Arcane Lore

Днес отделих малко грижи за страницата. Общата широчината е вече не фиксирана, а 98% и запълва целия екран. На разделителни способности до 1024х768 ляво и дясно поле трябва да се показват едно до друго, при по-малки размери на екрана вече дясното поле отива долу след лявото. Лявото, съдържанието, е почти до края на свободното място надясно с 81% широчина. Опитах всякакви малки трикчета с “min-width” и “max-width”, но кой знае защо не работеха заедно. Навсякъде където четох твърдяха, че са си ок в комбинация. Сигурно влияе някаква настройка от наследен стил.

Все едно, пробвах на 1024х и 1280х и изглежда ок. За мен едно от важните неща беше да има повече място за снимките, които вече ще качвам с 800 точки по дългата страна. Вместо 640, както досега. Вече мога да си позволя и по-спокойно да си обработвам кадрите — GIMP се стартира почти веднага и ретуширането вече не е безкрайна и досадна мъка. А сега виждам, че на по-добър монитор с правилни настройки снимките ми изглеждат различно. Леко по-бледи, с по-нисък контраст и малко по-слаби цветове. Личи си и разликата от липсата на обработка, например на доста често нужното изостряне или ретуш на лица.

Продължавам и работата по новата версия на UrbanStyle. Може би когато приключа миграцията на данните ще прехвърля сайта на новата версия. Има доста нови и интересни идеи за там. Стоилов ми подхвърли концептуално нови неща, които съм сигурен ще се харесат и използват. Ще ги включваме едно по-едно, засега така или иначе съм все още на прехвърляне на потребители и публикации.

Имаме леко “затишие” в работата с дизайнера, с когото работих през последните месеци. Ще използвам тъкмо това, за да се свържа с други хора, на които преди време бях отказвал отделни проекти точно около раждането на бебо. Трябва да намеря време и за довършване сайта на уеб-студиото на Lindeas, който така и остана в леко насипен вид.

Реших да мина на “работен режим” и въпреки че не съм в офис и на щат, да съм в мрежата и съответно да работя разните неща в работно време. Преди и след това — има и други неща, животът не е само правене на чужди сайтове. Също така идеята за четиридневна работна седмица винаги ме е изкушавала. Как през последните месеци съм забравил и стоя не само и петъка, ами и през уикенда даже… Сега съм на линия от понеделник до четвъртък. Три дни след това са си съвсем мои. Това значи без проекти от типа “програмирай до среднощ, защото утре цяла събота ще тестваме”. За всяко нещо си има време и това, че съм на свободна практика не трябва да значи да се трепя пред монитора без спирка.

OpenFest свърши, както казах на майтап на Йовко във фоайето, “свъъъършииии:(“. Останах с много впечатления - както добри, така и лоши. За мен фестивалът за пореден път ми внася двойнствено усещане - има неща, които ми харесват, но има и такива, които ме отблъскват леко. Не защото са някакви много големи и зловредни пропуски, а защото са малки, понякога все пак принципни, но все таки малки неща, но се повтарят и няма отърване от тях. Не искам да се занимавам с тези негативни страни сега - пиша това с въодушевлението на човек, прибрал се скоро вкъщи от най-голямото и най-значимото публично събитие в света на свободния софтуер у нас.

Да, може да звучи помпозно, но OpenFest не се интересува как звучи. Никой фестивал не се интересува от това - изглеждането и звученето на фестивала, наблюдаван отвън е подробност неважна. Фестивалът е стихия, която е като захарния памук - има я и е сладка, докато се топи в устата ти. И най-важното е как човек се е чувствал, докато е танцувал из улиците и докато е ял захарния памук. Ясно е, че след това няма фестивал, няма и памук - това, което остава, е малко мускулна треска и лепнещи от захарта ръце. В нашия случай - спомени за чутите идеи, видяните лица, кратките разговори със стари приятели и набързо срещнатите погледи на нови.

При мен има и още нещо, което ми остава от фестивала - над 60 снимки от двата дни. Не снимах всичко, опитвах се повечето кадри да са премерени някак - или подготвени, или моментни. Но са си доста за тази вечер, а и дори да ги подготвя, не съм решил още как да ги представя.

Мисля си да направя галерия тук, но само галерия със снимки ми стои много стерилно. Това е репортаж, трябва да има коментар. Най-пасващо на визията ми е блог-изложението, но блог-статия с шейсетина снимки ще е прекалено. Освен за страниците на Arcane Lore искам да събера нещо и за UrbanStyle, което да се впише в основната му идея, да е онлайн градска медия. Но точно това, което така ми харесва тук, блогерското, го има и там. Може да опитам да накъсам разказа на няколко епизода.

Жалко, че половин ден ми се губи, вчера след представянето на C3 си тръгнах, натоварен с най-различни мисли и планове, провокирани от феста. Изпуснал съм много ценни неща, но хей, какво пък - това е фестивал, захарен памук - истински важното е преживяването. А за мен точно този OpenFest имаше взривния заряд почти като на най-първото издание, което за мен беше страхотно събитие и дори поне малко опитвах да помагам в организирането му. Тогава все още бях в ССС, все още ССС беше важна част от живота на доста други хора. Хубави времена, фестивални. Вече чакам с нетърпение следващия OpenFest!

