Градският живот в сряда

Всъщност може градският живот в сряда да е не много по-различен от този в петък или пък във вторник. Сряда е средата на седмицата за нас, а за англоговорящите е препратка към мита на саксите. Саксонският бог Уден е съответстващият на Один в скандинавския мит. На английски “денят на Уден” лека-полека добива звученето на “wednesday” и днес едва ли някой в ежедневното си използване на думичката осъзнава божествената й отдаденост. Всъщност има данни, че Уден е бил човек, предводител или лечител, шаман. Но за света на мита не е проблем човек да бъде и божество.

Та вчера беше сряда. Цял ден карах из града – първо отидох до бившата ми работа, електроразпределението на “Симеон”. Така нареченото “централно управление”. Там допреди половин година ходех всеки работен ден, ядосвах се за глупости и се смеех с колегите си. Там бавно и полека се навих да си взема хубав фотоапарат и да започна да снимам, подкрепен и насочван от Жоро в разговори и дълго разглеждане на снимки от родните форуми за фотография. Тогава все още и двамата не бяхме отчаяни от нивото на форумите и обсъждахме интересните снимки. А когато донасях копирани снимки от поредната ми лента, Жоро оставяше всичко и ги разглеждахме. На фона на погледа на другите, които оценяваха снимките без замисляне, както си трябва, емоционално и на обръщането на вниманието ми на някои детайли от Жоро аз се опитвах да си градя усет за фотографията.
Преди не съм имал такава нужда. Гледал съм картини и съм си изработвал усещане за тях. Но рисуването и гледането на картини е нещо ужасно различно от снимането и гледането на фотографии. Може би буквалността на фотографията е пречката, която затруднява изграждането на усет. Пречи да видиш нещо или като подчертава незначителното, или като принизява до него важното. На пръв поглед. На втори вече може да се видят повече неща. Всъщност може и да няма принципна разлика – и снимки, и картини трябва да се гледат по-отдалеч и с по няколко погледа. А пък който успее да “потъне” още с първото поглеждане, браво…

След като се стреснах от новите системи за сигурност, инсталирани в сградата (то не бяха пропуски, бар-кодове, “ама къде отивате, те колегите ви не са вече тук” и т.н.), все пак успях да се добера до “личен състав” и да си поискам бележка за доходите. След това се спуснах с колелото до новото място на ИТ-отдела. Едно приятно и чисто, току-що основно ремонтирано и обновено, с нови мебели и TFT-та, абе песен. Останах час и половина и си лафихме за какво ли не. Върнаха ми се малко тези предишни дни. Не успях да говоря с Жоро и да го питам дали наистина си е продал 300D-то, както бях мернал във фото-форума. Когато видях обявата и добавеното “продаден”, се шашнах много – имахме идеи да снимаме заедно, дори бяхме донякъде оборудвали тъмна стаичка за черно-бели филми. Ще ги видя някой ден пак, че може и да ги замъкна на по бира и хапване. ;)

После успях да се видя на обяд и с Краси – те също се местиха тия дни и ако бях останал на работа, сега щях да съм много по-близо до новия й офис. Преди пътувах дълго, за да се видим след бачкане и да се приберем заедно, а сега щяхме да сме на две преки път. Беше ми станало малко странно носталгично след срещата с колегите. Не чак толкова, че да съжалявам, че напуснах, просто някак странно. С Владо толкова много майтапи не си бяхме разказвали отдавна, а навремето, когато започвах работа, това беше ежедневие. Аз нещо настройвам линукс-сървърите, Данчо чете за поредното ниво на Novell-сертификата, Любо и Владо пишат и дебъгват някакво java-приложение на Oracle, а през цялото време някой разказва нещо яко. И никой на никого не пречи. Когато Данчо реши да си почине, само вдига поглед от дебелите книги, вслушва се за малко и се включва с нова тема.
На няколко пъти и сме си помагали взаимно, а работехме различни неща. Събирали сме се в сървърната зала и след кратък брейнсторм проблемите са лъсвали. Не е нужно някой да знае как работи ICRadius или Postfix, за да ти помогне. Стига да можеш да му обясниш с няколко думи принципното си затруднение.
Стана ми тъпо сега, че някои хора с лека ръка разбиват екипи и оставят хората да напускат. А може просто да повишат заплатите и да инсталират климатик, примерно. Или закачалка за дрехи – била е поръчана още преди да отида аз… Нейсе, все тая.

Накрая отидох да се видя с Калин в неговата работа. Исках да поговоря с него за разни наши идеи за проекти. Най-вече разни уеб-неща, но и за това как вървят нещата ни с музиката, с линукс. След като се бях размислил за нещата около напускането ми, се зарадвах много на работното място на majestic. Малка стая, с прозорци с щори и с една врата само. Няколко машини, рутери и модеми и никакви принтери или подобни глезотии. Печата си в другата стая човекът, при другите. Как така ще се затормозява с принтер и някакви да му влизат постоянно в “светилището”. На стените – яки лепенки тук-там и закачени дънни платки. Ей-така, заради кефа. Едната май почти я познах – дъно Accorp с процесор AMD K6-2, предишният ми компютър. Рядка “класика” – те Accorp само модеми могат да правят и това дъно е едно голямо нищо, но пък толкова години изкара вярна служба вкъщи.

Прибрах се с дълго каране към дома, но с приятното усещане, че винаги има време да се изгради нов екип. Стига да го има нужният мотив, да има какво да върши този екип. И че всъщност аз имам екип, просто не сме се захванали да правим нещо конкретно и сме “над тези неща”. Тъй де, важното е човек да има приятели. Не да прави велики неща, а да има с кого да ги прави.

Leave a Reply

Your email address will not be published.