На работа

На работа седя на едно бюро, което най-накрая успях да обърна така, щото да не съм с гръб към вратата. Всъщност нищо не обръщах – само седнах от отсрещната страна на бюрото, което е тип “маса за лабораторни упражнения”, без дъно и лице. Може да сядаш откъдето си поискаш, чекмеджетата и те са настройваеми – всъщност е една отделна “търкаляшка”, както им викат колегите. Завъртях и нея, завъртях TFT-то и се преместих с лице към вратата. Не разбирам какво е това отношение към “зайците” – винаги когато съм на нова работа все ми се налага в началото да търпя отношения, които не са ми съвсем приятни. Или ще са ми приготвили място с гръб към вратата, или всеки ще ми гледа в монитора, или когато някои ще остават извънредно на работа ще съм сред тях, или ще трябва да участвам в някакво преустройство. Я пренареждане и преномериране на кабелите в цялото сървърно, както беше в “енергото”, я помощ и надзираване на техниците, монтиращи нови климатици…
Мразя да започвам нова работа, не е хубаво нещо това. Точно си посвикнал малко с предишната работа или с ефирния вкус на свободата, ако вече работиш на свободна практика и изведнъж – ето ти бюро, а и нали ще останеш през уикенда, то ние сме оставали скоро, пък ти си нов? Все едно това се наваксва или пък е нещо, за което съм кандидатствал, което има общо с позицията… Когато няма работа, трябва да си намираш работа, била тя и безмислена, защото ще ти намерят. Пак безмислена. Казармени порядки…
Мразя и да съм дълго време на стара работа без перспективи за развитие. Защото лека-полека усещам, че ме заразява точно това отношение към новите, което не ми е допадало в началото. А пък напоследък все работя на места без особени перспективи за развитие. Сегашната ми работа например… не виждам как би могла да се развие и какво би могло да е предизвикателството в това. И какво остава? Чакаш няколко години да ти писне и да почнеш да си търсиш нова работа или възможност да работиш сам? И докато търсиш, оставяш нещата на самотек, по старому и без да се интересуваш много, че някой от новите може да не иска да работи през уикендите. Докато чакаш “уволнението”…

Хващам се доста често, че си мисля каква искам да е работата ми. Казано най-общо – какво да е заниманието, което да осмисля деня ми. И не мога да реша съвсем, все нещо ми се изплъзва и се разсейвам – или някой хвърля сянка върху монитора ми, докато минава зад мен, или трябва да свърша нещо. Нещо малко и лесно, но преувеличено от управата като “много трудно и отговорно”. Може би си намирам длъжности, за които съм свръх-квалифициран, защото малко ме е страх да се втурна в надпреварата на добрите специалисти в добрите компании. Може би, но пък и може би просто вече не искам да съм компютърен администратор. Или поне със сигурност не искам да съм “някъде” на такава работа. Лошото е, че не намирам все още начина…

Снима ми се, снима ми се много. Както винаги ходя с апарата си в чантата и на път за работа всеки ден виждам по един-два интересни кадъра. От тези, които те карат а спреш, да се върнеш и да гледаш, докато механично изваждаш апарата и почваш да снимаш. Кадри, които ти превземат обърканите сутрешни мисли и те контролират, докато не ги заснемеш. Но не мога да си позволя да закъснявам, входът на службата е с пропуски и при поредни закъснения могат лесно да ме изхвърлят дисциплинарно. Заради едни кадри.
Днес бяха два кадъра в два поредни безистена – всъщност се вижда много малко, разстоянието между сградите е малко и са с врати от ковано желязо. Малко възможности за очертаване на кадъра, но страхотна светлина, падаща отгоре, стичаща се покрай стълбички, простори с дрехи и прозорчета. Долу – сумрачно, със силуети на стари автомобили, явно вкарани в тясното дворче от друга врата. И всичко това с ефирните мъгли и пари на ранната утрин – я някъде от долните етажи някой се къпе и топлата пара е раздвижила мрачния безистен, я нещо от тръбите изпод земята изпуска тънки струйки. И никой не се интересува от такъв забравен двор, дори вратите бяха клеясали и неотваряни от години.
Поне доколкото успях да видя – гледките ми приковаваха погледа, но за кратко – краката ми сами бързаха към работа. А тръгвам по-рано всяка сутрин, за да снимам някъде нещо. Слизам няколко спирки по-рано, за да походя и погледам. И пак нямам време.

2 thoughts on “На работа

  1. george

    важното е, че виждаш кадрите… има доста кадри, покрай които съм минавал дни, че и седмици. чакал съм удобен момент, правилна светлина, или просто кадъра да ме намери.

  2. милена

    приятно си избягал от обичайното сутрешно “бързам, че закъснявам за работа”, аз доскоро се стоварвах с колата пред офиса, обикновено закъсняваща с десетина минути, не успявах да пропусна тази суетня, докато не покатастрофирах, все пак бързането си има и последствия :), сега правя опити да променя стила и това ми харесва :)

Leave a Reply

Your email address will not be published.