Преди две седмици излязохме четирима из улиците на града за приятно прекарване на следобеда с фотоапарати в ръка и за “откриване на сезона” за офлайн-срещи на общностите на UrbanStyle и SimpleStudio.
През цялото време тази статия и цял куп непроявени raw-файлове стоят в очакване в компютъра ми. Все нямам време покрай новата работа да се занимая с тях. Преместването на сайта ми тук също обърка плановете малко - например все още не съм подготвил място за фотодневника си… Все някакви малки неща не ми харесват в новото ми блоглекло - най-вече дизайнът май ще “пострада” за сметка на предишния ми, който май ми допада повече…
Докато “стягам къщата”, ето какво съм писал малко след фотосесията:

——

Вчера “открихме сезона” за снимането заедно на фотографии със свободен лиценз. Тръгнахме из улиците аз, yovko, kalvera и emicha. Идеята на Йовко за общо студио, чиито продукти да са достъпни и свободни за използване изкристализира в обявения от него наскоро проект SimpleStudio. Приятно ми е, че успявам и аз да се впиша в този екип - технически най-вече заради приемането и популяризирането на свободните лицензи в изкуството, но и заради самото снимане. А лично - заради снимането с хора, които споделат близки ми разбирания. За фотографията, за културата, за свободата и бизнеса, за нещата от живота.
Сега с нетърпение разглеждам кадрите, които като се прибрах вчера конвертирах докъм среднощ. Малко ме разочарова разликата в мониторите - вкъщи изтормозеното CRT явно е по-тъмно и повечето снимки при конвертирането съм ги преекспонирал леко. Нищо, тъкмо ще имам време да “отсея” кадрите още веднъж, ще “отлежат” още малко. Въпреки че доста от тях носят точно духа на уличното снимане - “тук и сега”-то на забързания град.

Една статия на george ме накара отново да потърся програма за GNU/Linux, която да зарежда за преглед raw-файлове на снимки. Става дума не за програма за проявяване, не и за програма за редактиране. Проявяването става много удобно с UFRaw (ю-еф-роу, шеговит намек за ю-еф-оу) - като отделна програма или като приставка за The GIMP. Който иска да не се занимава с многото настройки в UFRaw, може да използва приставката gimp-dcraw. И двете програми всъщност са интерфейс към dcraw - проектът се развива стабилно и поддържа много фотоапарати. Същинското редактиране пък на изображенията е ясно, че става в The GIMP.

И все пак това са програми за проявяване и редактиране, но не и за преглед на файловете.

В raw-файловете освен суровите данни от матрицата почти винаги има и jpeg-вариант на снимката. Дори в някои формати има няколко jpeg-а в различни мащаби. Например когато от фотоапарата си преглеждате снимките, те най-често не се конвертират на момента, а се използва jpeg от raw-файла. Разбира се, не съм сигурен коя камера как работи и дали във всички формати има по няколко jpeg-варианти. Но е ясно, че някакъв jpeg винаги съществува - иначе например прегледът в апаратите би бил доста по-бавен. За PEF-формата на Pentax например се говореше, че съдържа три jpeg-варианта на изображението в различни мащаби. Това лесно може да се провери с командата “exiv2 -et IMGPxxxx.PEF”. При мен се извлича само един jpeg с размери 160 на 120 точки. Но това е умаленото копие, което е описано и в EXIF-а на снимката, иначе в PEF-файла има записани три варианта - 240x160, 640x480, и 3008x2000. Има написана дори малка програмка, която извлича jpeg-вариантите от PEF - pef2jpeg.

Значи не би трябвало да е проблем да се добави поддръжка на някой от големите “прелиствачи” на снимки, например F-Spot или GQview, а също и поддръжка в Nautilus… Странно ми е, защото работата по dcraw е била и продължава да е огромна, свързана е с хакване на всеки нов собственически формат за raw, а нещо толкова по-лесно в сравнение с нея, като преглед на jpeg-вариантите в raw-файловете не е направено.

Преди да ме убеждавате за инсталирам уиндоус да си кажа, че няма да го направя :) Поддръжката за графична работа под GNU/Linux се подобрява непрекъснато - добро доказателство е например един нов проект за raw-проявяване - RawStudio. Макар интерфейсът му да не е впечатляващ, това е програма, която започва работата на dcraw от начало и е започната преди има-няма три месеца. Друг е въпросът доколко е добре да се пише поддръжка за raw начисто, при положение, че го има работещ dcraw.

Все си мисля, че включването на този преглед на raw е нещо лесно и дори може и потребителят да си го отключи и да е описано в някое уики как се прави. Потърсих информация из мрежата и видях споменаване на програма, която така и не бях разбрал какво прави и все съм я махал - Gtkam. Използването й е доволно просто - връзвате апарата си към компютъра и стартирате Gtkam. Той би трябвало да може да ви открие сам модела на апарата и да се свърже с него. След това можете да разглеждате снимките в картата.

