Arcane Lore

Миналата седмица минах да видя Дикс на работата му и видях с очите си какво е предколедна гмеж в мол. Навсякъде народ, ама навсякъде… И половината са помъкнали торби с какво ли не към ескалаторите в посока подземния гараж. Където да могат да разтоварят плячката в колата и да идат някъде да отпразнуват, че са “успели да намерят” двайсетина абсолютно ненужни електронни играчки, дрешки, дето след един сезон ще излязат от мода или друга подобна глупост. Ще го отпразнуват, като най-вероятно идат в друг мол да привършат започнатото — ако се чудите защо се пръкват толкова много от тия супермаркети и молове, вече знаете. За да може нашего брата да си харчи там заплатата за глупости, ведно с жената и ревящото “тате-е, искам и за плейстейшъна, бе-е!” хлапе.

Мислите, че това е коледно? Коледата всъщност не е никакъв религиозен празник, това го знае всяко хлапе. Тези дни са просто повечко почивни накуп, а и винаги стои корективът “нова година”, който е добър повод всички да посръбнат малко или направо откровено да се изпонатряскат преди да се почне пак с ходенето на работа през януари. Като говорим за измислици, тя и “новата година” и тя е измислица. Ама пълна — каква е тая нова година десет дни след зимното слънцестоене? Кое му е толкова “старото” на 31 декември в сравнение с 1 януари? Ами нищо. Навремето хората са празнували новото завъртане на сезоните в смислени времена. Говорим за умерения пояс, където има отчетливи четири сезона — ясно е, че за ескимосите годината е малко по-различна от нашата.

Та празнували са, да кажем, Еньовден и Еднажден. Или пък края на жътвата. Или първия сняг. Или най-дългия ден, най-дългата нощ или равноденствията. Неща, които са обясними и предаваеми. Които могат да се обяснят на малко дете и то да е щастливо от обяснението им. А сега какво — пускаме някой филм на децата, да зяпат там американски истории с костюмирани дядоколедовци, в които стават някакви “чудеса на коледа” и има много подаръци, все лъскави и добре опаковани. Не че е лошо децата да получават подаръци — напротив. Но манията по пазаруването е така заляла всичко и навсякъде, че ми е трудно да повярвам, че днес някое дете още успява да вярва, че някой някъде се грижи за него и семейството му, като изпраща подаръци. Особено когато детето обикаля с родителите си из магазините и им помага в мъкненето на същите тия въпросни “подаръци”… Не казвам и че трябва да се пазарува бясно и всичко да се крие от децата. Просто казвам, че не трябва да се пазарува толкова. Наистина, не трябва… няма смисъл…

——

Спомням си как веднъж на връщане от Алианса майка ми ме водеше по “Солунска” (тогава как се казваше… а, да — май “Коларов”), се загледах във витрината на един магазин. Вече си имах желания за празника, насочени наум към Дядо Мраз, но се зазяпах във витрината, защото видях един пластмасов камион. Не че ми грабна окото като играчка, а се зачудих как работи, какво и как му се движи. Всъщност не беше точно камион… сещате се — бяха годините на РСО, Варшавския договор и програмите за разоръжаване. “Балканският полуостров — зона свободна от ядрено оръжие!” Колко е била “свободна”, се разбра едва след промените, ама нейсе. Та не беше камион, ами ракетна установка с влекач. Стана ми интересно как точно ракетата хем се вдига, хем се върти. И дали може да се изстрелва.

Успях скоро да разбера в подробности, защото Дядо Мраз после ми донесе точно този “камион”. Като отминавахме, майка ми, която въпреки че бързахме ме остави няколко секунди да го позяпам ме пита какво съм гледал. Аз замислено й отговорих “а, нищо” и продължих да разчаствам наум играчката от витрината. Винаги ми става милно, като се сетя за това. Същата Нова година дойдоха дядо и баба от село, оставили на съсед да наглежда стоката им, за да могат да останат за двата дни и да спят у нас. Цяла вечер “стрелях” с ракетата, която така и не бях “поръчвал” и в късните часове пуснаха “Студио Хикс”. Даваха някакъв филм, криминален, разбира се, търсеше се мистериозен убиец, дето накрая се оказа орел, който хващаше костенурки с ноктите си, издигаше ги и ги пускаше да паднат и да се счупят, за да ги папне. И точно така каръкът целкал случайни минувачи и после си отнасял костенурското.

