Мобилни любимци

Мразя мобилния си телефон. Наистина не разбирам какво толкова харесват другите в своите си. Или в тези, които ще си купят някой ден и ще са с камери, ще са полифонични, ще са сгъваеми, светещи, вибриращи или помнещи и организиращи. Гадост. Ако можех да избирам, бих предпочел джобен компютър или някакъв по-подробен органайзер – на мен и сега телефонът ми трябва най-вече като адресник и календар. Да си пазя в него контактите на приятели и да ми бръмчи и вибрира, когато дойде нечий рожден ден, годишнина или друго подобно. Не че досега ми е бил и толкова нужен де – не съм забравял дата дотолкова, че напомнянето на телефона да ме стресне чак. А като телефон пък го ползвам много, много ограничено – да се чуя с някой приятел за уговорка за среща или да звънна в края на деня на Краси за да се уговорим за среща навън или какво да купя от магазинчето в квартала на прибиране. Напоследък все по-често нямам време за такива срещи, а и с жена ми все по-рядко успяваме да излезем някъде – откъдето и да го погледне човек, телефонът е адска машина и голямо бреме.

Аз стационарния вкъщи едвам издържам, камо ли мобилния, от който не мога да избягам. А има хора, представете си, които отговарят дори без да са погледнали кой ги търси! Аз, признавам си, когато номерът е непознат и не съм в настроение понякога не отговарям. На познати номера не правя така – ако пропусна, то ще е наистина “пропуснато повикване” и ще потърся човека някак след това да се разберем. Но непознатите какво искат от мен, това не разбирам… Има хора, които отговарят на обаждания и в тоалетната, дори са ми казвали как се протягат от банята, докато се къпят – само и само да не пропуснат…

О, безценни…

Това, което не ми дава сън, е мобилен телефон с камера – знам, знам, много хора не могат без такъв, но аз лично изтръпвам всеки път, щом видя. За какво ми е, защо през двайсетина минути по телевизията почват с тъпите си реклами да ме карат да си купя такава досадна кутийка? Че аз едвам изтрайвам моя, дето е без камера, не пее, няма радио и mp3 и не прави кафе – как изобщо мога да живея с някоя от тия новите ужасно стресиращи кутийки в джоба? За мен фотографията не е просто “снимане” – не бих снимал с компактен цифров апарат дори… е, добре де, зависи какво и зависи как – но поне не бих снимал така, както снимат по купони днес хората. Щрак-бляс, щрак-бляс – и след два дни получаваш по пощата снимки, на които изглеждаш ужасно, ама това иди-дойди, ами и хората, с които си и които ти е приятно да виждаш и те се оказали бледи вампири с пъпчива сива кожа и ярко червени очи… И за такова “снимане” ли да имам телефон с камера?

Че то трябва да ми плащат, за да търпя досадни глупости към телефона си. О, то били “екстри”, апаратът струва по-скъпо, защото има неизползваема камера (грешка, използваема за снимки тип “отпуската на патолога”), защото има цветен дисплей (сигурно за да мога да си обработвам на него снимките от камерата, че иначе за какво?), може да “свири радио” (за да тормози хората като мен във влака, когато се опитват да поспят на път за Варна, но не – “ериксонът голяма работа, глей как свири”). Простете, забравих – може да просвирва музикални файлове в MP3-формат. MP3!? А някой да знае телефон с поддръжка на OGG-файлове? Защото аз слушам Ogg Vorbis, не MP3 – и то с причина.

Но всичко това е бял кахър. Най-лошото е, когато някои хора решат да ползват телефона ви за работа. Обаждат ви се в най-неподходящия момент, за да ви питат как върви поръчката им, защото “друго е да се чуем”. Друго е, да – ако си пишехме като нормалните хора, нямаше да е досадно. Това е досадно, но има друго, което е отчайващо. Отчайващо е когато си търсиш нова работа и наистина зависиш от това как ще се развие професионалният ти живот от дадения момент нататък, да разбереш, че всъщност зависиш от нещо толкова омразно като мобилния телефон.

