Вече е почти официално — Microsoft OOXML не е приет за стандарт от JTC1 (Joint Technical Comitee 1) на ISO/IEC. Това на практика означава, че опитите на монополиста от Редмънт да “прокара” проекта си на недовършен, на практика напълно ненужен и повтарящ друг стандарт OOXML, включващи дори и съвсем официално оповестени опити за подкупване свършват в глуха линия.
Все пак от Майкрософт се надяват, че при ново гласуване в началото на следващата 2008 година резултатът ще бъде обратен и тяхната визия за стандарт на офисен файлов формат ще бъде приета. За да се приеме като стандарт на Международната организация по стандартизация (на английски ISO), проектът трябва да мине два етапа на гласуване. Първо трябва да спечели поне две трети от гласовете на националните институти по стандартизация, участвали в изработката на предложението и после трябва да спечели три четвърти от гласовете на всички членове с право на глас.
По неофициални, но вече сигурни данни OOXML е отхвърлен и на двата вида гласуване. А за Майкрософт е особено важно да пробута иначе лошото си предложение за стандарт, защото от това зависят приходите на компанията от държавните администрации. Ако частните клиенти и крайните потребители не са чак толкова чувствителен пазар и при тях винаги е имало и ще има някакъв баланс между различните решения, при държавните администрации въпросът е друг. Там всичко е доста по-категорично — ако ще се ползват офисни програми, трябва да е ясно какви са те, с какъв формат работят и т.н., за да има така гарантирана преносимост на архивите. Както между ведомствата, така и във времето.
Някои администрации отдавна вече таят подозрения и странят от собственичеки затворени решения. Защото ако ползват такива затворени продукти и формати на конкретна фирма, с годините лесно ще станат нейни технологични и финансови “заложници”. Затова все повече назрява нуждата от отворен формат за офисни документи. Самите администрации го искат. Затова и Майкрософт помпозно озаглави формата си “Office Open XML”.
Някои казват, че проблем на говоренето против собственическите формати е това, че се намесва “отворен код” наравно с “отворен стандарт”, без всъщност да има нещо “пряко FOSS” при отворените стандарти. Да, донякъде това е така, но донякъде и не е. Има много общо между отворения код и свободния софтуер от една страна и отворените стандарти от друга. Вярно, технически е различно да си покажеш и публикуваш кода и да си покажеш и публикуваш файловия формат (например). Но някъде в основата си са едно и също — споделяне на знанието за масова технология с цел да се направи по-добра и да дава равен достъп до себе си на всички. Независимо дали са големи компании, малки фирми или хакери в гаражи. Ако имаш отворен, публикуван и официално приет стандарт, можеш да го прочетеш и да знаеш “как”. Ако нямаш и разчиташ само на великата фирма да ти доставя новия софтуер, не знаеш нищо за инструмента си.
Вярно, не всеки чете стандарти. Но и тук е приликата със свободния код — някои казваха “че защо ви е кодът, не всеки го чете и не всеки може да пише”. Да, така е, но приниципната достъпност на технологията е нещо по-различно от удобството на еднократното използване. Някои четат стандарти и пишат програми на базата на техните изисквания. Също както някои четат код, поправят го и пишат съвместим нов код.
Неофициалният резултат от гласуванията е следният:
P-Members (това са страните, които са участвали в изработката на предложението) – 17 “за” от общо 32. 53.12% (при изисквани поне 66.66% “за”)
Общо гласуване на всички страни с право на глас – 18 гласа “против” от общо 69. 26.08% (при изисквани най-много 25% “против”)
Решение: Disapproved
България, представлявана от БДС, в качеството си на страна с право на глас е казала “за” с особено мнение. Друго интересно осевн нашенското безхаберие е вкарването в квотата на предложилите в последния момент на 11 допълнителни страни. Въпреки че част от тях са гласували “за”, това не променя резултата. Променените в последния момент от “Observer” на “Participant” 11 страни правят така, че нужната за отхвърлянето на предложението минимална част гласове се покачва. И вместо да са били нужни само 10 гласа “против”, за да се отхвърли предложението, след “вмъкването” на Кипър, Еквадор, Тринидад и Тобаго, Уругвай и още няколко вече стават нужни поне 14 гласа. Почти всички от тези “вмъкнати” страни са гласували “за”. С изключение на едно “против” от Еквадор и въздържание от Тринидад и Тобаго. И все пак — против са не 14, а 18. ;)