Най-много ми хареса от тази въпросна Нова година, че майка ми е следила какво ми е интересно и е предала точно на Дядо Мраз, че баба и дядо бяха с нас и че вместо песни и танци на народите ни оставиха по изключение да гледаме “Студио Хикс”. В този ред, като това за филма е между другото, по-важни са вниманието на майка ми и гостуването на баба и дядо. Не че по празници не съм се радвал на подаръци, просто подаръците винаги трябва да са допълнение към нещо друго, нещо готино, ценно и стоплящо. А не пакетите да са основни…

——

По коледните празници се почва всеки път с една и съща истерия — “най-светлият християнски празник Коледа, времето, в което се случват чудеса, сега трябва да се сетим за децата, за сирачетата, трябва да направим нещо благотворително, пратете SMS и участвайте в благотворителната ни игра”… И други подобни глупости.

Първо на първо, Коледа изобщо не е християнски празник. Християните празнуваме Рождеството на Христос, а не Коледа. Всъщност българите празнуваме от всичко по малко, защото сме колкото християни, толкова и езичници, че понякога и повече езичници. В това няма лошо — аз не се срамувам, че нося и езическото в мен и в традициите си. Лошото е това да не се признава и да се прикрива всичко под фалшиво помпозно християнство.

Освен това Рождество изобщо не е “най-светлият празник” за християните. Най-светлият празник, най-великият ден за християните е Великден, Възкресение Христово. За източноправославната вяра много по-важно е, че Бог е възкръснал — това, че се е родил е повод за празнуване, несъмнено, но не е по никакъв начин “най-велико” и “най-светло”. Родил се е като човек. Всеки ден се раждат хора. Важното е не толкова раждането му като дата, като честван ден, а това, че се е жертвал и по божествената си благодат е решил със страданията си да изкупи греховете ни и да ни спаси. Възкресението е истинският християнски празник, най-светлият и най-великият.

Но напролет не е добро време за покупки — затова пазарната машина много по-силно експлоатира Коледа, Рождество и Нова година. Защото идва краят на финансовата година, идват тринадесети заплати и новогодишни премии, разчистват се сметки и заеми… Идеално време за пазаруване — огромна разлика с някаква си пролет.

Другото голямо изнудване е това с дарителството. Лицемерие е цяла година да се мълчи и само по празниците всички изведнъж да се сещат за болните деца и за сирачетата. Разберете, децата имат нужда то помощ целогодишно! Не в един ден и особено не с измислени SMS-кампании, дето не е ясно изобщо каква част от парите отиват наистина при децата.

Ако можете да помогнете на някое дете, направете го сами, без кампания — започнете от днес, като кажете една добра дума, похвалите и поиграете с вашето или с някое близко дете или пък му направите малък подарък, като го заведете на детски театър или цирк, да речем. Започнете от утре, като с парите, които сте спестили от кампанийната благотворителност на всякаквите медии отидете в някоя детска градина и попитате от какво имат нужда. Или направо в някой от домовете за сираци. Не е нужно да давате всичките си спестявания и всичкото си внимание наведнъж — по-добре давайте по малко от ресурса си през цялата година, през седмица-две или когато имате време и възможност.

——

И накрая, истинската благотворителност на хората, четящи в мрежата и адекватни на процесите в нея е помощта за организациите, които поддържат в мрежата софтуерната свобода, споделимостта и достъпността на изкуството, електронните права и развитието на технологиите.

Вместо да давате пари за ненужни подаръци, които или ще забравите в някой шкаф, или ще изхвърлите при първото пролетно почистване догодина, изберете си достойна интернет-кауза и я подкрепете. Вместо да купувате за много пари лъскава електронна играчка на детето си, заведете го на разходка в парка, отделете му цялото си време само за него и парите ги дайте на хората, които с такива дарения защитават свободите и правата на интернет-потребителите.

