, или ще “прочистват” чисти реки от дървения материал на километри от коритото, или ще се “самозапалват” пожари, та след това някой да мине и да събере огромното количество леко пообгорели сурови трупи. Дървен мат’риал - явно това е най-ценната суровина днес в България. Нямаме нефт, злато, диаманти, урана си го изкопахме и сега остава най-сладкото, самовъзобновимо папо — дърводобивът.

Самовъзобновимо, ама всичко си има граници. Като нищо скоро няма да има толкова дърва, с тия масови сечи и с разкъсването на защитените територии и застрояването им с поредните супер-комплекси за чужденци, с тия явно нарочни пожари и с неуредиците в реките и язовирите, дето където трябва да е прочистено коритото не е, а където изобщо не е корито редовно се ”прочиства”.

Още през 80-те години, доколкото зная, се е доказало, че презалесяването на широколистни гори с иглолистни дървета е порочна практика. Борът расте бързо и бързо може да бъде добит (папо, папо!), но след сеч до голо се засилват свлачищата, ерозията и животните изчезват другаде. Ако могат. Освен това иглолистните гори не задържат влага — подпочвените води слизат много по-надълбоко, защото я няма сянката на старите гори и съответно реките пресъхват.

Но сигурно не е така, аз не съм специалист. Специалистите по управление на “всичко” са в онази сграда, пред която отидох. Те по специален начин ни докараха дотам да излизаме на улицата, за да “разрешат” да имаме парк “Странджа”. И да трябва да се плаща глоба за неадекватна еко-политика. Кой ще я плаща? Ние естествено — нали има данъци.

——

Завъртях се в района, бях дошъл малко по-рано. Случайно се срещнахме със Сашо Шопов и решихме да идем заедно. Пред министерския съвет имаше няколко отегчени репортера, две момчета си говореха нещо, седнали край камера на bTV, наоколо шляеха унили още няколко техни колеги. Не зная дали са знаели за инициативата за жълтите стотинки.

Имаше забележимо полицейско присъствие, в лицето на двама униформени съграждани и трудно отличимо от репортерите блогерско такова. Докато си говорехме с Gergana и NeeAnn, отсреща пред партийния дом се беше събрала група, спирана от двама полицаи. Част от репортерите лека-полека се ориентираха натам и ние решихме да идем също.

Организаторите на даването на жълти стотинки пред министерски съвет бяха спрени от полицаите с аргумента, че не може така, кой ви е дал и как така ще правите разни хулиганщини, при това необявени. Явно хората не са знаели или пък не са били решили как да реагират, ако тия със стотинките вземат че наистина минат.

Беше и дядото, когото снимах на предишния протест, шествието за Странджа и против цензурата в Интернет. Докато полицаите, изведнъж оказали се сред две камери и няколко фотоапарата се съгласяваха с аргументите, че това не е протест, а няколкоминутно предаване на пратка от граждани, репортерка от МСАТ вземаше интервю от ”организаторите”.

Та дядото по едно време каза на висок глас, че всеки по конституция има право свободно да изразява мнението си. В писмена, звукова или каквато и да е друга форма. И всеки има право на граждански протест. “Като не ни пускате, пред кого да протестираме — пред кравите на село ли?”.

Това е основният проблем на властта — няма интерфейс за връзка с хората. Има някакви измислени полицейски правила за обявяване на протести, за законов канален ред за жалби и оплаквания. Но всички знаем, че каналният ред е нещо, което е канал, но не е никакъв ред. Нищо не може да бъде свършено по канален ред — може само да се зарови сред канални нечистотии.

Съгласиха се да ни пуснат и минахме през подлеза (това беше “условието”;). След това пред входа отсреща хвърляхме стотинки в сламена шапка. Хората хвърляха и лека-полека си заминаваха. Затова на репортерите им се е сторило, че сме били съвсем малко. По едно време настана такова щракане на репортерски апарати, такова типично бутане и ръчкане с лакти, че се отвратих и отидохме за кратко кафе и раздумка.

Вижте снимки от събирането на жълти стотинки за глобата за “Натура 2000”.

 
П.П.: Още снимки от събитието при Gergana, NeeAnn

Имаше шествие за Странджа и за блоговете. Ходих на него и го снимах. Чак сега приключих с качването на снимките, защото исках да кача нетипични, живи снимки. Не от онези лъскавите, със стандартна композиция — хора зад плакат или само плакат или обща снимка отвисоко на събитието. Интересуваха ме хората, с техните емоции и с техните безчувствености. С това, което показваха и което криеха. С това, което успявах да забелязвам и да снимам.

Аз бях сред тези хора — сред вас, ако и вие сте ходили. Някои от снимките са неиздържани леко технически — тук-там фокусът леко бяга, някъде пък като че ли фокусът е объркан и композиционно централният обект е пренебрегнат за сметка на нещо в друга равнина. Знам, че не са идеални, но това е моят етюд, моето учене на снимането по усет. Да, далеч съм от добри резултати, но това не значи да не споделя с вас шествието и настроенията му. Усмивките, погледите, ентусиазма и емоциите му. Тъй де - така и така няма начин да се върна и да повторя кадъра, за да стане добър технически.

Използваните обективи са два - Pentax DA 18-55 и Osawa MC 75-135/3.8. Повечето кадри са с Osawa-та. В средата, някъде от Солунска докъм Невски снимах с китовия. Най-вече заради автофокуса. 18-55 на Пентакс, колкото и кусури да си има, за парите си е страхотно малко обективче и автофокусът върши добра работа. Осавата е ръчнофокусен обектив от вида “помпа” (само с един пръстен — увеличението е с издърпване, фокусирането е със завъртане). Много удобно за работа, но когато хората се движат всичко става много трудно. Личи си на кадрите от хорото накрая. Ако хората стоят в една и съща равнина поне няколко секунди, примерно като слушат или си говорят — прекрасно. Но завърти ли се хорото, без автофокус е въпрос на късмет. Да, някои хора могат да снимат бързо с ръчни обективи, но аз не съм от тях.

С две думи, това видях. Може да съм снимал някои от вас, може да сме гледали еднакви гледки. Може и да не сте били там изобщо и да ви е интересно да погледнете през визьора ми. Заповядайте!