Срещи в Морската градина
Как да не е разхвърляно? Спя на почивки, работя на почивки. Тоест опитвам се да работя – то не става без спокойствие и продължителност. Както каза веднъж преди години Жоро Колев в Морската градина във Варна, “Аз съм програмист, моята работа е креативна и ми трябва спокойствие”. Е, аз не съм чак програмист, но все пак…
Като се сетих за учредяването на Сдружение “Свободен софтуер” и страхотните два дни, които по това време прекарах във Варна сред толкова ентусиазирани и толкова близки ми като нагласа хора…
Та като се сетя и се сещам как трябваше да минат няколко години, за да могат други едни хора да взривят това сдружение отвътре. Сещам се как почти нищо не съм знаел за истинските събития тогава. И как наскоро приятели ми ги разказваха. Сещам се и как на едно друго “място” вече три години се “учредява” фондация за свободен софтуер. Три години…! Сещам се и как периодично мрънках в пощенския списък, как предлагах аз да ида и да занеса в съда проклетия документ за заявяване условията на фонда.
И ми се приисква да съм пак в Морската градина преди години и пак да говоря с Жоро Колев за неговата визия за бъдещето, за квантовите машини, предизвикателствата пред шифрирането и новите потребителски интерфейси. Жоро щеше да стане председател на сдружението и после хората щяха да го оплюят и сменят. Но нищо, иска ми се да съм там. Тогава още имаше линукска среща в София, още Йовко Ламбрев само разпалено планираше бъдещия OpenFest, още всички спорехме и се съгласявахме с Васко Томанов, единственият по-“трезв” и фирмаджия в тази среда.
Да, сега е различно – имаме ежегоден OpenFest, ССС за радост на някои загина и за тиха радост пак на някои фондация за свободен софтуер все така и не се създава. Има даже и списание за отворен код, има блогове. Но каква от това, като толкова много хора вече не се срещат? Даже и аз, дето винаги съм гледал свръх-положително на всичко, вече имам някои, дето не искам да ги виждам поне в близките месеци. Какво от това, като някои вече имат деца, а бас ловя, че не всички пили заедно с тях преди време бири и планирали сдружения и опънфести изобщо знаят за това.
Да си бебе е трудно
Не, не просто трудно – да си бебе е ужасно, непосилно трудно. Тъкмо се родиш, тъкмо свършат напъванията, натисканията и дърпанията и почват отвсякъде да ти светят светлини. Свикнеш, поизбистрят ти се очите и тъкмо минат няколко дни и започваш да ревеш при всяко акане и пишкане. Боли, предполагам.
Колики ли казах? Не, още няма колики, при добър късмет. Обаче се изреждат баби, лели и всички роднини да те дундуркат и да обясняват на мама и тати как “това тук не е правилно”, а трябва да се прави “ето така, виждаш ли”. Добре поне че още нямаш колики.
Изреждат се доктори и поликлиники. Дето някой умник е решил да им казва “де-ка-це”, неграмотникът му с неграмотник. Прегледи и мерения – съблечи-облечи и чакане из коридори.
Никой сигурно не се ражда без никакви проблеми, всеки трябва да свиква със света. Някои бебета пък имат и друга занимавка – ако са родени или получили в това си ранно бебство нещо за лекуване, значи и разходки из болници ги чакат. Нови лекари, всеки те разглежда, мама и тати се тревожат. А не можеш да ги успокоиш. Лекарства, системи, операции. И вместо на бебе да миришеш на ранички. А те трябва да се почистват. Боли и ревеш, разбира се, вие как мислите?
Пак добре че покрай тия тревоги коликите и да са се появили, остават на заден план. И тъкмо посвикваш с режима на хранене, тъкмо разбереш, че онова мокрото не е страшно, а дори е приятно да те къпят и почват коликите.
Ден и нощ, преди и след хранене – щом те боли коремчето викаш. Стряскаш и държиш със сенки под очите мама и тати и те се тревожат. Пак не можеш да им кажеш какво ти е и да ги успокоиш и това те изнервя още повече. Не стига че ти е некомфортно, ами и те ти прехвърлят тревожност.
Да, има капки, чайове, компреси. Всяко помага в различна степен, но еднакво за кратко. Всички се радват, като се появят нови капки и решават, че явно ще ти спрат коликите. Как да кършиш хатъра на такива мили хора? Кротуваш си малко. После пак ще намерят нови чайчета и капки.
И на този фон пак идват баби и всички роднини и приятели и казват на мама и тати “е, то коликите ще минат, всяко бебе има – те и моите имаха колики, да знаеш какви – е-хей”. А на мама и тати им е дошло до гуша вече. Но как да ги успокоиш, като не те разбират?…