Моят списък е с разтегливи граници и всичко зависи от това колко пари ще мога да отделя, но мога да кажа, че започва с Debian project, Wikimedia Foundation, Electronic Frontier Foundation и не на последно място, разбира се, Free Software Foundation.

Както казах, изберете софтуерната свобода или друга достойна кауза и я подкрепете. Това поне има значение :)

Я да ви избложа аз…

Докато пиша това, голяма част от активните блогери в София, да кажа “представителна” част от активните блогери се “самоизбложват” в едно от “Кривите”. Това, което, както каза exodus, е приютявало и приютява какви ли не ИТ-сбирки — като почне човек от ежеседмичната линукска среща, после продължи с пак ежеседмичната интернет-среща, с всякаквите “раздумки на по чашка, дето по си разбираме какво искаме да си кажем” и свърши с редовните такива “довършвания” на всичките лекции, баркамп-ове, уебтех-ове и опенфест-и.

Видяхме се с emicha малко по-преди и се подгряхме с кафе в “Чартър”, след това на път към “Блогеда“та опитахме малко нощен фото-стрийт с подръчни средства. Разбирай — без стативи, с треперещи от студа ръце и без “течна стабилизация” ;) Високото ISO понякога върши чудеса, поне като стимул човек да извади апарата и да види, аджеба, какво ще излезе на iso1600 ;)

Кривото ни посрещна полупразно, с малко ни беше изпреварила izida. Тримата “открихме” събитието и за първата поръчка към нас се присъединиха и mikeramm, после Дачев (я, имаме награда за двойно линкване;), emu, neeann, после хората започнаха да прииждат на малки групи и поединично и съвсем скоро бяхме цяла малка армия. Много познати лица, малка част от тях — познати и офлайн, повечето — с проличаваща си блог-идентичност. Практически заехме всички маси в тази част на мазето и за пореден път “изправихме Кривото”. Бого ме запозна наживо с oggin, с когото успях да разменя две-три думи и едно оптимизиращо “наздраве”, на масата им се заприказвах с divedi. Който беше заинтригуван от моята съвсем скорошна вметка, че съм отказал на Гугъл. По тоя повод с крокодилещия се наблизо maniax отсякохме, че Гугъл не са готини и не струват, обаче в Дъблин пият много, много пият и това ги реабилитира в някакъв смисъл.

После се завъртя всичко, посмесиха се компаниите, nb обиколи масите с wordpress-овска наздравица, muffty дойде до мен на нашата маса и се видяхме и с него, обсъдихме с каква валута се плаща на такситата в някои по-особени ситуации. Григор видях за съвсем малко, но пък Пейо не пропусна да ме изтормози с присъствието си. Е, сефте… и аз не му се дадох. Мечкоубиец такъв! :) На една от масите, предназначена най-вече за яко хапване се видяхме и с yovko и emerald. Отдалече и от ниско (защото е висок) се забелязваше nabludatel, когото аз веднага познах, а той пък ми каза, че не си приличам на аватара. Всъщност доста хора го споменаха — май Izida беше първа още в началото, после и други ме обвиняваха… ама какво да направя, като на снимки излизам юбавец… тъй де, като се обръсна, не като сега. Хм, е, и като не съм така напълнял, като сега… А и го нямам все под ръка Tux да позира с мен на рамото :)

И много още други хора бложеха наживо, разбира се, но пък и хем много не познавах или не разпознавах наживо, хем и много не успях изобщо да видя. Тъй че сто на сто пропускам много хора, но пък сигурно и доста хора мен не са видeли. Не видях със сигурност doncho, kaladan, zbrox, gf… Липсваше и например george, ама то пък вярно че той далеко… Е това не им разбирам на блогерските срещи — не мога да правя така бързо връзката онлайн-офлайн. Да не говорим, че ми е някак силно нетипично да свързвам онлайн-личностите с отделни хора в разговори наживо. Така е, идва си с онлайн-живота… и аз не виждам нищо лошо за мен в това. Даже се чудя как хората предпочитат да се видят наживо, когато блогсферата е толкова яко място. И все пак беше готино, не отричам ;)

Нямам много снимки, даже от наличните една-две едвам “стават”, но доста хора фоткаха, пускаха и трескавиците, така че сто на сто ще има освен текст и фото-визия из блозите. Ама хайде, да мушна една фотка и аз (сори, момчета, ама нали знаете — блогър застанал, блогър излезнал ;) nota bene: следващия път да не ги жаля и да тряскам със светкавица).

P.S.: Цяло чудо е, че от толкова много линкове не съм сбъркал поне един… трудничко е, като писането в блога и помагането по приспиването на Светли вървят заедно. Много поздрави и от него, каза едно “а-гуу-да-да-да” специално за блогерите. Май :)

Или Дядо Блаз — както ви приляга. Ведно с красивата Бложанка и работливите блоджета. И блодаръци ще има за всички от сърце… Ще ги разнесе Дядо Блогеда с летящата си шейна (е, не може всичко) с блелените.

Идеята е на Бого Шопов, предал е на няколко човека поканата, посочил ме е и мен. За кратко в околните блогове хората се отзоваха и препредадоха. Става дума за блогърска среща преди празниците. Да се видим, да си полафим, да изпием по няколко, да поспорим и да се поскараме и накрая двама-трима да затворим заведението… Знам аз, я със sale ще допиваме последните бири пред разсъмване, бистрейки бизнес-моделите на отворения код, я с manitu ще се чудим дали във “Фенс” или в друго “Криво” да посрещнем трамваите… Не бях ходил на сбирки отдавна и на ОпънФест успях да видя само “виждането” в “Кривото” и накрая с Цецо разреждахме с бира бавния ни разговор за обективите на Pentax. Докато сервитьорките взеха да се плашат вече дали ще си тръгнем някога.

Защо хората не общуват онлайн? По-точно защо ИТ-тата не общуват онлайн? Постоянно някой ми иска телефонния номер, защото по джабър му “било неудобно”, а по е-пощата пък било “бавно”. А на мен пък по телефон не ми е удобно, ко прайм ся? На пръсти броя познатите ИТ-та, които са по-адекватни и намираеми онлайн, отколкото по телефон или на срещи наживо. И какво — работим с компютри, работим по уеб-сайтове, познаваме технологии и стандарти и изобщо сме страшни направо, с поглед само дебъгваме. Обаче най-великото откритие на века е мобилният. Никой не уважава не-интерактивната комуникация. Е, аз пък не уважавам телефоните. Отплеснах се, това е друга тема. Да се върнем на ”социалното”…

Социално, социална, социални, мрежа, мрежи… Ако някой имаше представа колко анти-“социално” ми е и как напоследък за мен повече от трима души заедно в една компания, които да участват в разговора и да могат да се обръщат към мен… си е цяла тълпа… Да се чудя на Пейо как намира толкова ентусиазъм да комуникира така активно и масово — ей преди малко чета нещо за някаква книга на Жюстин Томс, нещо за онлайн-маркетинг или подобно и на снимките веднага разпознавам нашего агента. Пейо, нищо против — просто си бърборя ;)

Какво е луднал целият видим уеб по това “социално”, ум не ми побира. Вярно, за търговията е полезно — ако ще продаваш нещо в мрежата, ако ще правиш “маркетинг” и “мениджмънт”, тогава си е густо да имаш общност, да си адекватен на уеб-тълпата, даже да ти се създава от общността и самото съдържание… абе сладко си е. Ама любителите, те какво правят в кюпа за уеб-две-онлайн-ентърпрайз-маркетинга? Било важно да си уеб-две, трябвало едва ли не да имаш профил във всяка от измислените “социални мрежи”, да си активен, да имаш контакти, да си намбаруан… Абе хора, нямате ли си с какво да се занимавате? Тези, които правят бизнес някакъв в уеб — за тях разбирам. Въпреки че за уеб-две бизнеса е по-важно човек да има работеща идея, отколкото да е “социален” и свързан с “контакти”. Ама нейсе — то в българския уеб всичко или е изкопирано от западния, или го няма.