Класика в жанра: подава човек документи за кандидатстване на позиция в голяма фирма и минават две седмици без вест, без кост. Оказва се, че хората се били опитвали да се свържат, но (познайте) по телефона. Пак добре – преди време HR-ите дори не си правеха труда да отговарят, направо всичко минаваше в /dev/null. Какво се получава, ако човек търси нова работа, докато все още е на старата (как да направи иначе – да напусне и да чака “отвън”?) и не може да говори там? Говори по мобилния, скрит в някое ъгълче на коридора, ок – но какво става, ако преди няколко дни мобилният му се е повредил и е неизползваем? Ами излиза в обедната почивка в някой (за предпочитане студен и дъждовен) ден и се обажда от уличен телефон. За да разбере, че всъщност изискванията са ма-а-алко по-други и не се вписва във визията на фирмата.

Ще кажете, че така трябва, това е нормално и хората трябва да се чуят по телефона, за да “стане работата”. Да, ама не. Не, защото огромна част от предварителната комуникация е такава, че може да протече по пощата. Може да протече неинтерактивно. Не е нужно да ти чуват гласа, за да ти кажат какви са изискванията или че ставаш или не ставаш за мястото. Да, добре е да се чуете, ако има възможност да работите заедно – тоест ако някой смята, че съм подходящ кандидат и иска да продължим с интервю наживо, тогава може да се чуем. Разбира се. Макар че то на такъв етап е нормално да се запознаем направо в разговор наживо. Но да се изисква телефонен разговор за такива прости неща като предварителни уговорки е чиста проба загуба на време. Загуба за кандидатстващия, не за работодателя и HR-а му. Защото докато уговарям комуникацията с такива “телефонисти”, аз лично отказах други предложения, които бяха на краен етап. Не е вярно и че “по телефона е по-бързо” – нали сме компютърни специалисти, нали уж и отсреща би трябвало HR-ите да имат компютърна грамотност? Едно писмо ли не могат да напишат? Или са неграмотни и не пишат на български? Предварителното уточняване по неинтерактивен път е в пъти по-бързо от интерактивно обаждане – някои хора може да предпочитат да говорят по мобилните си, но аз се чувствам по-добре, когато по такива въпроси си пиша писма.

“Върхът на сладоледа” беше когато преди време един приятел (няма да казвам име, той ще се сети сам; между другото не сме се виждали от много отдавна, време е за някоя среща в китайски:) ми звъни на мобилния и започва с думите “здрасти, обаждам ти се по телефона, защото видях, че в джабър си do not disturb…” :) Приятен спомен, става за завършек – почувствах се малко по-добре разположен към дрънчащата си кутийка сега :)

11 thoughts on “Мобилни любимци

  1. Nick Angelow

    В такъв случай това би трябвало да те заинтересува –> HP iPAQ hw6900 Mobile Messenger

    Аз, ако реша да сменя стария си Ericsson R380s, ще го сменя с нещо подобно. Най-малкото за да нося само едно устройство със себе си. А аз използвам телефона малко (но само малко) по-често от теб :)

  2. turin Post author

    С windBlow$ е, Ники – как да пипна такова нещо, ти пък! :) Има ли такива джаджи, ама със свободен софтуер? Знам за HP iPAQ, ама винаги съм гледал в друга посока, понеже знам, че са с уиндоус от време оно.

    Не съм ровил от години в сайтовете за мобилни устройства с GNU/Linux и подобни – може би трябва да погледна някой ден. Пък ако почна и работа, която да ми позволи по някое време да се охарча за такъв дзвер, супер. Сега моята Nokia 6100 се справя, а и като цена когато я взимах на старо си беше прекрасна. Та хубавото й е, че е евтина и здрава. Ама лошото й, както казах е, че е телефон…

  3. В. Георгиев

    Цитат: “Че аз едвам изтрайвам моя, дето е без камера, не пее, няма радио и mp3 и не прави кафе”.

    Ясене, човече, какво да ти кажа. И моя телефон да беше толкова смотан, нямаше да мога да го трая. навремето си мислех, че всяко нещо трябва ад си е отделно – телефона да си е телефон, фотоапарата да си е фотоапратат и т.н. Обаче накрая ми стана ясно, че е доста неудобно да нося едновременно GSM, MP3-ка и камера. Друго си е всичко да е компактно на едно място. Хем можеш да си говориш по “досадната кутийка”, хем да снимаш нещо интересно на улицата като видиш. Дори са полезни за задръствания (Да живеят разработчиците на JAVA realtime стратегии за GSMи).

