Магистър по философия

Взех дипломата си на девети май. По-точно дадоха ми я, връчиха ми я на тържество. Или може би не стана съвсем ясно, както в онзи стар студентски виц — “изпит дава ли се или се взема”. Другите от сегашния випуск 2006/2007 на Философски факултет сигурно приемат по-различно днешната абсолвентска промоция. Аз след петгодишното ми дипломиране след семестриалното завършване мисля имам резон за всякакви критични погледи. Не бях понесен от емоцията на абсолвентите, видях само двама мои колеги. Моите колеги, хората, с които по всякакви места и случаи сме обсъждали най-различни въпроси в огромната си част не бяха там. Някои се дипломираха с нашия випуск, 2001, други през следващите сесии, някои още работят върху тезите си.

Но промоцията беше готина — весела, на моменти дори малко смешна. Леко носталгично патетична в думите на изказалите се, леко дзен-ски небрежна в очите на слушащия прав край вратата на аулата Иван Камбуров, и доста, доста по студентски вихрена и нетърпелива около всички компании випусници, с техните уговорки за кафета, общи снимки, много усмивки, пожелания. Не съм остарял чак, може би и ние бяхме такива леко истерични ентусиасти до съвсем скоро — ходих на промоцията на моя випуск, после и на този на Краси. Но някак нещата бяха различни. Сега бяхме само двамата с Емо, облечени в тоги и бързащи да се върнат към работенето си. Преди пет години щяхме да се съберем цяла агитка и да идем някъде, най-малкото да пием дружно огромна компания кафе и да прехвърляме през масата всякакви леки закачки на философска тема. А сега аз даже не помня кой е последният философски текст, който съм прочел. Единствените пъти, когато участвам във философски разговор са на някои кратки срещи с някои от колегите. Не броя разни опити в мрежата — независимо дали мои тук или прочетени в друг блог — това просто не е същото.

—-

Отидохме с Краси сутринта, Светли го гледаше едната баба вкъщи. След суетене на коя опашка точно да се наредя, накрая отидох първо да се запиша, за да ми извикат името. После излязохме да изпием по кафе в остъкленото барче на двора. Дворът на СУ се оказа обновен и ремонтиран — разбирай бяха го обърнали на огромен паркинг. Избили са втора врата с бариера зад библиотеката. Да влизат и излизат колите на даскалите по-лесно и бързо. При входа, дето беше будката с философски книги са заравнили стъпалата, за да могат и оттам да минават коли, за да излизат през тунела. Голям прогрес, няма що. Поне са сменили вече всички пейки с нови здрави и са освежили боята на фасадите.

Както си отпивах първата глътка от кафето и се тормозех, че не познавам нито един от по-малките колеги, че не се уговорих с тези от курса, които можеха да дойдат — чухме се само с Дикс предната вечер, но той беше на път — изведнъж забелязвам насреща Емо на фона на библиотечните стъпала. Извиках го и размахах ръце — сигурно е било много по-различно да влезеш в добрия стар двор на университета и да те повика колега. По-различно от моето влизане като в някакво бегло познато място в друг град.

Разказах къде и какво трябва да направи в аулата и като стигнах до тогите, той каза “Ами да, искам тога — как иначе”. Отидох с него и си взехме и двамата по една академична рокля. Черно и лилаво, класика :)

После разказвах, че сме били като харипотъровци из стълбите към аулата. Или като отвеяни професори от Невидимия университет. След снимките на фона на най-различни неща — витража с Кирил и Методий, колоните пред аулата, с разтворени дипломи, със затворени дипломи, изкачвайки стълби и слизайки по стълби — предложих да се дуелираме с карамфилите, които ни подариха. En garde — и Краси и Ася ни снимаха как се фехтуваме с тоги и преметнали лилави шалове.

Та весело беше на моята официална промоция — бяхме заедно с Емо, с жените ставахме цяла компания и беше приятно. Ако бях сам, сигурно щях да възприема всичко много по-различно и някак тежко. Щях да чуя много по-буквално думите на Витан Стефанов, че в тази аула сега са се събрали идеалисти. Витан май е станал вече професор и точно на същото тържество го наградиха с почетен знак и синя лента. Ще рече — голямо признание. Откри събитието сегашният декан, доц. Димчев и присъстваше и зам-ректорът, който май беше единственият нехуманитарист. За пореден път се убедих, че специално при философите има лесно видимо разграничение по помпозност. Тези, които прекалено много си падат по тежката академична традиция, разбирана като всичко между изкуствена тишина в залата до тоги и отличия са винаги по-видими за нефилософите, но и по-смешни и досадни за нас. Други, които в аудитория са успявали да се докоснат до истинското студентско внимание, най-често просто нямат време да се занимават чак толкова с ритуални глупости. Не визирам конкретни хора — просто такива неща си мислех, докато чаках да стигнат до моята буквичка.

А самата церемония има много неуредени неща. Чудно е, че толкова години не се подобрява — само дето сега вече има смешни тоги, иначе си е същото. Първо се говори и награждава и благодари, при това доста дълго. Аз стоях прав в дъното на залата, зная че беше дълго. След това се извикват абсолвентите по азбучен ред на малките имена. Супер — качих се последен. Не това е проблемът, а объркването, което настава в залата след първите двадесетина дипломи. Всеки тръгва да се снима с колегите, да бърбори с всички и да задръства пътеките, към края хората лека-полека се изнасят в предверието, но остават достатъчно много любопитни, за да е претъпкано и вътре както навън. Едвам си чух името, някои имена изобщо не се чуха. Добре че хората чакаха на опашки и успяваха да налучкат. Трябваше или първо да ни дадат дипломите и след това да ни държат седнали да ги слушаме, или да помолят колегите да седнат на местата си и да запазят тишина. Не че щеше да подейства последното, но поне можеха да опитат.

Това е — magister dixit! :) Вече съвсем официално съм магистър по философия и смятам да не се тревожа за този етап на образованието си. Все по-интересно ми става философстването, връщат ми се позабравени интереси и може вече да мисля за следващи изпити.

Leave a Reply

Your email address will not be published.