Блогерите и те — ако преди две години някой ми беше казал, че ще се появят мета-блогове и те ще са по-“модерни” от личните блогове, не знам дали щях да му повярвам. Самата идея за мета-блог е малко сбъркана, според мен. В някакъв смисъл, разбира се, всеки истински блог е донякъде “мета”, защото пише за процеси, идеи, мисли все в някакво абстрахиране, все от мета-позиция.

Но не говоря за това. Не говоря и за блоговете, които имат различна от чисто личната или чисто вътре-фирмената тематика. Те пак пишат за нещо, обговарят и обясняват гледни точки. Но това да се появят толкова много блогове, които да пишат как се бложи, кое е правилното и да стигат до крайни блогосферни саморефлексии… е това е вече шантаво, честно. И аз съм писал статия-две за това, но цял блог са блоговете… Че даже и класации се заформиха — някои от тях на базата на автоматични рейтинги, други със свои майтапчийски, а някои — със “сериозни” свои критерии.

Но хайде, това са лични проекти на хората в техните им сайтове. Но да видим какво се роди от целия този шум около уеб-две в България — ами нищо, поне нищо ценно. Има няколко сайта, които копират я Digg.com, я Del.icio.us. Не, грешка — не са няколко, доста повече са… Или пък хостинг за видеоклипове. Браво, гениално!… Една търсачка, която не се знае как точно търси и доколко е различна, но за сметка на това пък никой не я ползва. И няколко на брой онлайн-вестника, които под претенцията, че са блогове списват жълти статии. С каквито е пълен така или иначе Интернет. Правилно — това иска да чете българинът, няма какво да се лъжем.

Но да казваме, че има изобщо някаква по-масова Web2.0 чувствителност у нас е несериозно. Някой ден ще има. Но днес — едва ли. Не го казвам, за да се заяждам — казвам го, защото не виждам смисъл да се събират web2.0-изкушените хора. Защо да се събираме? За да пием — че аз и иначе мога. За да се запознаем с нови хора, да намерим приятели — имам достатъчно, слава богу. Даже не мога да намеря време да се видя с всички приятели и познати (някои от тях — ентусиасти на Web2.0). За какво друго? За да “сверим” идеите си? Мнее, че то ако някой има истинска и работеща идея, направо да я прави, да забогатее и да живее с подобряването й. За да “откраднем” идея от друг присъстващ? Е как ще стане, като никой си няма идея? За крадене най-добре крадящите да се равняват по чуждите образци, сто на сто са в пъти по-качествени.

——

Аз така си говоря, де. А и какъв анти-социален патос заформих — сега да не се засяга някой. Иначе ще глeдам да дойда на срещата — приятно ще ми е да видя няколко познати лица и да се запозная с нови. Може и интересни разговори да има, даже сигурно ще има — всеки има някаква визия за уеб и за ИТ изобщо и никога не е скучно. То и с футбола и политиката е така, тъй че ако вземем та сберем темите, цена няма да има срещата ;)

Хората говорят за екология и ни се ще да вярваме, че има засилена обществена чувствителност към проблемите на екологичното равновесие. Нищо лошо, но и нищо ново — хората говореха и за светло бъдеще и за разоръжаване, за премахване на глада и насилието в третия свят също. Това, че хората говорят за нещо не дава никаква гаранция, че хората мислят по проблемите на това нещо. Че се ангажират, че постъпват отговорно всеки ден в малките неща, които именно погледнати отвисоко правят “голямата картина”.

Да, модерно е да се говори за екология, но какво общо има модата? Става ни приятно, че някой някъде е спечелил Нобелова награда с филм за глобалното затопляне, че има блог-кампания за писане по екологични теми и си казваме преди лягане “ехей, на добре отива светът, браво, браво”? Всички кампании, всички филми и цялата истерията на медиите, дори всичките няколко десетки показно засадени дръвчета не вършат никаква работа, когато изстреляме угарка напосоки и нагазим напряко в тревната площ, когато оставяме боклука си в планинските пътеки или заравяме опаковки от вафли на плажа. Ценно е само моето и твоето осъзнато действие, не кампаниите “някъде другаде”.