    А ти щом не говориш по твоя телефон, а само го позлваш за бележник, ти препоръчвам не джобен компютър, а едно най-обикновено тефтерче. По-евтино е и после няма да имаш повод да се оплакваш “колко са тъпи тея дяволски изобретения”.

    Мога и за други неща да се захвана, но уви, време няма – трябва да се бачка, за да мога да си позволя GSMа от поредната телевизионна реклама.

  4. Nick Angelow

    Уф, извинявай, не съобразих.

    Но определено има разработки за употреба на Linux върху подобни устройства. Това, което аз бях намерил преди година-две беше основно за “чисти” PDA, без телефон, но идеята да погледнеш докъде са стигнали проектите никак не е лоша. Освен това, доколкото си спомням, има(ше) тенденция за налагане на клетъчни телефони, използващи софтуер с отворен код (btw Symbian такъв ли се явява — да не досаждам на чичко Google :)?), та нищо чудно скоро да има подобни устройства с “официално” инсталиран софтуер с отворен изходен код.

    Но аз определено се нуждая от подобно устройство, така че някак ще успея да преглътна факта, че работи с Windows, особено ако мога да го синхронизирам под Linux :)

  5. turin Post author

    Вие се хванахте повече за техническата страна, кое трябва и кое не трябва да го има в телефона като възможности… Аз повече исках да кажа как не понасям все повече комуникация да се пренася към мобилните, защото някои хора ги мързи да драснат едно писмо или моментно съобщение. При условие, че по цял ден са си в кабинета, в който имат и компютър, и връзка с Интернет.

    @В.Георгиев: Ами специално за това с комбинирането… как да ти кажа… бих ползвал комбинирани устройства, но наистина не харесвам телефоните. Какво да направя – знам, че някои хора обичат да говорят по телефон повече от всичко на света, приемам го като даденост, но просто не го разбирам. И за камерата също не съм съгласен – аз лично ако снимам нещо наистина интересно с gsm-ска камера, само ще ме е яд, че не съм я снимал с нещо качествено. И MP3-ките не могат да ме съблазнят, пак ти казвам – щом към всичко това е залепен и телефон, никога няма да мога да се отпусна съвсем и да си случам наистина музика. Винаги ще стои някъде скатано в ума ми лекото притеснение “сега може да ме потърсят”.

    Тъй де… ако ще говоря по телефон – ок. Но за всичко друго си трябва джобен компютър. И да не го смесват с телефон. Лично мнение, не се палете. Всъщност защо хората така защитават “телефонното си право”? Никой не го ограничава, апарати има достъпни всякакви – аз съм малцинство в случая. Лично на мен не ми харесва към другите неща, които може да ми влязат в употреба, да имам и телефон. Който, както казах съвсем в началото, мразя.

  6. turin Post author

    Това ми е много интересно – Qtopia. Не зная дали у нас се внасят изобщо продукти, базирани на Qtopia, но доколкото разбрах от бързо разглеждане на LinuxDevices устройства изцяло със свободен софтуер и оптимизирани точно за него има отдавна. Дори във форумите мернах нещо за старата и манияшка тема “свободен хардуер”. Оказва се, че спецификациите на мобилните компоненти в общия случай са по-старичка технология и са достъпни. Някои са и публикувани свободно. Има ентусиасти явно, които си сглобяват сами джобни компютри и мобилни устройства. Е, не последен крясък на техниката, но все пак си е страхотно. Заслужава си поне проучването и ако разбера достатъчно може да напиша нещо.

