През седмицата ходих на работа не с пълната фото-чанта, а със старата ми черна раничка, в нея пъхнал филмовия фотоапарат и разни дребни неща, които преди нямах как да нося със себе си. Бележник, книга, папка с документи и листа. През почивните новогодишни дни за пореден път бях извадил “лентака” и си бях поиграл пак да го позачистя от прах. Все се канех да се върна към усещането да нямаш никаква представа дали кадърът се е получил и да се опираш изцяло на вярата си. Да, цифровата фотография е страхотно нещо, в определен смисъл дава повече свобода, но в друг и ограничава. Задавайки ни рамките, които иначе трябва сами да си представяме. Става дума за онзи екран на гърба на огледалката, който на всеки кадър изчислява хистограмата и показва бленда, скорост, чувствителност. Опитвал съм да снимам с изключен екран, но като знаеш, че можеш да си видиш снимката, винаги остава изкушението просто да го включиш отново. С оправданието “замалко, само за тази снимка”. И така всеки път. :)
А преди носех винаги със себе си листче, на което записвах поредният кадър с какви настройки е направен и дали има нещо технически особено в него. Липсваше ми, че в сканираните след това негативи няма никакви exif-данни и се опитвах да си записвам стойностите на бленда и скорост сам. Вярно - много бързо омръзва и след десетия филм вече отбелязваш само избрани кадри, но все пак си е ценно по някакъв начин. Не съм отделял време след това да си “разучавам” начина на снимане - по-скоро идеята е да я има информацията, ако реша да я потърся.
През седмицата само дето носех раницата, иначе нито веднъж не я свалих да снимам нещо. Отново същият проблем като преди - сутринта тъмно, вечерта тъмно. Но това не е важно, особено когато имаш само 36 кадъра в “картата”. Вчера снимах веднъж и беше много странно, това ме накара да разкажа всъщност. Че апаратът е по-лек си знам, но долепен до окото вече се усеща като по-лек. Иначе като че ли само знаеш някакви характеристики, а при вдигането към очите вече “усещаш” сухите факти някак по-лично. Глупаво сравнение, но - и автоматът в казармата тежеше повече по време на стрелби, някак ставаше по-“важен” и се забелязваше и тежестта му.
После сбърках копчетата и гледах глупаво за около секунда. После се разсмях на себе си. Апарата можех да държа с две ръце за тялото - нещо, което бях позабравил. По-малките Pentax-и няма как да се държат така - трябва лявата ръка да обхване и част от обектива. Дори и човек да е с малки ръце, пак е така, защото обективът е по-тежък, пък и то всичко му е по-тежичко. Докато на филмовия EOS няма какво да му държиш обектива - някак по-стабилно е да се държи тялото.
Затворът изхлопа някак по-сурово, по-“дървено”. Не механично грубо, а самият звук е някак леко по-кънтящ и в същото време по-мек. Мога да кажа, че цифровият “щраква”, а този “хлопва”. Разликата е най-вече във звука. То си зависи от модела, разбира се - има апарати, които “примляскват” или “цъкат”. Повече ме стресна, че от удара на огледалото апаратът се разлюля. А точно този модел не е такъв, че да разклаща чак. Пак се разсмях - по навик точно при снимане съм отпуснал ръцете, за да не разтреперя снимката. Когато апаратът е по-тежичък, такова отпуснато придържане върши работа - той сам си “ляга на мястото” и не мърда. Но когато е лек, трябва все пак да се държи. Е, не с всички сили чак, но здраво. Ама кой да ги мисли тия неща - то аз не само дето объках копчетата в началото, ами и след това обърнах гърба към лицето и зачаках да се появи снимката с хистограмата. Наистина, за кратко си чаках снимката - то в такъв момент човек си мисли за снимката най-вече и изобщо не забелязва секунда-две, че няма къде и как да я види.
Просто различно усещане. Не зная доколко е различна фотография - някои казват, че всичко е едно и също, това са само инструменти и във фотографията всичко е до усет и виждане на светлината. Да, така изчистено е в един идеален свят. Но тук и сега инструментът е част от голямата картинка. Най-малкото носи различно усещане и така повлиява на целия този букет от настроения и впечатления, който опитваме да хванем в снимки.