Без осъзнаване на отговорността пред общото не може да съществува никакво общество. Ако днес все пак имаме нещо общо, то е защото понякога и отчасти се грижим за него. Но общото в света ни е вечно пречкащото се и досадно малтретирано ни дете, то е това, което правим “въпреки”, а не “заради”. Излизаме да почистим пред входа понякога, когато има организирано почистване, но най-често е за да не ни одумват бабите от блока, да отбием номера. Възмущаваме се, че градът бил шумен, замърсен, пълен с коли, а само да се докопаме до наша си кола и леко-полека почваме все с нея да се движим. Както с пешеходците — когато сме пеша мразим и изскачаме пред шофьорите, когато сме с кола мразим и гоним пешеходците.

И все виновно ни е “управлението”. Всеки път се правим, че не знаем, че изборите са бизнес с ужасно много пари, в който ние сме само наемни работници. Казваме, че всичко зависи от нас, защото ние сме “народът” и властта е нещо, което благосклонно делегираме на нашите “слуги”. И вярваме, че ще оправят задръстванията, ще намалят шума и отровния въздух, ще възстановят горите и оформят паркове, ще закрият замърсяващите заводи (то заводи останаха ли, тук вече само се препродава и се строят панелки и курорти?). Ще направят пречиствателни станции, ще опазят измиращите видове, ще върнат риса по тия земи даже може би…

Абе каквото там трябва, за да оправят климата и да можем да кажем на децата си, че когато те остареят, пак ще има природа, ще има баланс, ще има живот. А не да стискаме зъби и да казваме “нека потопът е след мене”.

Не става така. Трябва всеки. Трябва всеки ден. Това е истинската сила, тя прави истинската промяна. Трябва всеки от нас да прави всеки ден малките неща, които дават голямата картина. Заобикалянето на тревните площи, събирането на боклука и почистването са най-малките стъпки. След тях идват културата на паркиране на автомобилите, способността да убеждаваме други хора около нас да ни последват в тази грижа за общото.

Чак когато успяваме да се грижим за всички тези малки неща в живота, в бита и когато наистина започнем да го правим всеки ден, без да се замисляме, чак тогава ще можем да търсим отговорност от съседа по къща или по служба и да разчитаме на кампании. И на натоварване с отговорност на другите. За да търсим отговорност за общото, трябва самите ние да понасяме много повече от своята, лична отговорност за това общо. Трябва да сме отговорно изрядни и това да не е нещо извънредно, а да е “редът на нещата”, да не ни прави впечатление.

Тогава кампании като тази няма да изглеждат така отчаяни и критични. Някой ден, ако успеем. Затова трябва да започнем от днес, от сега и без краен срок. Ако ли не — светът отива по дяволите, с него и ние…

Преди имаше истински блогове, всъщност почти всеки блог си беше “истински”, личен дневник или бележник. Не ме разбирай погрешно, не тръгвам да роня сълзи по миналото на мрежата. Макар както навсякъде по света, и у нас Интернет да има периоди в развитието си, които са разделени от масовото навлизане на повече “модерни фенове”, отколкото средата може да изтърпи. Не се оплаквам, явно е нормално явление — тъкмо нещата започнат да работят добре и се “разчува”, става “яко и модерно” и за нула време плъзват туристи, които със завишената си консумация и практически никакъв принос дестабилизират средата. И трябва да мине време, докато останат само тези от тях, които наистина се интересуват и докато започнат да се грижат за успокояването и после за развитието на тази среда.

Така е било преди време в Щатите с масовото нахлуване на AOL-потребителите в Usenet през септември 93-та. И с българските блогове днес има нещо като “безкрайния септември” на Usenet. Днес вече е трудно човек да си намери и хареса нов блог за четене. Да му е приятно да ходи на гости на автора и през повечето време само да го чете. Много по-лесно е да се “разпишеш” някъде, да си оставиш линк към своя си блог без да имаш какво да кажеш. Защото отвсякъде ни се втълпява, че мрежата трябвало да стане “социална”, че “социалните сайтове” са “върхЪ” и ако някоя услуга не е “социална” или ако авторът не разбира от “уеб-две”, значи е пълен загубеняк и сайтът му не трябва да се посещава. И аз се радвам на web2.0, но още поначало блоговете, разбирани именно като лични дневници, са си изцяло в концепцията на web2.0. Мрежата не “става” социална, мрежата по начало си е социална. Даже започнаха тук-там да наричат “социалните” сайтове “обществени”. Било превод, било на български. На човек може много лесно да му писне от “социалния уеб”, честно ти казвам! Развитието на мрежата е към личното и ценно съдържание, а не към някакви кухи социални форми.

