Градовете не се продават

Най-вероятно това с “купуването” на града е буря в чаша вода. “Монитор” е публикувал статия по въпроса, която опитва да налучка за кой град става въпрос. В статията се твърди още, че най-вероятно това е само шум в медиите и такава “покупка” няма. Да припомня – става дума за гръмко звучаща новина в английски вестник, според която тамошен милионер е “купил” български черноморски град и възнамерявал да го преустрои, обнови, застрои и накрая да му смени името, като го кръсти на себе си.
Според различни брокери на имоти е невъзможно всички парцели дори в малко село да се обявят за продажба. Това мен не ме впечатлява особено, защото ако човек има пари, винаги може да намери начин да стимулира хората да продават. Друго нещо е по-интересно – град с около 1000 жители край морето бил само Китен. Но пък там имотите се оценяват на над 80 млн. евро, което е много повече от въпросните 3 млн. британски лири. Но пък може да не става дума за град, а за село – такива има бол.
И все пак сигурно е кьорфишек – примерно за законна смяна на името на населено място е нужен първо местен референдум, след това указ от президента. Ако се стигне дотам, ще има новина. А не слухове като сега.

И все пак не съжалявам, че отворих дума тук. Макар всичко да беше по-жълто отколкото ми е по вкуса и да не беше съвсем за Arcane lore, все пак си е добър повод да се замислим кое прави градовете и селата ни. Хората в тях? Земята им? Къщите им? Може би улиците… мне, ако са като софийските – мерси.
За да има селище, трябва да има общи места. Да ги мислим като селския мегдан, примерно. В едно малко село именно той е общото и на практика той представлява цялото. Това, което сме свикнали да възприемаме като “градска среда”, в което се разполагаме според разбирането ни за “ърбан стайл”, градския начин на живот, е всъщност определено и съхранявано точно от общите места в селището. Независимо дали живеем на село или в най-големия град, това усещане се поддържа именно от местата и нещата, които са на всички и на никого. Наричаме ги “обществени”, “публични” и понякога само ги принизяваме до “общински”. Което е директна препратка към общината като правен собственик на имота, който може да продава и купува, да отчуждава и застроява тези общи земи.

Но основното не е че общото може да се продаде или отчужди – основното е, че то е необходимо за живота на общността. Както въздухът ни е нужен, както са уредени и неутралните води в моретата и океаните, както въздушното пространство е общо. А кой милионер коя къща на кой бряг е купил – това наистина са си скандални пикантерии. Имал бол пари – купил. Само да не ни загражда мегдана, че къде ще си правим седянките тогава? :)

Разбирането на “общото” е много важно и за една друга тема – тази за отказа от някои запазени права. Лицензите от вида “Creative Commons” и изобщо цялата тази концепция се изгражда именно върху разбиране за общото. Общото, което не просто трябва да се запази, а трябва и да се развива. Както когато правите нов квартал или нова курортна сграда трябва не просто да застроите всичко, което имате право, а и да оставите място за “общото”. Най-доброто градско планиране е свързано точно с прецизното разпределение на общото. Често споменаваната “градска инфраструктура” е на практика организация на точно това “общо”. Иначе, в частните имоти също има организация и планиране, но това не засяга директно града. Градът се интересува най-вече от общото – затова и слагаме скосени бордюри за хората с колички, затова пускаме звуков сигнал на светофарите за незрящите.
Въпросното “общо” трябва често да бъде поставяно на обсъждане и да се поддържа разбирането му. Защото в момента, в който престанем да го разбираме и започнем да го управляваме машинално и по навик, разрушаваме средата си.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *