Не в бройката е силата

Масовото е неясно и неразбираемо, защото не е човешко. То е на масата. Масата, народът няма разбирания, няма желание и не страда от лишения. Страдат хората, те разбират и те желаят. Заедността на хората не е народ или маса. Това са думички, измислени от работещите с власт — абстракции, които по-лесно се мислят с оглед на разпределянето, агитирането и използването им.

Народът няма сила, няма и глас. Глас има човекът, имат и хората заедно. Едното го използват постоянно, защото няма нищо лично в него. А другото може да противоречи и противостои. За всеки от нас “народът” е някой друг, някъде другаде. Затова най-често народът ни е виновен, защото е друг, непознат, чужд и далечен — някаква мислена общност там далеч, която безпроблемно обвиняваме. Човекът и хората заедно, от друга страна, не могат да бъдат използвани, защото роптаят. Защото тъгуват и страдат, стремят се към щастие и удоволствие. Един народ не роптае. Не прави въстания, не превзема империи, нито пък ги гради. Правят го хората. Понякога сами, по-често заедно, но винаги лично.

Огромни армии могат да се разбият в стените на град. И също така един човек е достатъчен, за да изгради наново разбирането на цяло поколение. Защото всяка промяна не става на барикадите или пред стените на крепостите. Барикадите и крепостите са незначителни подробности. Всяка промяна започва вътре в нас, в разбирането ни за света. В подредбата на това кое е по-ценно в живота ни, кое е най-ценно и какъв е пътят ни към него. Битката за прочистване на този път е най-важната и най-трудна. А тази битка е лична. Без кръв, без крепости и армии. Лична е, защото визията на целта и на добродетелите по пътя са само наши, само ние виждаме света си като проект на това пътуване.

Цяла орда от подвластни ни неразбиращи е нещожна пред един свободен, разбиращ ни поне малко. Както и десет швейцарски гвардееца в готовност са по-голям ресурс от цяла тълпа милиция, въоръжена с мотики. Не в бройката е силата. А в разбирането.

Затова е много по-важно да се говори и да се обмисля. Събирането заедно, демонстрирането на проблема и конфронтирането му е подробност за след това. Първо трябва да знаем какво и защо ни пречи. И не просто да знаем, а да разбираме — да сме поставяли проблема под въпрос, да сме изучавали страните му и да сме видели дали наистина ни пречи или е привнесен ни “нечий чужд проблем”. И дали сме тълпа, на която са й дадени въпроси и решения или сме хора, които проблематизираме света през лична и истинска причина.

Вярно, всяка промяна завършва с подобряване на обективното, социалното, политическото ако щете извън нас. Но не може да се самозаражда в него. Трябва движението да е лично. Не само на един конкретен, но все пак лично на всеки отделен участник в това социално, в това политическо.

—-

Питат ме като ни пречи “А” и “Б” в света около нас, как да разчитаме на публицистиката, за да оправим нещата. Когато блогове и изобщо статии в Интернет четат много малко хора. А телевизия гледат почти всички. И вестници четат все още доста. Кои сме ние, кой ни чува… един вид… “къде ни е тълпата”, която да убедим и поведем?

Защо ни е тълпа? Не ни трябва. Всеки има достатъчно начини да разпространява убежденията си. Например ако не ви харесва как се постъпва с природата у нас и как се застрояват защитени територии, говорете на приятелите и близките си. Говорете днес, но говорете пак и утре. Поне на тези, които нямат нищо против да обсъждат такива теми. То хич не е малко. Даже е много, ужасно много! Ако всеки обсъждаше така, днес огромна част от хората щяха да знаят, че не е редно да се застрояват защитени паркове. Защото щяха да са осмислили проблема в разговори и накрая сами да са стигнали до правилния извод.