Блоговете днес масово са стенвестници. Създават се, за да бъдат само посещавани, а ако може пък и да докарват по някое левче от рекламки — мм, цена нямат. На хляба мекото. И аз пускам тук понякога реклами, но те никога не са били основното. Стана модерно гоненето на класации в търсачки и писането всеки ден, за да не се изостава от класациите по блог-хостингите и да не се “изпада” надолу в агрегаторите. Търси се жълтото, което ни е близко. Каквото вълнува класа, училището, квартала и то разказано по пищен начин и с много снимки. Защото стенвестниците се четат на минаване в коридора — важно е да има яко снимки, за да е “смилаемо”. А ако е нещо скандално или е по актуална тема от медиите — мм, още по-добре. Ще минат да прочетат и утре следващото. Никакви блогове не са това. Стенвестници…

Блоговете били новата медия. Всеки се надпреварва да прави по-добри огледала, с които да заслепява минувачите. Да “отразява действителността”, най-често почти без лична позиция и казване от първо лице. А всъщност блоговете са пряка публицистика, директна връзка с публиката — без посредник, без медия. Затова са “не-медия”, отричане на посредника. Някои хора все пак успяват да съчетаят личната позиция, чисто блогерското с добре премерена гражданска журналистика. Но това е трудно и като стил се гради дълго. Затова и другите сайтове са повече. Ако не е предизборно време, ще са някакви кампании или нещо друго в трето лице. Или най-много в първо лице, но множествено число — “ние трябва”. Ами като “трябва”, вижте там, направете си го, разберете се и се оправете и не ни казвайте, че всичко това са блогове. Фирмите си правят “корпоративни блогове”, групи хора списват блогове на кампании… и всичко това всъщност не са блогове, а новинарски сайтове. Истинският блог на фирма или на кампания е нещо, което се пише от първо лице и което разказва за ежедневието “зад кулисите” на работата. А не е основното занимание.

И аз пиша понякога кампанийни неща, и хората които чета редовно и те понякога списват такива статии в блоговете си. Но се ужасявам само при мисълта да превърна сайта си в “медия”, “кампания” и затова всички текстове запазват личното, интимното, моето. И когато дълго време в някой от следените от мен блогове не видя нищо лично, просто отписвам сайта от четеца си, махам отметката от браузъра си и продължавам напред. Безлични сайтове в Интернет има безброй, защо да се спирам и да продължавам да ги наричам “блогове”, като те само формално са такива? Ползват “черупката” на блог-софтуер и затова се наричат блогове? Да си се наричат ;)

Някои мислят, че това отчуждаване на популярните блогове било развитие, някаква блог-еволюция. За тях личната позиция и пряката публицистика са недоразвити, едва ли не срамни форми на бложене. За мен това не е никакво качествено развитие, а си е чисто и просто задръстване на мрежата с глупави сайтове. Винаги го е имало, просто днес е много по-лесно всеки да го прави. Добрата новина е, че доста от тези “опитващи” блоговете хора намират добрата нагласа и започват да пишат ценни, въздействащи и лични неща. Започват да увеличават личното съдържание в мрежата, съдържанието с позиция и с ентусиазъм.

Нека никой не се припознава, не казвам “ти” или “вие”. Това е моята визия за ценността на блоговете и може би е едно от поредните ми опитвания да определя по-добре моя си личен бележник. Имам още няколко месеца до четвъртата му годинка, до рождения ден, когато правя такива премисляния. Но традициите са и за да се нарушават, а и какъв блог ще е, ако не си споделям такива лични размишления ;)