За мен това не е решение, защото не ми позволява да прелиствам снимките на твърдия ми диск. Не е практично апаратът да стои с часове включен, само и само да мога да си търся снимките в него. А пък и картата трябва да е голяма, това са си големи файлове ;) Освен това лично на мен не ми върши работа, защото за разлика от dcraw тази програма не ми разпознава апарата. Има разни Pentax-и, но все сапунерки.

Все си мисля, че F-Spot трябва да има или ако няма, то да придобие в скоро време такава функционалност :)

На работа седя на едно бюро, което най-накрая успях да обърна така, щото да не съм с гръб към вратата. Всъщност нищо не обръщах - само седнах от отсрещната страна на бюрото, което е тип “маса за лабораторни упражнения”, без дъно и лице. Може да сядаш откъдето си поискаш, чекмеджетата и те са настройваеми - всъщност е една отделна “търкаляшка”, както им викат колегите. Завъртях и нея, завъртях TFT-то и се преместих с лице към вратата. Не разбирам какво е това отношение към “зайците” - винаги когато съм на нова работа все ми се налага в началото да търпя отношения, които не са ми съвсем приятни. Или ще са ми приготвили място с гръб към вратата, или всеки ще ми гледа в монитора, или когато някои ще остават извънредно на работа ще съм сред тях, или ще трябва да участвам в някакво преустройство. Я пренареждане и преномериране на кабелите в цялото сървърно, както беше в “енергото”, я помощ и надзираване на техниците, монтиращи нови климатици…
Мразя да започвам нова работа, не е хубаво нещо това. Точно си посвикнал малко с предишната работа или с ефирния вкус на свободата, ако вече работиш на свободна практика и изведнъж - ето ти бюро, а и нали ще останеш през уикенда, то ние сме оставали скоро, пък ти си нов? Все едно това се наваксва или пък е нещо, за което съм кандидатствал, което има общо с позицията… Когато няма работа, трябва да си намираш работа, била тя и безмислена, защото ще ти намерят. Пак безмислена. Казармени порядки…
Мразя и да съм дълго време на стара работа без перспективи за развитие. Защото лека-полека усещам, че ме заразява точно това отношение към новите, което не ми е допадало в началото. А пък напоследък все работя на места без особени перспективи за развитие. Сегашната ми работа например… не виждам как би могла да се развие и какво би могло да е предизвикателството в това. И какво остава? Чакаш няколко години да ти писне и да почнеш да си търсиш нова работа или възможност да работиш сам? И докато търсиш, оставяш нещата на самотек, по старому и без да се интересуваш много, че някой от новите може да не иска да работи през уикендите. Докато чакаш ”уволнението”…

Хващам се доста често, че си мисля каква искам да е работата ми. Казано най-общо - какво да е заниманието, което да осмисля деня ми. И не мога да реша съвсем, все нещо ми се изплъзва и се разсейвам - или някой хвърля сянка върху монитора ми, докато минава зад мен, или трябва да свърша нещо. Нещо малко и лесно, но преувеличено от управата като “много трудно и отговорно”. Може би си намирам длъжности, за които съм свръх-квалифициран, защото малко ме е страх да се втурна в надпреварата на добрите специалисти в добрите компании. Може би, но пък и може би просто вече не искам да съм компютърен администратор. Или поне със сигурност не искам да съм “някъде” на такава работа. Лошото е, че не намирам все още начина…

Снима ми се, снима ми се много. Както винаги ходя с апарата си в чантата и на път за работа всеки ден виждам по един-два интересни кадъра. От тези, които те карат а спреш, да се върнеш и да гледаш, докато механично изваждаш апарата и почваш да снимаш. Кадри, които ти превземат обърканите сутрешни мисли и те контролират, докато не ги заснемеш. Но не мога да си позволя да закъснявам, входът на службата е с пропуски и при поредни закъснения могат лесно да ме изхвърлят дисциплинарно. Заради едни кадри.
Днес бяха два кадъра в два поредни безистена - всъщност се вижда много малко, разстоянието между сградите е малко и са с врати от ковано желязо. Малко възможности за очертаване на кадъра, но страхотна светлина, падаща отгоре, стичаща се покрай стълбички, простори с дрехи и прозорчета. Долу - сумрачно, със силуети на стари автомобили, явно вкарани в тясното дворче от друга врата. И всичко това с ефирните мъгли и пари на ранната утрин - я някъде от долните етажи някой се къпе и топлата пара е раздвижила мрачния безистен, я нещо от тръбите изпод земята изпуска тънки струйки. И никой не се интересува от такъв забравен двор, дори вратите бяха клеясали и неотваряни от години.
Поне доколкото успях да видя - гледките ми приковаваха погледа, но за кратко - краката ми сами бързаха към работа. А тръгвам по-рано всяка сутрин, за да снимам някъде нещо. Слизам няколко спирки по-рано, за да походя и погледам. И пак нямам време.