    Най-хубаво е, ако може всичко да е точно такова, каквото го иска потребителят. Така е при леките екологични къщи, така е при свободния софтуер – явно може да е и при мобилния хардуер… :)

  7. Ivan Genchev

    Не съм любител на универсални устройства. Стават и добри снимки с мобилни телефони, но само при определени условия. То всяка камера си е за специфични условия, а да не говорим и за обективите…

    Имам един архаичен Сименс, който ползвам много рядко и предимно като пътувам. Търсят ме рядко, вдигам винаги. Предпочитам да си поговоря с приятели пред писането на дълги фермани. Просто съм бавен с клавиатурата и за двата цента на минута не си струва да писателствам, а и контактът е по-жив. Обаче когато става дума за контакт по работа или с непознати предпочитам писмото. Не се чувствам така сигурен с говоренето… И това не само на чужд език.

  8. Pocu

    Яска, какъв по-точно е проблемът с мобилния телефон?

    Ако приятните разговори са много по-малко от неприятните, тогава разбирам защо го мразиш. Обаче това нещо зависи не от някой друг, а от самия теб. Ако не вземеш мерки, много лесно можеш да намразиш електронна поща, IM, обикновена поща, дори градския транспорт :-)

    Съгласи се, че е много по-лесно да обмениш информация по телефон, отколкото да пишеш писма. Просто някои хора пишат бавно, притесняват се от технологии. Бе, отнема си повече време да предадеш информацията писмено, отколкото устно, колкото и да го мислим :-) Да не говорим за неграмотно писане, шльокавица, липса на елементарни правила на оформяне (толкова рядко виждам запетаята залепена за последната буква, интервал след нея.. ми, дразни ме, тия хора не четат ли книги, не виждат ли как е поставена там пунктуацията?). Едно дразнение по-малко за деня :-)

    А пък привързаността на някои хора към определен предмет не е нещо ново, нали ;-) Дали ще е музиката, фотоапаратът, цигарите със запалката, ключовете за колата, дамската чантичка – все тая. Май само против цигарите може да се каже нещо, защото пушенето вреди на здравето. Но на никого не му минава през ума да мрънка за другите вещи :-) Как пък никой не се оплака, че го принуждават да носи у себе си портмоне, че и пари да има вътре? ;-)

    Аз доста често зарязвам някъде телефона, в банята определено не го нося. Използвам го за будилник сутрин и върши отлична работа, особено функцията snooze. Полезен при поръчка на такси, ако по “никое време” си с много багаж, или просто е много студено. Напоследък се хванах, че ме кефи да пиша съобщения на кирилица ;-) Така, де – аман от 6liokavitsa! Вярно, има загуба на количество символи, но така пък човек изрязва излишната информация и се предпазва от преждевременна амортизация на бутоните. Да живей кирилицата! Това е леко псевдо-патриотизъм, обаче пък ми пука.

    Ако междувременно някой ме е търсил, не чакам пак да ме потърси, а звъня аз. Така пък аз преценявам кой е удобният на мен момент за разговори. Телефонните разговори доста (но не достатъчно;-) поевтиняха, за да мога да си го позволя, без бюджетът да търпи сътресение. Няма да назовавам мобилен оператор, за да не правя реклама, но определено съм доволна. А може би просто разговорите ми са с приятни хора на приятни теми.. :-)

    Всичко е относително, де. Недей така черногледо :-) Човек трябва да се плаши не от новото, а от това в какво се превръщат хората заради него. Но това си е техен проблем: телефон, OGG-плейър, брадва или просто джобно ножче – все тая, привързаността към вещите ще си остане. Съвременната е нещо като hitech/hifi-привързаност. Бе, модерна работа :-)

  9. turin Post author

    Роси, не си ме разбрала правилно – нямам нищо против да се чувам с приятели, дори е по-приятно, отколкото да пиша и sms-и. Проблемът за мен е, че масово навлиза някаква “мобилна култура”, която завладява най-вече служебните отношения. Те по принцип са си най-податливи на такива неща, защото масово хората в офисите са мързеливи. Вярно, че да напишеш електронно писмо е малко по-бавно и малко по-трудно може би, но има огромна разлика. Защото обсъждането на предварителни неща или на неща, които не са спешни по телефона пречи с интерактивността си. Какво значи това? Ами да кажем, че работодател (разбирай мързеливият му HR) иска да се чуе с мен, само за да се окаже, че има допълнителни изисквания, които иска да разбере дали покривам. Това в един нормален свят се решава с второ писмо (о, да – написано на ръка, не като бланката, която дават първоначално, но пък пак казвам – да не би да са неграмотни и ако наистина са неграмотни, то кой, по дяволите им е дал работа?!?). Не е нужно да се чуваме по телефона, само защото някой отсреща не обича да пише писма.