Или да вземем подслушването в Интернет. От толкова много места се чува възгласът “какво ви пречи, да не би нещо да криете?”, че явно хората просто не мислят върху проблема. И дори тези, които изказваме мнение и например ходим по протести — ние дали имаме убедително и подробно обяснение и изчерпателен отговор на всяко такова подмятане? Или сме против подслушването заради една-две причини, заради някои недообмислени и предпоставени ни от професията или хобито ни неща, но не можем да убедим в открит разговор нито един от “застъпниците” на подслушването? Дори и да не го застъпва по служба, а от лично негово искрено разбиране, че “няма какво да крие, затова нека го следят”?

В другата крайност — една масовка, събрана с обява във вестник или репортаж в телевизията е безмислена. Съставена от хора, които повечето не знаят съвсем точно за какво са там и не са мислили много по въпроса. И са там, защото “абе горе-долу и аз така виждам нещата” и “и аз имам неща, които ме дразнят, вярно това вашето не го бях мислил, ама верно звучи да е правилна кауза”. Жива загуба на време и енергия.

Ако проблемите са осмислени и разбрани в публичността, дори и митинги няма да са нужни. Хората просто ще подобрят живота си, живота на всички и ще поправят общите проблеми. Каквито и да са те.

—-

 
…there is no strength in numbers
have no such misconception…

 
(“Lady in black”, Uriah Heep)

5 thoughts on “Не в бройката е силата

  1. krassyo

    Толкова много верни думи. Много съм съгласен със съдържанието на публикацията, Яска! Сега трябва още няколко милиона да прогледнат освен шепата хора, които виждат правотата в горните думи и ще живеем както казват в Швейцария на Балканите.

  2. Божо

    Даа

    И бързо в геологически мащаб ще доживеем до промените…

  3. turin Post author

    Никого не задължавам. От иронията ти разбирам, че не си ми разбрал идеята. Няма лошо — който може по-добре по други начини, нека да дерзае. Но без и мен да ме задължава.

  4. turin Post author

    Много добре си казал, благодаря ти за отговора. Ще си позволя да те линкна, за да се запази разговорът.

    Имам натрапливото чувство, че и двамата постоянно говорим за едно и също нещо, за един и същи проблем… ако щеш — дори и за едно и също решение, но с различен плам и патос. Защото не мога да те репликирам пряко, нямам какво, а и не е нужно. Разликата между начините, по които гледаме на тези проблеми е в тънката граница на разбирането ни на “действието” и “бездействието”.

    За мен от векове нищо съществено не се е променило с войни, протести, революции и стачки. Подробности са се променили безброй, съгласен съм. Но нищо по-съществено. По-същественото се е променяло в аудиториите, лабораториите, библиотеките и дори в разговорите на маса на студентите, да речем. От там е тръгвало, от мисленето, обсъждането и стремежа към взаимно разбиране. Улицата с нейния метеж е вторична. И дори е неефективна, защото винаги е изкривявала идеята, избивала в крайности и създавала нови и нови проблеми.

    Ти казваш, че такава промяна и постоянно култивиране на нагласата, както я наричаш “превъзпитаване”, е много бавна и да се разчита на нейния ефект е някак наивно. Може, не знам. Но все си мисля, като чета за неща преди векове и после ги виждам днес в новините съвсем същите, само с разменени имена, че нещо ни убягва при “бързането”.

    Разбираш ли, аз не се заравям в пясъка, не се отказвам, нито се снишавам и крия в бездействие — този текст също е действие, също влияе и също е нещо, достигано всеки път с усилие и вяра в бъдещето! Както с усилие и вяра в бъдещето се правят и барикади, например, така всеки ден се отвоюва малка частица от неразбирането и разделението между хората с градене на разбиране, помиряване и толерантност. Помисли само колко безумно много сили се хвърлят ежедневно в създаване на противостоения и проблеми в обществото и колко се неглижира обратното движение. Вярно — звучи наивно наистина. Но ако върши работа, и наивното не е срамно, нали ;)

Leave a Reply

Your email address will not be published.