Колкото и да казват, че човек се приспособява към всичко и оцелява всякак, истина е, че винаги има нужда от постоянни неща. Жалони, колчета, ориентири. Някои ги наричат “ценности”, незнайно защо пренебрегвайки ценността на другото, на свободното пътешестване. Някои пък наричат това придържане към ориентирите “намиране на себе си”, сякаш е възможно човек да загуби себе си. Както интересен е българският, защото казваме “загубих се”, когато сме изгубили всъщност ориентирите — все едно мислим “през другите”; “другите ме загубиха, значи аз съм вещта, която бе загубена”…
Но както и да ги наричаме, ориентирите не са нещо лошо, а нужно. Когато имаме нужда от нещо, в повечето случаи дори не ни стига дъх да се спрем и да се запитаме добро ли е всъщност то или не. Най-често, естествено, дори да се запитаме, отговорът е, че е не просто добро, а прекрасно. Полезно и красиво, завършено и търсено. Убиваме Земята, но това е само страничен ефект от така нужната ни и (разбира се) правилна и полезна устременост към “човешки прогрес”, каквото и да значи подобна глупост.
Емил Димитров почина вчера.
А той е такъв ориентир, без който за цялото си съществуване българската съвременна музика не би оцеляла. И определено дори нямаше време да се огледа и да се запита за нуждата й от него. Та Емил Димитров просто “Е” българската съвременна музика. Без него някак е трудно дори да се мисли цялата “естрада”. Едва ли биха били същите всички около и след него — Лили Иванова, Богдана Карадочева, после Васил Найденов, Много други — Орлин Горанов, а пък да не говорим, че пътят на групи като Щурците и Сигнал идва ли би бил същият. Каквито ги знаем нямаше да бъдат Диана Експрес, Митко Щерев нямаше да напише същите песни, ФСБ пък кой знае дали и каква музика щяха да правят…
И най-странното е, че през цялото време Емил Димитров не беше “премислян” много. Никой чак пък толкова не го следеше с прожектор, нито пък и самият Емил е търсел центъра на публичното внимание. Но въпреки това влиянието му, значимостта му за музиката е огромно.
Ако някой каже, че “звезди” са хора като Майкъл Джексън и Мадона, нека се замисли какво значи певец, текстописец и композитор от страна като България, малка и без “шоубизнес”, да издаде 30 албума, да продаде в целия свят над 50 милиона копия и да е един от най-обичаните изпълнители в страната си, в СССР, целия соцлагер и Франция. Да е пял на една сцена с Франк Синатра, Ал Бано, Том Джоунс и не само това, а и да е признат от тях за приятел, страхотен артист и голям талант. И какво значи няколко поколения българи да са живели повече или по-малко с песните на Емил Димитров. Някак да са “звучали” около тях, около детските им игри, израстването им, влюбването, очарованията и разочарованията им.
Да е бил ориентир, да е светел в далечното тъмно — като старите морски фарове, които хората възприемат по-скоро като част от природата, отколкото като груба намеса на човека в морския покой.
Вчера изгледахме с Краси предавнията по телевизиите в памет на Емил Димитров. Стари интервюта, бенефисни концерти, дори архивен запис от “Златния Орфей”. “Орфеят” беше прекрасен — все едно гледах някой от най-големите по време на най-добрите им изпълнения наживо. Картината беше стара, но се усещаше духът; виждаше се как публиката едва успява да поеме дъх и как дори между песните представлението е живо. Как “не се изпуска” публиката дори и за миг — нещо, което никой от прехвалените днешни певци и групи не го могат. Те или изобщо не могат да държат внимание, или успяват да “завладеят” само част от публиката с дадена моментна нагласа и настроение. А това е гавра със сцената; и въпреки това го правят постоянно, наричат го “бизнес”.
И аз, като Краси, за пореден път реших, че Емил Димитров е тъжен. Песните са красиви, завладяващи, живи, различни и все особени, уникални. Но тъжни. Не че е лошо, просто дори и да са с весели нотки, има една тънка-тънка леко горчива жилка във всяка от тях.
—-
След това останах до късно, за да гледам Animal Planet. Имаше филм за китовата акула, който ме завладя тотално. За китовите акули науката не знае почти нищо, всички данни са от аутопсии на загинали край южноафриканските брегове животни. Живеят около 100 години, не се знае колко по-точно, достигат до 18 метра дължина и се хранят само с планктон. Затова са и “китови” — и те като китовете филтрират водата за планктон. Оказало се е, че нямат определени маршрути за миграция — движат се постоянно, винаги плуват нанякъде, защото нямат мускули на хрилете и ако не се движат, спира притокът в хрилете им и се задушават. Но накъде плуват не се знае. Всяка акула си избира случаен (явно) маршрут за миграция и изминава по 1000 километра на месец. Движейки се постоянно. През целия си живот изключително рядко среща индивиди от своя си вид, още по-рядко — от срещуположния пол. Женската може да носи в утробата си няколкостотин зародиша в различна степен на развитие и ги ражда живи през дълъг интервал от време. Защото за целия си живот може да е срещнала мъжки едва веднъж или два пъти.
Почти всеки от хищниците на океана й е потенциален враг – всеки би могъл да я изяде, защото зъбите й са закърнели и е бавноподвижна. А пък и е едно от най-кротките същества в моретата. Но рядко я нападат, явно защото рядко я срещат и винаги китовата акула е “странен непознат”. И така плува в целия световен океан, търсейки път във водна шир, която за нас е неизразимо огромна, а за нея е… просто твърде малка.
—-
Мислех си за нещо, което винаги може да ми даде сили, когато поредната несправедливост или пък ненужната дивашка жестокост на хората ме потисне. Става дума за това, че не е важно кой човек какво и къде е направил. Дори не е важно всички вие какво сте направили с живота си. Или пък аз. Важното е, че във Вселената наистина възможностите са неограничени и комбинациите са безброй. И тъй като всичко е възможно, а полето на проявление е безкрайно, значи всяко нещо става.
Затова е жалко, че хората сме толкова “велики”. Като всъщност не сме. Като всъщност докато ние си живеем “великия живот”, някъде угасва някой от фаровете ни, които все не сме забелязвали, докато е светел, а пък виждаме тъмната му липса или пък някъде в океана бавно и величествено някоя китова акула, по-възрастна от бащите ни, броди из неизбродимото и не знае за нас.
Едно ми дава сили.
Че светът ще преживее хората.