    Разликата между интерактивната комуникация, каквато е телефонния разговор и неинтерактивната, с писма например е в това, че интерактивното общуване задължава и то задължава с много и спешно. Ако говоря по телефон и отсреща ме питат за еди-какво си, аз трябва да отговоря. Може да се забавя с две или три секунди, но това вече е повлияло на разговора – затруднил съм се някак от отговора. Интерактивно общуване може да е нужно, когато трябва да се преценяват неща като такива затруднения, да се разбира какво е личното отношение на човек към темата и др. под. Но когато просто се обменят някакви фактологични данни, интерактивността пречи и то много. Най-малкото ми губи времето.

    При разговори с приятели не е така – за приятелите винаги е важно личното отношение към темата, затова приятелите си говорят по телефона. Дори и когато си пишат писма, приятелите и изобщо близките хора опитват да внесат при писането и извлекат при четенето нещо лично, нещо ангажирано – нещо, което при интерактивно общуване се обменя естествено.

    Но да ме убеди, че за бизнес-информация и за обмяна на точни факти е приемливо да се използва телефон (нещо повече, да се използа мобилен – има огромна разлика, стационарния не го нося в кафенето, нито влизам в тоалетната с него), не може никой. Вярвам, че и вас не може и че ако с нещо ви дразни статията ми, то е защото не съм я написал добре. Така добре, че да я разберете, да извлечете личната и ангажирана позиция от нея :)

  10. turin Post author

    Под разлика “интерактивно – неинтерактивно” имам предвид “едновременността” на разговора по телефон, особеността му, че е “наживо”. Иначе всеки разговор, всяко общуване е интерактивно. Просто някои са с “отложена” реакция. Сигурно е ясно, но реших все пак да уточня за радост на буквалистите (какъвто понякога съм и аз самият:)

    А понеже споменахме по-горе, че някои хора са просто привързани към телефоните си, както и към други неща (запалки, коли, музика, фотоапарат…) и затова го ползват толкова. Пак казвам – няма нищо лошо, стига човек да говори с хора, на които им е приятно той да им говори. Или ако не става дума за приятелски разговор, а за нещо по работа, то поне да е разговор на тема, която може да се обсъди само по телефон – поради нейната спешност или пък от притеснение за поверителността. Във всеки друг случай (тоест служебен разговор, който не е спешен и може да се обговори през пощата или IM) за мен е неприемливо.

    Да, знам че това е гранична употреба на телефона, но все по-често и по-често (поне в България, поне в София) като че ли започва да се злоупотребява с нарушаването на тази лична граница от бизнес-партньори (били те клиенти или работодатели).

    А на практика като извадим това време за разговор, се оказва че ползваме телефона си много малко за да говорим с приятели и много повече за да утешаваме стресирани офисни телефонни HR-манияци. Пак споменавам “човешките ресурси”, но то е защото смятам, че в момента у нас това е недоразумение. Това е нещо, което трябва да се работи предимно от психолози с трудова и организационна специализация, а масово се работи от “някакви други”. Нямам точни данни, разбира се, но искрено вярвам, че човек, учил пет години психология ще може да разбере за проблема. Че то тях през цялото време ги учат точно на това – да са чувствителни и стриктни по отношение на личните граници.

  11. christo

    Значи не само мен ме стресирал телефона. Мразя го, още когато ми го купиха. Не го исках и сега е същото. Вижда ми се почти ненужна глупост и това парадиране с GSM-ите…(колко ли души ще ми скочат сега).
    Затова пък навсякъде си нося фотоапарата. С голям мерак си го купих и знам, че мога да очаквам качество (за какво ми е кутийка с аматьорска камера за 400 лева и кусур, смешка )
    Другите машинарийки ме влекат, но погледна ли телефон…неее, предпочитам живия контакт или e-mail.

Leave a Reply

Your email address will not be published.